Стигнаха до градската порта и минаха моста към пътя покрай реката. Гарванът на Фонса не продължи с тях, а кацна върху назъбената арка на портата и проточи няколко скръбни крясъка — ехото ги повтаряше, докато тримата конници се спускаха в клисурата. Скалната стена на Зангре, съблякла за през зимата зелената си одежда, се издигаше висока и сурова над тъмните забързани води на реката. Казарил се зачуди дали Бетриз не наднича през някой от високите прозорци на замъка, да ги види как минават по пътя. Не би могъл да я зърне там горе, толкова високо и в сенките на кулите.

Тъжните му мисли се пръснаха уплашено от тропота и плясъка на копита. Един куриер профуча покрай тях към крепостта, конят му препускаше с всички сили, покрит с пяна и с разширени ноздри. Той… не, тя им махна на минаване. Някои конемайстори от канцлерството предпочитаха жените куриери, поне по по-безопасните маршрути — твърдяха, че по-малкото им тегло и по-нежната им ръка щадели животните. Фойкс й махна в отговор и се обърна в седлото си, загледан след разветите й черни плитки. Ако питаха Казарил, момчето не се възхищаваше само на ездаческите й умения.

Ферда пришпори коня си и се изравни с Казарил.

— Може ли да препуснем вече, милорд? — попита той с надежда. — Денят е кратък, а конете са свежи.

„Аз обаче не съм, боговете са ми свидетели“. Казарил си пое дъх в очакване на неприятната езда.

— Може.

Пришпори дорестия си кон и животното охотно премина в лек галоп. Пътят се отвори пред тях през поръсения със сняг мрачен пейзаж и се заизвива напред към сивите мъгли, натежали от леката, сладникава миризма на гниеща зимна растителност. И чезнеше в неизвестността.

Пристигнаха във Валенда по мръкнало. Градът се издуваше черен на фона на оловно небе, сгъстяващите се сенки отстъпваха тук-там пред оранжевия пламък на някоя факла или свещ, миниатюрни искрици светлина и живот. Не бяха сменяли конете, откакто поеха по отклонението към Валенда, защото пощенските станции се нижеха по пътя към Тарион, областната столица на Баошия, така че последният преход беше поуморил доста животните. Казарил нямаше нищо против да остави изтощените коне сами да определят хода си, свели ниско глави, по оставащото разстояние през града и нагоре по хълма към замъка. Искаше му се да спре тук, да спре, да свърне встрани от пътя и да си остане там с дни. От всички премеждия, които очакваше да срещне по пътя си, това беше най-тежкото.

Скоро — твърде скоро, ако питаха Казарил — стигнаха до портите на замъка. Стражите веднага го познаха и хукнаха вътре, като крещяха на слугите да излязат. Конярят Деми пое юздите на коня му и пръв свари да попита: „Защо сте тук, милорд?“. Първи, но не и последен.

— Нося писма за провинкарата и за лейди Иста — кратко отвърна Казарил, превит над лъка на седлото. Фойкс изникна до главата на коня, като гледаше очаквателно нагоре. Казарил преметна единия си крак над гърба на добичето, освободи другия си от стремето и скочи тежко на земята. Коленете му поддадоха и щеше да падне, ако не беше силната ръка, която го прихвана за лакътя. Бяха пътували бързо. Казарил замаяно се зачуди колко ли скъпо ще плати за това.

— Сер ди Ферей тук ли е?

— Отиде да придружи провинкарата на едно сватбено тържество в града — каза Деми. — Не знам кога ще се върнат.

— О! — тихо възкликна Казарил. Беше толкова уморен, че му беше трудно да мисли. Снощи изтощението го беше надвило до такава степен, че беше заспал на койката в пощенската станция минути след като го бяха завлекли почти на ръце до нея и беше проспал дори Дондовото буйство. Дали да изчака провинкарата? Беше планирал да говори първо с нея и да остави тя да реши как да съобщи на дъщеря си. „Не. Това е непоносимо. По-добре да се свърши още сега“. — В такъв случай първо ще говоря с лейди Иста. — И добави: — Конете трябва да се изтрият добре, да се напоят и нахранят. Това са Ферда и Фойкс ди Гура, мъже от добро семейство в Палиар. Моля те, погрижи се да получат… каквото трябва. Не сме яли. — Нито се бяха мили, но това беше очевидно. Пропитите от пот вълнени дрехи и на тримата бяха оплескани с кал от зимните пътища, ръцете им бяха мръсни, а лицата набраздени от набилата се в порите им прах. И тримата примигваха уморено на светлината от факлите, осветяващи двора. Пръстите на Казарил, вдървени от стискането на юздите в студа още от зори, задърпаха несръчно връзките на дисагите му. Фойкс отново му се притече на помощ и свали дисагите от гърба на коня. Казарил ги издърпа решително от ръцете му, преметна ги през лакътя си и се обърна. — Заведете ме при Иста — изрече той със слаб глас. — Нося й писма от царевна Изел.

Един от домашните слуги го поведе вътре и нагоре по стълбите на новата сграда. Наложи се на няколко пъти да спира и да изчаква Казарил, който се мъкнеше бавно след него. Краката му тежаха като олово. Гласовете на слугата и на придворните дами на царината ехтяха приглушено, докато той ги уговаряше да пуснат Казарил в покоите на царината. Въздухът вътре ухаеше от купите със сухи цветя, свещите гонеха тъмнината, а от камината в ъгъла се излъчваше приятна топлина. Казарил се почувства огромен, тромав и мръсен в този изящен салон.

Иста седеше на една тапицирана пейчица, облечена в топли дрехи, посивялата й коса се спускаше на плитка по гърба й. Също като при Сара, мастилената сянка на проклятието висеше около нея. „Така. Излиза, че съм бил прав“.

Тя се обърна към него. Очите й се разшириха, а лицето й застина. Явно беше усетила, че самото му присъствие вещае нещо ужасно. Десетките начини да й съобщи внимателно новината, които беше репетирал през дългите часове на ездата дотук, сякаш се разсипаха през пръстите му под натиска на тези тъмни, разширени очи. Всяко забавяне щеше да е повече от жестоко. Отпусна се на едно коляно пред нея и се изкашля да си прочисти гърлото.

— Първо. Изел е добре. Мислете за това. — Пое си дълбоко дъх. — Второ. Теидез почина по-предната нощ, от инфектирана рана.

Двете придворни на Иста извикаха в един глас и се хвърлиха една към друга, сякаш да се подкрепят взаимно. Иста почти не помръдна, само потрепна леко, сякаш я беше уцелила невидима стрела. Издиша продължително, без да издаде звук.

— Разбирате ли думите ми, царина? — колебливо я попита Казарил.

— О, да — промълви тя. Едното ъгълче на устата й се кривна нагоре, но Казарил не би нарекъл гримасата й усмивка. Нямаше и помен от усмивка в това изражение на черна ирония. — Когато си го очаквал прекалено дълго, ударът те настига като облекчение. Чакането е приключило. Сега вече мога да спра да се страхувам. Можете ли да разберете за какво ви говоря?

Казарил кимна.

След миг на мълчание, нарушено само от хлиповете на едната от придворните дами, тя добави тихичко:

— Как получи той раната си? По време на лов? Или от нещо… друго?

— Не точно… лов. В известен смисъл беше… — Казарил облиза устните си, напукани от студа. — Милейди, виждате ли нещо странно в мен?

— Виждам само с очите си, вече. Сляпа съм от години. Вие виждате ли? Виждате ли?

Ударението даде ясно да се разбере какво точно има предвид.

— Да.

Тя кимна и се облегна назад.

— Така си и помислих. Има нещо особено у хората, които виждат с онези очи.

Едната придворна се приближи треперейки към Иста и рече с прекалено спокоен гласец:

— Милейди, може би ще е по-добре да си полегнете. Майка ви скоро ще се върне… — Стрелна Казарил с многозначителен поглед: явно смяташе, че Иста дава признаци за поредния си пристъп на умопомрачение. Но дали въобще Иста беше била луда някога?

— Бихте ли ни оставили сами? — рече Казарил. — Трябва да поговоря с царината насаме, по въпроси, които не търпят отлагане.

— Сър… милорд… — Жената успя да изпише фалшива усмивка на лицето си и му прошепна в ухото: — Не смеем да я оставим сама в този час на покруса — току-виж се наранила зле.

Казарил се изправи в целия си ръст, хвана двете дами за лактите и ги поведе внимателно, но непреклонно към вратата.