— Момчета — спокойно рече Пали. — Имам една задачка за вас.

Казарил, с Пали по петите, излезе от портите на Зангре, облечен за зимна езда, преметнал през рамо дисагите, натъпкани с втори кат дрехи, малко състояние, теология и писма, които намирисваха на държавна измяна.

Братята ди Гура ги бяха изпреварили и вече го чакаха пред конюшните. Пратени по спешност в градската къща на ди Ярин, те също се бяха преоблекли с дрехи, по-подходящи за езда от царедворските одежди в синьо и бяло, плюс високи и доста износени ботуши.

Бетриз беше с тях, увита в бяло вълнено наметало. Бяха сбрали глави и Бетриз жестикулираше енергично. Фойкс вдигна поглед, видя Казарил и на широкото му лице се изписа сериозно и бая поуплашено изражение. Махна леко с ръка и каза нещо, при което Бетриз хвърли поглед през рамо и разговорът им внезапно замря. Братята се обърнаха и се поклониха на Казарил. Бетриз го погледна право в очите, сякаш лицето му беше някакъв урок, който той й е поставил за задача да запомни наизуст.

— Ферда! — обърна се Пали към момъка. Кавалеристът тракна с токове и застана мирно. Пали извади две писма от вътрешния джоб на плаща си, едното запечатано, другото само сгънато на две. — Това… — той подаде сгънатото писмо на Ферда — е пълномощно от мое име, в качеството ми на лорд-посветен от ордена на Дъщерята, което при нужда ще ти осигури съдействието на сестринските ни палати. Евентуалните разходи да бъдат препращани към мен, в Палиар. Другото… — той му връчи и запечатаното писмо — е за теб да го отвориш във Валенда.

Ферда кимна и прибра двете писма под дрехите си. Второто, написано на ръка, поставяше братята ди Гура под командването на Казарил в името на Дъщерята, без повече подробности. Пътуването им до Ибра щеше да е интересна изненада за тях.

Пали ги обиколи и ги огледа с окото на командир.

— Достатъчно топли дрехи ли си взехте? И сте се въоръжили като за срещи с разбойници, нали? — Те му показаха излъсканите си мечове и дългите си лъкове, с достатъчно стрели в колчаните. Снегът почти беше спрял, само по някоя и друга снежинка се завърташе във влажния въздух, кацаше върху вълна, кожа или коса и се стопяваше в малка капчица. Тук, в града, падналият на зазоряване сняг дори не беше успял да покрие земята. Сред хълмовете сигурно щеше да е повече.

Бетриз извади изпод наметалото си някакво пухкаво бяло нещо. Казарил примигна озадачено, после позна какво е — кожена шапка, като онези, които носеха коравите планинци от Южен Шалион, с козината навътре и с уши, които се стягаха под брадичката. Макар че и жените, и мъжете носеха почти еднакви модели, тази очевидно беше шита за дама — от бяла заешка кожа и с бродирани по края златни цветчета.

— Казарил, реших, че това може да ви свърши работа във високите проходи.

Фойкс вдигна вежди и се ухили, а Ферда се изкиска в шепа.

— Прелестно — рече той.

Бетриз се изчерви.

— Само това успях да намеря за малкото време, с което разполагах — оправда се тя. — По-добре, отколкото да ви измръзнат ушите!

— Правилно — сериозно рече Казарил. — Нямам такава хубава шапка. Благодаря ви от сърце. — Без да обръща внимание на ухилените младежи, той взе шапката и коленичи да я прибере в дисагите си. Не беше само жест, с който да зарадва Бетриз, макар че се усмихна вътрешно, когато девойката изсумтя победоносно по посока на Ферда — забрулеше ли ги зимният вятър в планините по границата, братята бързо щяха да запеят друга песен.

Изел се появи откъм портите, увита с наметало, което беше толкова тъмновиолетово, че изглеждаше черно, придружена от един треперещ писар от канцлерството, който предаде на Казарил номериран куриерски жезъл срещу подписа му в инвентарния си тефтер. После го затвори и пое с подтичване обратно към подвижния мост, за да се скрие от студа.

— Успяхте ли да получите заповедите на ди Жиронал? — попита Казарил, като прибра жезъла на сигурно място в един от вътрешните джобове на палтото си. Той щеше да осигури на приносителя си отпочинали коне за смяна, храна и чисти, пък макар тесни и твърди легла във всяка от пощенските станции, които канцлерството поддържаше по основните пътища из цял Шалион.

— Не. Получих заповедите на Орико. Орико все още е царин на Шалион, въпреки че се наложи да го напомня на канцлерския писар. — Изел изсумтя. — Нека боговете бъдат с вас, Казарил.

— Уви, вече са — въздъхна той. Сведе глава да целуне студените й ръце. Бетриз го изгледа косо. Той се поколеба, после се изкашля и хвана и нейните ръце. Пръстите й стиснаха неговите, когато устните му ги докоснаха, и тя си пое рязко дъх, но очите й гледаха някъде над главата му. Когато Казарил се изправи, видя, че двамата ди Гура пристъпват от крак на крак пред свирепия й поглед.

Един от конярите на Зангре изведе три оседлани куриерски коня от конюшните. Пали си взе довиждане с братовчедите си. Ферда хвана юздите на коня, който се оказа предназначен за Казарил — дългокрак дорест жребец, подходящ за ръста му. Мускулестият Фойкс побърза да му помогне и когато Казарил се покатери на седлото с тихо изпъшкване, попита загрижено:

— Добре ли сте, сър?

А дори не бяха тръгнали още… какво толкова им беше наговорила Бетриз?

— Да, всичко е наред — увери го Казарил. — Благодаря. — Ферда му подаде юздите, а Фойкс му помогна да пристегне дисагите с ценното им съдържание. Ферда се метна с лекота на коня си, брат му яхна своя малко по-тромаво и тримата поеха към изхода от двора. Казарил се обърна да погледне Изел и Бетриз, които минаваха по подвижния мост към огромните порти на Зангре. Бетриз погледна назад и вдигна високо ръка. Казарил отвърна на поздрава й. После конете завиха зад първия ъгъл и сградите на Кардегос скриха портите от погледа му. Един самотен гарван ги последва, като се стрелкаше ту към покривите, ту към канавките.

Още не бяха поели по втората улица, когато срещнаха канцлер ди Жиронал, който яздеше бавно откъм градската си резиденция, следван пешком от двама свои приближени. Явно се беше прибрал у дома да се измие, да хапне, да си смени дрехите и да се погрижи за нетърпящата отлагане кореспонденция. Ако се съдеше по сивкавото му лице и кръвясалите очи, едва ли беше спал повече от Изел през изминалата нощ.

Ди Жиронал дръпна юздите и поздрави Казарил с леко кимване.

— Накъде сте тръгнали, лорд Казарил — очите му се спряха на леките куриерски седла с емблемата на Шалион, — с моите канцлерски коне?

Казарил отвърна на поздрава с лек поклон от седлото.

— Към Валенда, милорд. Царевна Изел реши, че не би искала някой непознат да съобщи лошата вест на майка й и баба й, и ме прати като свой куриер.

— Лудата Иста, а? — Ди Жиронал сви презрително устни. — Не ви завиждам за задачата.

— И с право. — Казарил вложи надежда в гласа си. — Заповядайте да се върна при Изел и ще ви се подчиня незабавно.

— Не, не. — Устните на канцлера се извиха съвсем лекичко от задоволство. — Не се сещам за някой по-подходящ от вас да изпълни тази скръбна задача. Няма да ви бавя повече. О… кога смятате да се върнете?

— Не знам със сигурност. Изел пожела да изчакам там, докато майка й се пооправи от шока. А не ми се вярва Иста да се възстанови бързо.

— Така е. Е, ще ви чакаме.

„Ще ме чакаш, и още как“. Двамата си размениха сдържани кимвания и двете групички продължиха по пътя си в противоположни посоки. Казарил хвърли поглед назад в мига, когато същото направи и ди Жиронал, тъкмо преди да завие зад ъгъла към портите на Зангре. Ди Жиронал сигурно вече си беше дал сметка, че няма да му стигне времето да организира някоя засада, докато Казарил лети на бързите куриерски коне към Валенда. Оставаше, разбира се, завръщането му. „Само дето аз няма да се върна по този път“.

Или въобще? Беше премислил неведнъж всички беди, които можеха да произлязат от неуспеха му. Каква щеше да е обаче съдбата му, ако успееше? Какво правеха боговете с употребените светци? Не беше срещал такъв през живота си, освен може би Умегат… мисъл, която не изглеждаше особено утешителна.