Като си спомни реакцията на момчето от банята, Казарил попита несмело:

— Дали нямате някоя стаичка, където да се преоблека, госпожа? — „Насаме“.

Тя кимна сърдечно и го заведе в една скромна спалня в задната част на къщата. Западна светлина се сипваше през малкия прозорец. Казарил разгъна чистото си пране и огледа с неприязън опърпаните дрехи, които беше носил седмици наред. Едно овално огледало на поставка в ъгъла, най-богатата украса на малката стая, реши дилемата му.

Внимателно, след още една благодарствена молитва към духа на покойника, чийто неочакван наследник се беше оказал, той облече чистите тесни памучни панталони, хубавата бродирана риза, кафявата вълнена роба — топла от ютията, макар още да беше влажна по шевовете — и, най-отгоре, черния плащ, който падаше на щедри гънки до глезените му, прошарен с лъскавия сребърен ширит. Дрехите на мъртвия бяха достатъчно дълги, макар и възширочки върху измършавялата фигура на Казарил. Той седна на леглото и пъхна крака в ботушите си, чиито токове се бяха разкривили, а износените им подметки едва ли бяха по-дебели от пергамент. Не се беше виждал в огледало, което да е по-голямо или по-добро от парче излъскана стомана от колко… три години? Това беше от стъкло и можеше да се накланя напред и назад, да показва горната или долната му половина, така че той успя да се огледа от главата до петите.

Отсреща го гледаше непознат. „Богове пет, кога се е прошарила така брадата ми?“ Вдигна трепереща ръка и я докосна, чиста и добре оформена. Поне току-що подстриганата му коса не беше започнала да се отдръпва от челото, не много де. Ако трябваше сам да гадае на какъв прилича в новите си одежди — на търговец, благородник или учен, — най-вероятно би се спрял на последното, при това на някой от онези учени, които си падаха фанатици, с хлътнали очи и леко побъркани. Облеклото трябваше да е допълнено със златни или сребърни медальони, с печати, с хубав колан с вградени скъпоценни камъчета, с масивни пръстени, за да мине за човек от по-горна прослойка. И все пак свободните дрехи му стояха добре, реши той и поизправи рамене.

Във всеки случай бедният странник беше изчезнал. Във всеки случай… това тук не беше човек, който да се моли за мястото на помощник в кухните на замъка.

Беше планирал да похарчи последните си вайди за легло в някой хан и да се представи пред провинкарата на заранта. Размърда се неспокойно — чудеше се дали мълвата за случилото се в банята не е обиколила вече града. И ако щяха да му отказват достъп до всяка почтена къща, където би могъл да се подслони в безопасност…

„Сега, тази вечер. Тръгвай“. Щеше да се качи в замъка и да разбере дали ще го приютят там, или не. „Не ще понеса още една нощ на неизвестност“. Докато още има светлина над града. „Докато още има смелост в сърцето ми“.

Прибра книжлето във вътрешния джоб на плаща, където, изглежда, се бе крило и преди. Остави бедняшките дрехи на куп върху леглото, обърна се и излезе от стаята.

Докато изкачваше последния склон към замъка, Казарил съжали, че няма как да се сдобие с меч. Двамата постови в зелено-черната ливрея на провинкара на Баошия го гледаха спокойно как се приближава невъоръжен, но и без помен от бдителния интерес, който в повечето случаи предвещава уважение. Казарил поздрави единия, със сержантската значка на шапката, като се ограничи със строго, пресметнато кимване. Раболепността, която бе упражнявал наум, би подхождала на някоя задна портичка, но не и на тази, особено ако се надяваше да продължи и отвъд нея. Най-малкото, благодарение на перачката, се беше снабдил с правилните имена.

— Добър вечер, сержант. Тук съм да се видя с кастелана на замъка, сер ди Ферей. Аз съм Вълк ди Казарил. — И остави на сержанта да се догажда, навярно погрешно, дали срещата е уговорена предварително.

— По каква работа, сър? — попита сержантът. Учтиво, но без особен интерес.

Раменете на Казарил се изпънаха. Нямаше представа от кой неизползван килер с вехтории в главата му се взе безапелационният му глас, но определено звучеше подходящо:

— По негова работа, сержант.

Сержантът веднага отдаде чест.

— Да, сър. — Кимна на другаря си да поеме поста му и махна на Казарил да го последва през отворената порта. — Оттук, сър. Ще попитам дали кастеланът ще ви приеме.

Сърцето на Казарил се сви при вида на широкия, настлан с калдъръм двор, към който се отваряха портите. Колко ли подметки бе изтъркал, подтичвайки по този калдъръм, да изпълни поредната поръчка на благородното семейство? Надзорникът на пажовете непрекъснато се оплакваше от разходите за обувки, докато провинкарата не го беше попитала със смях дали би предпочел някой мързелив паж, който вместо обувки да износва дъното на панталоните си, и ако е така, лесно щяла да му намери няколко, които да му отровят живота.

По всичко личеше, че тя все още ръководи домакинството си с остро око и твърда ръка. Ливреите на гвардейците бяха в отлично състояние, калдъръмът беше идеално изметен, а дребните голи дръвчета, наредени в каци край главните входове, се кипреха с цветята, покарали от луковиците, насадени в пръстта край стеблата им, цветя, разпукали се ярки и свежи и точно навреме за утрешните празненства по случай Деня на Дъщерята.

Постовият даде знак на Казарил да изчака на една пейка до все още топлата от слънцето стена, а самият той тръгна към страничната врата, водеща към сервизните помещения, където заговори един прислужник, който можеше да извести, а можеше и да не извести кастелана за непознатия посетител. Не беше изминал и половината разстояние до портата, когато другарят му подаде глава и извика:

— Царевната се връща!

Сержантът обърна глава към слугинските помещения и поде вика:

— Царевната се връща! По-живо! — И забърза крачка.

Коняри и слуги се стекоха от различни врати, а откъм портите се чу тропот на конски копита и високи гласове. Под съвсем неподхождащите за млади дами, затова пък триумфални подвиквания, през каменните арки влетяха две млади жени, яхнали запотени и опръскани с кал до хълбоците коне.

— Победихме, Теидез! — извика първата през рамо. Беше облечена с жакет за езда от синьо кадифе и вълнена разцепена пола в същия цвят. Косата й се беше измъкнала изпод изкривеното на една страна момичешко дантелено боне и къдриците й, нито руси, нито червени, а по-скоро с нюанса на кехлибар, лъщяха под лъчите на залязващото слънце. Устните й бяха широки и плътни, кожата — бледа, а очите интригуваха с тежките си клепачи, сега присвити от смях. По-високата й другарка — задъхана брюнетка в червено — се ухили и изви снага върху седлото, когато се появи и останалата част от кавалкадата.

Един още по-млад господин, с къс ален жакет с избродирани по предницата сребърни зверове, мина през портата на гърба на още по-впечатляващ кон, лъскавочерен, с вирната копринена опашка. От двете му страни яздеха двама коняри със застинали лица, а след него — някакъв намусен господин. Косата му беше същата като на… сестра му, най-вероятно, да, точно така, къдрава като нейната и един нюанс по-червена, устата му също беше широка, само че по-нацупена.

— Надбягвахме се до началото на нагорнището, Изел. Не си честна.

Тя изкриви лице към високопоставения си брат, сякаш казваше: „О, колко си досаден!“. После, още преди препъващият се слуга да нагласи пейчицата, с чиято помощ дамите се качваха и слизаха от конете, се плъзна от седлото и скочи на земята.

Тъмнокосата й приятелка също изпревари своето конярче и слезе сама, после му подаде юздите с думите:

— Погрижи се бедните добичета да се поразходят, докато им изсъхне потта, Дени. Много ги пресилихме днес. — Донякъде в противоречие на собствените си думи, тя лепна една целувка по бялото петно върху челото на своя кон и когато той я побутна напомнящо с муцуна, бръкна в джоба си и пъхна нещо вкусно в устата му.

Най-накрая, с няколкоминутно закъснение, в двора се появи и една по-възрастна жена със зачервено лице.