— Господарю Копеле, боже на справедливостта, когато справедливост не е въздадена, на равновесието, на всички неща, които си нямат свой сезон, боже на моята нужда. За ди Санда. За Изел. За всички, които я обичат — лейди Бетриз, царина Иста, старата провинкара. Заради белезите по гърба ми. За истината срещу лъжите. Приеми молитвата ми. — Нямаше представа дали това са верните думи и дали въобще има верни думи. Не му достигаше въздух, може би плачеше. Определено плачеше. Усети, че се е привел над мъртвите животни. Ужасна болка се зараждаше в корема му, гърчеше и гореше червата му. Не беше предполагал, че ще боли…

„Все е по-добра смърт от тази с десетина бражарски стрели в задника ми на кърмата на галерата“.

Сети се да изрече вежливо:

— За благословията ти ти благодарим, боже на безсезонните — точно както мълвеше преди да си легне, когато беше малко момче.

„Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми“.

Свещите припламнаха и угаснаха. Тъмнината стана още по-тъмна и изчезна.

Очите на Казарил се отвориха с мъка, сякаш някой бе намазал клепачите му с лепило. Той впери неразбиращо поглед в някакъв назъбен процеп в небето, обрамчен с чернота. Облиза напуканите си устни и преглътна. Лежеше по гръб върху твърди дъски — укрепващото скеле в кулата на Фонса. Спомените за изминалата нощ нахлуха в главата му.

„Жив съм“.

„Следователно съм се провалил“.

Дясната му ръка, опипваща слепешката дъските наоколо, срещна някаква безжизнена купчинка студени пера и се дръпна уплашено. Лежеше задъхан от закъснелия шок на преживения ужас. Някакъв спазъм гризеше червата му, тъпа, остатъчна болка. Трепереше, измръзнал до кости, мокър, студен като труп. Но не беше труп. Дишаше. А следователно дишаше и Дондо ди Жиронал в това студено… утрото на сватбата му, нали?

Когато очите му най-после се нагодиха към мрака, видя, че не е сам. Върху неодялания парапет в сенките се мержелееха гарвани, безмълвни и неподвижни. И сякаш до един се взираха надолу в него.

Казарил прокара ръка по лицето си, но не откри кървящи рани — явно нито една от птиците не си беше изпробвала още късмета.

— Не — прошепна треперливо той. — Не съм ви закуската. Съжалявам. — Една от птиците разпери неспокойно крила, но нито една не отлетя при звука на гласа му. Дори когато седна, те се размърдаха, но не понечиха да хвръкнат.

Не всичко след злополучния му опит от снощи беше потънало в бездънния мрак на небитието — фрагменти от някакъв сън се нижеха през паметта му. Сънувал беше, че той е Дондо ди Жиронал и се забавлява с приятелите си и техните курви в някаква осветена от факли и свещи зала; трапезата блещукаше със среброто на високите чаши за вино, а дебелите му ръце — със златото на пръстените. Беше вдигнал циничен тост за кървавата жертва на Изелиното моминство и бе пресушил чашата си… после се беше закашлял, нещо го дереше в гърлото, после дращенето бързо бе преминало в остра болка. Гърлото му се беше подуло и той се задави, неспособен да си поеме въздух, сякаш нещо го душеше отвътре навън. Зачервените лица на приятелчетата му се скупчиха над него, смехът и майтапите им се превърнаха в паника, когато най-после отсъдиха по посинялото му лице, че не си прави някакъв смахнат майтап с тях. Викове, преобърнати чаши, някое и друго уплашено просъскване, че е отровен. Никакви последни думи не се процедиха през запушеното му гърло и покрай надебеляващия език. Само безмълвни конвулсии, препускащо до изнемога сърце, остра болка, стегнала като в менгеме гърдите и главата му, черни облаци, прорязани с червено, вряха пред изгасващия му поглед…

„Било е само сън. Щом аз съм жив, жив е и той“. Казарил отново се отпусна върху твърдите дъски, сви се на кълбо около болката в корема си и остана така близо половин час, изтощен и отчаян. Редицата гарвани продължи да го наблюдава в изнервящо мълчание. Постепенно си даде сметка, че ще трябва да се върне. А не беше планирал обратен маршрут.

Можеше да се спусне по скелето, но така щеше да се озове на дъното на зазиданата кула, покрито с отломки и птичи изпражнения, трупали се там с години, и да вика, докато някой го пусне навън. И щяха ли въобще да го чуят през дебелите каменни стени? Или щяха да вземат приглушения му глас за ехо от крясъците на гарваните или за воя на призрак?

Нагоре тогава? Обратно по пътя, по който беше дошъл?

Най-накрая се изправи, покатери се на парапета — дори и сега гарваните не отлетяха — и се протегна да раздвижи болезнено схванатите си мускули. Наложи се да побутне две от птиците, за да си направи място. Те хвръкнаха, пляскайки възмутено с криле, но и за миг не нарушиха зловещото си мълчание. Казарил вдигна кафявата роба и затъкна подгъва й в колана си. Когато се изправи върху парапета, до ръба на покрива оставаше съвсем малко разстояние. Хвана се и се набра. Ръцете му бяха силни, а тялото — жилаво. За един ужасен миг го споходи мисълта за пропастта под босите му крака и той побърза да се издърпа върху каменните плочи. Мъглата беше толкова гъста, че дворът долу едва се виждаше. Току-що трябва да се беше зазорило, прецени той, и прислугата се беше събудила вече в това утро в края на есента. Гарваните го последваха тържествено, като изхвръкнаха с плясък един по един през отвора и накацаха по плочите на покрива. Главите им се обръщаха, следвайки движенията му.

Представи си как го нападат, докато скача от кулата върху покрива на централната сграда, за да отмъстят за своя мъртъв другар. Сетне си представи и друго, докато краката му дращеха, а ръцете му трепереха от напрежението — представи си как пуска стряхата, как зарязва всичко и пада към облекчението на смъртта върху камъните долу. Болезнен спазъм сгърчи червата му и го остави без дъх.

Щеше да се пусне, ако не го беше обзел внезапният ужас, че може и да оцелее след падането, с размазани крака и осакатен за цял живот. Само тази мисъл го подтикна да се набере, стиснал здраво стряхата, и да прехвърли тялото си върху покрива на централната сграда. Мускулите му изскърцаха, докато се изправяше. Дланите му бяха изподрани.

Не беше сигурен, в тази бяла мъгла, през коя от десетината капандури по покрива беше изпълзял предната вечер. Ами ако някой я беше заключил след това? Тръгна бавно напред, като спираше при всяка и се опитваше да я отвори. Гарваните го следваха с подскоци, като току изпляскваха с криле, когато и техните крака се хлъзваха по плочите. Мъглата се втечняваше на лъскави мъниста по перата им, покриваше с капчици косата и брадата му, блещукаше като сребърни пайети по черния му плащ. Четвъртата капандура се отвори под треперещите му пръсти и той се вмъкна в килера, пълен със стари мебели и тресна капака миг преди две птици от черния му ескорт да го последват. Едната се удари тромаво в стъклото.

Промъкна се по стълбите към етажа си, без да налети на някой подранил слуга, втурна се с препъване в стаята си и затвори вратата. Изпразни пълния си мехур в гърнето, после и червата си — съдържанието им беше изпъстрено с кървави съсиреци. Ръцете му трепереха, докато ги миеше. Когато отвори прозореца да изхвърли почервенялата от кръв вода в клисурата, два застанали на мълчалив пост гарвана излетяха от каменния перваз. Казарил го затвори с трясък и пусна райбера.

Тръгна към леглото си — плетеше крака като последен пияница, — срина се отгоре му и се зави. Продължи да трепери. Не след дълго до слуха му започнаха да достигат звуците на разбудения замък: слуги носеха вода, бельо или гърнета, крака топуркаха по стълбите и по коридорите, от време на време нечий приглушен глас подвикваше или даваше нареждания.

Бяха ли вече събудили Изел, на горния етаж, да я изкъпят и пременят, да я овържат с вериги от перли и да я оковат с бижута за срещата й с Дондо пред олтара? Беше ли спала въобще? Или беше плакала цяла нощ и се бе молила на внезапно оглушалите богове? Редно беше да се качи горе и да я утеши доколкото може. Беше ли намерила Бетриз друг нож? „Не ми стига смелостта да ги погледна в очите“. Сви се още повече и стисна клепачи в агония.