Не. По-добре плъхът да е в торбата. Ако извършеше замисленото там, в сенките на порутения покрив, стъпил на каквото беше останало от обгорелия и скърцащ под на последния етаж на кулата, щеше да извърви пътя дотам само веднъж. А и… една магия за смърт вече беше проработила там, нали? Сред гръм и трясък, за Изелиния дядо. Щеше ли духът на Фонса да помогне някак на нечестивия поборник за честта на неговата внучка? Тази кула беше призрачно място, свещена за Копелето и неговите пернати любимци, особено нощем, в полунощ под студения дъжд. Тялото на Казарил можеше и никога да не бъде открито и гарваните щяха да пируват с непогребаните му останки, справедливо възмездие за участта, която кроеше спрямо един от тях. Животните бяха невинни същества, дори и зловещите гарвани, и тази им невинност несъмнено ги правеше в известен смисъл свещени.

Въпреки първоначалното си колебание пажът дойде много по-скоро, отколкото беше очаквал Казарил, с помръдваща торба в ръка. Казарил провери съдържанието й — мятащият се, съскащ плъх тежеше почти килограм — и доплати обещания роял. Пажът прибра монетата в джоба си и си тръгна, като поглеждаше през рамо. Казарил стегна здраво торбата и я заключи в раклата си, за да предотврати бягството на обречения затворник.

Съблече царедворските си одежди и намъкна, за късмет, робата и плаща, в които беше срещнал смъртта си търговецът на вълна. Ботуши, обувки, бос? Как щеше за му е най-удобно по хлъзгавите камъни и плочи? Бос, реши той. Преди това обаче нахлузи обувките си за една последна задача от практическо естество.

— Бетриз? — прошепна високо той през вратата на преддверието-кабинет. — Лейди Бетриз? Знам, че е късно… може ли да се покажете за малко?

Бетриз още беше с дрехите си от изминалия ден, все така бледа и изтощена. Позволи му да стисне ръцете й и опря чело на гърдите му. Топлото й ухание го върна за един шеметен миг към втория му ден във Валенда, когато стоеше до нея сред множеството в храма. Толкова неща се бяха променили от онзи прекрасен ден — непроменена беше останала само верността й.

— Как е царевната? — попита я Казарил.

Тя вдигна глава в бледия светлик на свещите.

— Все така се моли на Дъщерята. Нито е яла, нито е пила нещо от вчера. Не знам къде са боговете, нито защо са ни изоставили така.

— Не можах да убия Дондо днес. Не успях да се приближа до него.

— Предположих. Иначе все щяхме да чуем нещо.

— Ще опитам нещо друго. Ако не се получи… утре сутрин ще се върна и ще видим какво може да се направи с вашия нож. Просто исках да знаете, че… ако не се върна утре сутрин, да не се притеснявате за мен, всичко ще е наред. Не се тревожете и не ме търсете.

— Няма да ни изоставите, нали? — Ръцете й стиснаха трескаво неговите.

— Няма. За нищо на света.

Бетриз примигна.

— Не разбирам.

— Няма нищо. Грижете се за Изел. И не се доверявайте и за секунда на канцлер ди Жиронал.

— Не е нужно вие да ми го казвате това.

— Има и още нещо. Моят приятел Пали, марш ди Палиар, знае истината за това как бях предаден след Готоргет. Как с Дондо станахме врагове… е без значение, но Изел трябва да знае, че по-големият му брат нарочно ме е извадил от списъка с мъжете, които е трябвало да бъдат откупени, и така ме обрече на робство, надявайки се да намеря смъртта си на галерите. Няма никакво съмнение в това. Лично видях списъка — беше с неговия почерк, който познавах добре от военните му заповеди.

Тя изсъска през стиснати зъби.

— Нищо ли не може да се направи?

— Съмнявам се. Ако може да се докаже, поне половината от лордовете на Шалион ще откажат да яздят повече под неговия флаг. Може би това ще е достатъчно да го катурне от власт. Или пък не. Това е стрела, която Изел да прибере в колчана си — може би някой ден ще има възможност да я изстреля. — Впи очи в лицето й, вдигнато към него, цялото слонова кост и корал, и дълбоки, дълбоки абаносови очи, огромни на меката светлина. Сведе несръчно глава и я целуна.

Тя затаи дъх, после се засмя стреснато и сложи ръка на устата си.

— Извинявай. Брадата ти боде.

— Аз… простете ми. От Пали би излязъл прекрасен съпруг, ако храните симпатия към него. Той е много достоен човек. Също като вас. Предайте му думите ми.

— Казарил, ти какво…

Нан ди Врит извика откъм покоите на царевната:

— Бетриз? Би ли дошла, ако обичаш?

Време беше да се прости с всичко, дори със съжалението за неосъществените неща. Целуна ръцете й и избяга.

Нощният преход по покрива на Зангре, от централната част до кулата на Фонса, се оказа точно толкова труден, колкото беше очаквал. Продължаваше да вали. Луната ту се показваше, ту се скриваше зад облаците, но призрачният й светлик не му помагаше много. Плочите под босите му стъпала или се ронеха, или се хлъзгаха опасно, а бяха и толкова студени, че в един момент престана да усеща краката си. Най-трудното дойде накрая, когато трябваше да прескочи пропаст от около шест стъпки до върха на кръглата кула. За щастие, скокът беше надолу, а не нагоре, и той не свърши като обикновен самоубиец, размазан по калдъръма на двора.

Стиснал торбата в ръка, той се отпусна задъхан на четири крака след скока, впил нокти в хлъзгавите от дъжда плочи на покрива. Представи си как някоя от тях се отчупва и се разбива на парчета върху камъните долу, привлича вниманието на стражите, които вдигат поглед и… Много бавно заобиколи по края, докато зейналата паст на хлътналия покрив не се откри пред него. Седна на ръба и опипа с крака. Пръстите му не докосваха нищо твърдо. Изчака луната да се покаже отново… онова долу под ли беше? Или част от парапет? Някакъв гарван прошумоля в тъмното.

Последваха десет минути на изнурително напрежение. Казарил се клатеше напред-назад под ударите му, а ръцете му се тресяха, докато се опитваше да запали опипом свещта от джоба си и току изпускаше кремъка или праханта в скута си. Изгори пръстите си, но накрая все пак се сдоби с едно малко пламъче.

Беше парапет и част от гредоред. Изглежда, след пожара бяха вдигнали грубо скеле във вътрешността на кулата, за да укрепят камъните, така че да не се сринат върху главите на хората. Казарил затаи дъх и скочи върху солидната, макар и малка и неравна платформа. Закрепи свещта в цепнатината между две греди, запали още една от нея, извади парчето хляб и острата като бръснач кама на Бетриз и се огледа. Сега оставаше да си хване гарван. Така. Беше му изглеждало толкова лесно, докато го обмисляше в стаята си. Дори не можеше да види гарваните сред тези трепкащи сенки.

Плясък раздвижи въздуха до главата му и едва не го изплаши до смърт — един гарван кацна на парапета. Казарил го примами с парченце хляб, което се тресеше в ръката му. Птицата грабна парчето и отлетя. Казарил изруга, пое си дълбоко въздух няколко пъти и твърдо реши да се стегне. Хляб. Нож. Свещи. Гърчеща се платнена торбичка. Мъж на колене. Мир в сърцето му? Едва ли.

„Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми!“

Гарванът, или някой негов брат-близнак, се върна. „Каз, Каз!“ изграчи птицата, не много силно. Но звукът изкънтя надолу в кулата и обратно в някакъв странен резонанс.

— Така — промълви задъхано Казарил. — Така.

Измъкна плъха от торбичката, опря ножа в гърлото му и прошепна:

— Бягай при господаря си и му отнеси молитвата ми. — С бързо и точно движение сряза малкото гърло; топлата тъмна кръв се стече по ръката му. Той положи малкото трупче до едното си коляно.

Протегна ръка към своя гарван. Той скочи отгоре й и сведе клюн към кръвта на плъха, която я покриваше цялата. Черното му езиче се стрелна навън и Казарил подскочи стреснато, като едва не подплаши птицата. Прихвана я нежно под мишницата си и я целуна по главата.

— Прости ми. Нуждата ми е голяма. Може би Копелето ще те нахрани с хляба на боговете, а ти ще кацнеш на рамото му, когато стигнеш при него. Лети при своя господар и му отнеси моята молитва. — И пречупи врата на птицата с едно бързо движение на ръката. Тя изпърха за миг, после застина безжизнено. Той я положи до другото си коляно.