Късно същата вечер лейди Бетриз го извика да се качи в преддверието-кабинет, което бързо се превръщаше в място на трескава дейност и надвиснал ужас.
— Измислих изход! — каза му тя. — Казарил, научете ме как да убия човек с нож.
— Какво?
— Гвардейците на Дондо не са глупави и няма да ви пуснат близо до него. Но аз ще стоя до Изел сутринта на венчавката, нали ще съм й шаферка. Мен никой няма да ме заподозре. Ще скрия ножа в корсажа си. Когато Дондо се приближи и се наведе да й целуне ръка, мога да го наръгам два и дори три пъти, преди да са успели да ме спрат. Но не знам как точно и къде да го промуша за най-сигурно. Във врата, нали, но къде точно? — И съвсем сериозно извади един тежък кинжал иззад полите си и го вдигна пред него. — Покажете ми. Може да се поупражняваме, докато овладея движението.
— Богове, не, лейди Бетриз! Откажете се от този безразсъден план! Ще ви повалят на секундата, а след това ще ви обесят!
— Стига да убия Дондо, с радост ще се кача на бесилката. Заклела съм се да браня Изел с живота си. Така да бъде. — Кафявите й очи горяха върху бялото й лице.
— Не — твърдо рече той и й взе ножа. Откъде изобщо го беше намерила? — Това не е работа за жена.
— Бих казала, че е работа за онзи, комуто се удаде възможност да я свърши, без значение какъв е. А за мен ще е най-лесно. Покажете ми!
— Вижте, не. Просто… изчакайте. Аз ще… ще се опитам да направя нещо, ще видя какво мога да направя.
— Можете ли да убиете Дондо? Изел е там вътре и от часове се моли на Дамата да погуби или нея, или Дондо преди сватбата, вече не я е грижа кого от двамата. Е, за мен обаче не е без значение. Предпочитам да е Дондо.
— Напълно съм съгласен с вас. Вижте, лейди Бетриз. Изчакайте, просто изчакайте. Ще видя какво мога да направя.
„Ако боговете не се отзоват на молитвите ви, лейди Изел, аз ще се опитам от тяхно име“.
На следващия ден, последния преди сватбата, той с часове се опитва да се добере до лорд Дондо — следваше го по коридорите на Зангре, като да беше диво прасе в гора от камък. Така и не успя обаче да се приближи достатъчно, за да удари. Следобед Дондо се прибра в семейната резиденция в града, където Казарил нямаше как да проникне. Не че не се опита — когато го изхвърлиха за втори път, хората на Дондо му хвърлиха и здрав бой, като единият го държеше, докато другият го налагаше по гърдите, корема и слабините, така че едва успя да се върне в крепостта, подпирайки се като пияница о стените на къщите. Гвардейците на царина, от които беше успял да се измъкне, шмугвайки се в уличките на Кардегос, пристигнаха навреме да присъстват както на побоя, така и на безславното му оттегляне. Не се намесиха в нито едно от двете.
В изблик на вдъхновение той се сети за тайния проход, който бе свързвал Зангре с резиденцията на Жиронал, когато тя бе принадлежала на лорд ди Лютез. Говореше се, че Иас и ди Лютез я използвали ежедневно, за да се съвещават, или еженощно, за любовни срещи, в зависимост кой разказваше историята. Откри обаче, че тунелът сега е също толкова таен, колкото и главната улица на Кардегос, със заключени врати и стражи в двата края. Опитът му да ги подкупи му спечели ругатни и ръгания в ребрата, както и заплахи за нов побой.
„Ама и аз съм един убиец“, горчиво си помисли той, когато се прибра залитайки в спалнята си с падането на здрача и се срина с пъшкане на леглото. С пулсираща глава и болки по цялото тяло, той полежа неподвижно, после се надигна, колкото да запали една свещ. Трябваше да иде горе и да провери как са дамите му, но не смяташе, че ще е в състояние да понесе плача им. Или да съобщи на лейди Бетриз за провала си, или онова, което ще поиска от него тя, след като разбере. Щом той не беше успял да убие Дондо, какво право имаше да осуетява нейния опит?
„С радост бих умрял, ако така бих предотвратил поругаването утре…“
„Наистина ли имаш предвид точно това?“
Изправи се в леглото и застина; чудеше се дали последното е изречено от собствения му глас. Езикът му беше мърдал леко зад зъбите, както правеше обикновено, когато си мърмореше сам. „Да“.
Скочи, заобиколи леглото, застана на колене и отвори капака на сандъка си. Разрови нагънатите дрехи с мушнати в тях листа от карамфил срещу молци, докато не стигна до черния кадифен плащ, увит около кафява вълнена роба. С която пък беше увито книжлето с тайнописа, който така и не беше успял да разшифрова докрай, преди корумпираният съдия да избяга от Валенда, а тогава му се беше сторило твърде късно да го върне на храма, без да дава притеснителни обяснения за забавянето. Извади го като в треска и запали още свещи. „Не ми остава много време“. Близо една трета беше останала непреведена. „Прескочи всички неуспешни опити. Иди направо на последната страница“.
Въпреки лошия тайнопис, отчаянието на търговеца се беше просмукало в странната, сияйна простота на думите. Зарязвайки всичките си дотогавашни залитания към свръхестественото и сложното, накрая той се беше обърнал не към магията, а към обикновената молитва. Плъхът и гарванът, за да предадат молбата, свещи, за да осветяват пътя му, билки, за да окуражат сърцето му, да успокоят ума му и да изострят волята му, воля, от която после да се откаже и да я положи чистосърдечно на олтара на бога. „Помогни ми. Помогни ми. Помогни ми“.
Това бяха последните думи, написани в книжлето.
„Това мога да го направя“, помисли си Казарил с удивление.
А ако се провалеше… оставаха Бетриз и нейният нож.
„Няма да се проваля. Целият ми живот е низ от провали. Няма да се проваля в смъртта“.
Пъхна книжлето под възглавницата си, излезе от стаята, заключи вратата и тръгна да намери някой паж.
Съненото момче, което избра, чакаше в коридора на разположение на дамите и господата, които вечеряха в банкетната зала на Орико и без съмнение обсъждаха неявяването на Изел, при това на висок глас, поради отсъствието на главните действащи лица. Дондо се забавляваше в тесен кръг в резиденцията си, а Орико все още се криеше в ловната си хижа.
Казарил извади един златен роял от кесията си, вдигна го пред лицето си и се усмихна през кръглото отворче, оформено от палеца и показалеца му.
— Хей, момче. Искаш ли да спечелиш един роял?
Пажовете в Зангре се бяха научили на предпазливост — един роял стигаше да купи някои доста интимни услуги от онези, които бяха склонни да ги продават. Стигаше и да постави нащрек онези, които не си падаха по въпросните игрички.
— За какво, милорд?
— За да ми хванеш един плъх.
— Плъх ли, милорд? Защо?
А. Защо. „Защото с негова помощ ще престъпя закона като направя магия за смърт на втория най-силен лорд на Шалион, разбира се“. Не.
Казарил облегна рамене на стената и се усмихна поверително на момчето.
— Когато бях в крепостта Готоргет, по време на обсадата преди три години — знаеш ли, бях комендант там, тоест докато храбрият ни генерал не я продаде изпод краката ни, — се научихме да ядем плъхове. Много са вкусни мъничетата, стига да уловиш достатъчно. Много ми се прияло едно сочно, опечено на свещ бутче от плъх. Хвани ми някой наистина голям и тлъст плъх и ще ти дам още една монета като тази. — Казарил пусна рояла в шепата на момчето и облиза устни. Чудеше се колко ли побъркан изглежда в очите му. Пажът бавно отстъпваше. — Знаеш коя е стаята ми, нали?
— Да, милорд.
— Донеси го там. В торба. Колкото можеш по-бързо. Гладен съм. — Казарил си тръгна, като се смееше с глас. Наистина се смееше, не беше само преструвка. Някаква странна, дивашка възбуда изпълваше сърцето му.
Държа го в плен, докато не се върна в стаята си и не се зае да планира остатъка от замисъла си, тъмната молитва, самоубийството си. Беше нощ. Гарванът нямаше да долети на прозореца му през нощта, дори и за комата хляб, който беше взел от банкетната зала. Погледна замислено хляба в ръцете си. Гарваните нощуваха в кулата на Фонса. Щом те нямаше да долетят при него, той щеше да допълзи при тях, по плочите на покрива. И да се подхлъзне в тъмното? А дори и да успееше, как щеше да се върне в стаята си с грачеща торба под мишницата?
