След миг на нерешителност Казарил, без да пуска Теидез, зави към кулата на Иас. Ускори крачка да настигне придворната дама, която беше влязла вътре, дори извика след нея, но тя, изглежда, не го чу. Гърдите му засвириха, докато се изкачи до третия етаж, където бяха покоите на Орико. Огледа разтревожено централния коридор.

Царина Сара, увита в белия си шал и следвана от някаква жена, бързаше по коридора към него. Казарил се поклони ниско, когато тя стигна до стълбището.

— Милейди, какво се е случило? Мога ли да помогна?

Тя вдигна ръка към уплашеното си лице.

— И аз не знам, кастиларю. Орико… четеше ми на глас в покоите ми, докато бродирах, както прави понякога, за да ме утеши, после внезапно млъкна, примигна и потри очи, а след това каза, че вече не виждал думите и че цялата стая била потънала в мрак. А си беше все така светло! После падна от стола. Повиках дамите си, сложихме го да легне и изпратих за лечител от храма.

— Видяхме пажа на царина — увери я Казарил. — Тичаше с всички сили.

— О, добре…

— Дали е било апоплектичен удар, как мислите?

— Едва ли… не знам. Говори по малко и дишането му не е много затруднено… Какви бяха тези крясъци откъм конюшните, между другото? — Разсеяно, без да изчака за отговор, тя го подмина и се заизкачва по стълбите.

Теидез, с посивяло лице, облиза устни, но не каза нищо, когато Казарил го повлече след себе си обратно към двора.

Проговори едва когато се качваха по стълбището в централната сграда:

— Не е възможно. Дондо ми каза, че менажерията е черна магия, рокнарийско проклятие, което изпива силите на Орико. А и сам виждах, че е така.

— Наистина има рокнарийско проклятие, но менажерията е бяло чудо, което поддържа живота на Орико, въпреки проклятието. Беше. Досега — горчиво добави Казарил.

— Не… не… изобщо не е така. Дондо ми каза…

— Дондо е грешал. — Казарил се поколеба за миг. — Или пък е искал да ускори заместването на царин, който фаворизира брат му, с такъв, който ще фаворизира него.

Теидез отвори уста да възрази, но в крайна сметка не каза нищо. Казарил не мислеше, че потресът в очите на царевича е преструвка. Единствената добра новина за този ден беше, че Дондо може и да беше подвел Теидез, но изглежда, не беше успял да го поквари, поне не до голяма степен. Теидез беше оръдие, а не съучастник, не доброволен братоубиец. За жалост, се беше оказал оръдие, продължило да действа и след кончината на подбудителя си. „И чия е вината, че момчето е поглъщало лъжи, когато никой не си е направил труда да го нахрани с истината?“

Бледният секретар на царевича вдигна изненадано поглед от писалището си, когато Казарил довлече момчето в покоите му.

— Погрижете се за господаря си — кратко му рече Казарил. — Ранен е. Забранено му е да напуска тази сграда, докато канцлер ди Жиронал не бъде уведомен за случилото се и не му разреши да излиза. — И добави с горчиво задоволство: — Ако сте знаели какво се готви и не сте направили нищо, за да го предотвратите, канцлерът ще побеснее.

Мъжът побледня. Казарил му обърна гръб. Трябваше да провери какво става с Умегат…

— Но, лорд Казарил — притрепера гласът на Теидез. — Аз какво да правя?

Казарил се изхрачи през рамо и продължи към вратата.

— Молете се.

Тъкмо завиваше към стълбите, когато чу женски пантофки да топуркат бързо надолу. Вдигна глава и видя лейди Бетриз да бърза към него; лавандулените й поли се влачеха по стъпалата след нея.

— Лорд Казарил! Какво става? Чухме викове… една от слугините се разкрещя, че царевич Теидез е полудял и се опитал да убие животните на царина!

— Не е полудял, подвели са го. Струва ми се. И не се е опитал, успял е. — С няколко кратки, горчиви думи Казарил й описа кръвопролитието в менажерията.

— Но защо?!

Казарил поклати глава.

— Заради една лъжа на лорд Дондо, доколкото успях да разбера. Убедил царевича, че Умегат е рокнарийски магьосник, който използвал животните да трови царина. Което е точно обратното на истината — животните поддържаха Орико и сега, когато ги няма, той е припаднал. Богове пет, не мога да ви обясня всичко тук, на стълбите. Кажете на царевна Изел, че скоро ще се отбия при нея, но първо трябва да се погрижа за ранените коняри. Стойте далеч от… дръжте Изел далеч от менажерията. — Ако не измислеше някаква работа на Изел, тя сама щеше да си измисли… — Идете при Сара, и двете. Тя не е съвсем на себе си.

Казарил продължи надолу по стълбите, покрай мястото, където по-рано същия ден болката го беше забавила… нарочно? Демоничният поизрак на Дондо не понечи да го забави сега.

Когато най-после стигна до менажерията, видя, че Пали и хората му вече са отнесли Умегат и по-тежко ранените коняри в болницата на Майката. Останал беше само един от конярите и накуцвайки, се опитваше да улови една уплашена птичка със синьо-жълто оперение която беше успяла някак да се спаси от баошианския капитан и се беше скрила на по-високите корнизи. Няколко слуги от конюшните бяха дошли и се опитваха несръчно да помогнат. Единият беше свалил ливреята си и я размахваше над главата си в опити да свали пърхащата отчаяно птичка.

— Спри! — Казарил потисна обзелата го паника. Освен ако не грешеше, малкото пернато създание беше последната нишка, която крепеше Орико на този свят. Отпрати набедените помагачи да съберат телата на убитите животни, да ги изнесат на двора и да почистят кръвта от плочките. Загреба шепа семена от клетката на велите, останали от последното им, недовършено хранене, и примами птичката, като се опита да имитира тихите звуци, които беше чувал да издава Умегат. За негова изненада, птичето кацна на ръката му и му позволи да го пъхне обратно в кафеза.

— Пази я с живота си — каза той на коняря. После добави, като се намръщи за по-голям ефект: — Ако тя умре, смятай, че и ти си умрял. — Празна заплаха, но трябваше да свърши работа на първо време, ако се съдеше по стреснатия поглед на коняря. „Ако тя умре, и Орико ли ще умре с нея?“ Това изведнъж му се стори твърде правдоподобно. Отиде да помогне на слугите да извлекат тежките тела на мечките.

— Да ги одерем ли, милорд? — попита един от мъжете, докато оглеждаше резултата от светотатствения лов на Теидез, струпан на купчини върху калдъръма отвън.

— Не! — отсече Казарил. Дори няколкото гарвани от кулата на Фонса, които все още се мотаеха из двора пред конюшните, стояха далеч от труповете, въпреки че ги оглеждаха с предпазлив интерес. — Постъпете с тях… както бихте постъпили с войници на царина, които са паднали в битка. Изгорете ги или ги погребете. Никакво дране. И не ги яжте, за боговете! — Казарил преглътна, наведе се и прибави телцата на двата мъртви гарвана към тъжната редица. — Достатъчно светотатства се извършиха днес. — „И боговете да не дават Теидез да е убил и светец освен свещените животни“.

Тропот на копита извести пристигането на Марту ди Жиронал, повикан, изглежда, от фамилната резиденция. Следваха го четирима мъже, пешком, които едва си поемаха дъх след изкаченото на бегом нанагорнище. Канцлерът скочи от пръхтящия си неспокоен кон, предаде го на един поклонил се доземи коняр и тръгна към редицата мъртви животни. Тъмната козина на мечките потрепваше под напора на студения вятър, друго движение нямаше. Устните на ди Жиронал потрепнаха спазматично от неизречени проклятия.

— Що за лудост е това? — Вдигна поглед към Казарил и очите му се присвиха подозрително. — Ти ли подучи Теидез да направи това? — Ди Жиронал не се преструваше, прецени Казарил. Беше объркан поне колкото него.

— Аз? Не! Нямам такова влияние над Теидез. — После добави горчиво: — Същото, изглежда, важи и за вас. През последните две седмици сте били непрекъснато заедно, не усетихте ли, че се готви нещо?

Ди Жиронал поклати глава.

— В защита на Теидез трябва да кажа, че изглежда, му е било втълпено, че този акт ще помогне по някакъв начин на царина. Липсата на по-добра преценка е недостатък на възрастта му, липсата на достоверна информация… ами, както вие, така и Орико сте му направили лоша услуга. Ако знаеше истината, нямаше да се подведе толкова лесно по лъжи. Погрижих се да задържат капитана на баошианската му стража, а царевича отпратих в покоите му, където да изчака… — „заповедите на царина“ едва ли можеха да се очакват в скоро време и Казарил довърши: — вашите заповеди.