Ди Жиронал махна отсечено.

— Чакай. Царевичът… вчера е бил при сестра си. Възможно ли е тя да го е подучила?

— Петима свидетели ще отрекат това. Включително и самият Теидез. По нищо не му пролича вчера, че е намислил такова нещо. — Почти по нищо. „А трябваше, трябваше…“

— Ти имаш достъчно силно влияние върху царевна Изел — кисело и сопнато рече ди Жиронал. — Да не мислиш, че не знам кой насърчава непослушанието й? За мен е непонятно на какво се дължи вредната й привързаност към теб, но съм решен да сложа край на тази връзка.

— Давай. — Казарил се озъби. — Ди Жоал се опита да развърти вместо теб ножа снощи. Вече знае достатъчно, за да ти поиска повече за услугите си следващия път. — Очите на ди Жиронал проблеснаха издайнически и Казарил си пое дълбоко дъх да се успокои. Днешната случка беше на път да изкара старата им вражда на светло, а Казарил определено не желаеше да се навира в очите на канцлера. — Във всеки случай, няма никаква загадка. Теидез твърди, че всичко това го е замислил брат ви Дондо, преди да умре.

Ди Жиронал отстъпи крачка назад, очите му се разшириха, но той стисна зъби и не каза нищо. Казарил продължи:

— А колкото до мен, много бих искал да знам отговора на един въпрос, по който вие със сигурност сте по-добре осведомен — знаеше ли Дондо каква точно е ролята на менажерията?

Канцлерът ги стрелна с поглед.

— А ти знаеш ли?

— Вече целият Зангре знае — Орико внезапно е ослепял и е паднал от стола си в мига, когато любимите му животни са умирали. Сара и дамите й са го пренесли в леглото му и са пратили за лечители от храма. — С тези си думи Казарил успя да направи две неща — да избегне директния отговор и да насочи вниманието на ди Жиронал другаде. Канцлерът пребледня, обърна се рязко и тръгна към портите на Зангре. Не попита за Умегат, забеляза Казарил. Явно знаеше какво е влиянието на менажерията. Знаеше ли обаче как се осъществява това влияние?

„А ти знаеш ли?“

Казарил поклати глава и пое в обратната посока за поредното уморително слизане до града.

Кардегоската храмова болница на Майчиното милосърдие се помещаваше в преустроено старо имение, завещано на ордена от една набожна вдовица, на улицата зад палатата на Майката, чиято фасада гледаше към храмовия площад. Казарил разпита къде да намери Пали и Умегат, ориентира се някак през лабиринта на множеството пристройки и ги откри на втория етаж над малко вътрешно дворче. Лесно позна стаята по двамата братя ди Гура, които стояха на пост пред затворената врата. Поздравиха го и го пуснаха да влезе.

Умегат лежеше в безсъзнание на едно легло. Белокоса жена в зелените одежди на храмовите лечители се беше привела над него и зашиваше разкъсаната кожа на главата му. Асистираше й пълничка жена на средна възраст, която Казарил беше виждал и преди и чието зелено сияние нямаше нищо общо със зелената й рокля. Казарил виждаше бледата й аура и със затворени очи. Архисвещеният на Кардегос, в петоцветните си одежди, пристъпваше разтревожено от крак на крак. Пали се беше облегнал на стената със скръстени ръце. Когато Казарил влезе в стаята, лицето му просветна.

— Какво става? — тихо го попита Казарил.

— Още е в безсъзнание — прошепна Пали. — Изглежда, яко са го цапардосали. А при теб?

Казарил му каза за внезапния припадък на Орико. Архисвещен Менденал се приближи, за да чуе и той, а лечителката погледна през рамо.

— Съобщиха ли ви за случилото се, архисвещен? — попита Казарил.

— О, да. Пратих лечители при Орико и ще ида да го видя веднага щом мога.

Дори белокосата лечителка да се чудеше с какво един ранен коняр е заслужил вниманието на архисвещения повече от пострадалия царин, тя само вдигна леко вежди, без да даде друг знак за недоумението си. Довърши последния шев и топна парче марля в легенче с някаква течност, за да почисти засъхналата кръв от обръснатия около раната череп на Умегат. Подсуши ръцете си, повдигна клепачите на Умегат да провери очите му и се изправи. Акушерката от ордена на Майката прибра отрязаната лява плитка на Умегат и медицинските принадлежности и почисти всичко.

Архисвещен Менденал преплете пръсти и попита лечителката:

— Е?

— Доколкото мога да преценя, черепът му не е пукнат. Ще оставя раната открита, за да забележим веднага, ако започне да кърви или тъканта наоколо да се подува. Друго не мога да кажа, докато не се събуди. Можем само да го затопляме и да го наблюдаваме, докато дойде на себе си.

— И кога ще стане това?

Лечителката огледа неуверено пациента си. Казарил проследи погледа й. Винаги спретнатият Умегат би потръпнал от отвращение, ако можеше да се види сега — с омачкани дрехи, окървавен, безпомощен. Цветът му беше все така сив като на смъртник, а златистата му рокнарийска кожа приличаше на мръсна дрипа. Гърдите му свиреха. „Не е на добре“. Казарил беше виждал мъже с подобен вид да се възстановяват. Други умираха.

— Не бих могла да кажа — отвърна най-накрая лечителката, изричайки на глас прогнозата, която Казарил беше поставил наум.

— Оставете ни тогава. Акушерката ще го наглежда засега.

— Да, ваше преосвещенство. — Лечителката се поклони и даде указания на акушерката: — Веднага прати да ме повикат, ако се събуди. Също ако го втресе или направи гърч.

— Лорд ди Палиар, благодаря ви за помощта — каза архисвещеният. И добави: — Лорд Казарил, моля, останете.

— Радвам се, че можах да помогна, ваше преосвещенство — рече Пали. После, усетил най-сетне намека, продължи: — О. Да де. Ако няма още нещо, Каз…

— Засега няма.

— Тогава ще е най-добре да се върна в палатата на Дъщерята. Ако ти потрябвам за нещо, по всяко време, прати да ме повикат, или там, или в резиденцията на Ярин, и ще дойда веднага. Не бива да ходиш сам из града. — Погледна строго Казарил, за да е сигурен, че думите му са изтълкувани правилно като повеля, а не като обикновена учтивост за довиждане. После се поклони, отвори вратата на лечителката и излезе след нея.

Когато вратата се затвори, Менденал се обърна към Казарил и разпери умолително ръце.

— Лорд Казарил, какво ще правим сега?

Казарил се стъписа.

— Богове пет, мен ли питате? Вие?

Устните на Менденал потрепнаха жално.

— Лорд Казарил, аз съм архисвещен на Кардегос само от две години. Избраха ме, защото съм добър администратор и за да угодят на семейството ми, понеже брат ми и баща ни преди него бяха влиятелни провинкари. На четиринайсет години ме посветиха на ордена на Копелето, като баща ми даде щедър дар, за да подсигури бъдещото ми развитие. Цял живот съм служил вярно на боговете, но… на мен те не говорят. — Погледна Казарил, после и акушерката, със странна, безпомощна завист в очите, в която обаче нямаше и капка враждебност. — Когато един благочестив, обикновен човек се озове в една стая с трима истински светци… ако му е останала и капка здрав разум, той търси указания от тях, а не се преструва, че сам дава такива.

— Аз не съм… — Казарил не довърши протеста си. Имаше по-спешни задачи от това да спори върху теологическото определение за сегашното си състояние, макар че ако това беше да си светец, то какво ли беше да си прокълнат? — Почитаема акушерке… извинете, но съм забравил името ви…

— Аз съм Клара, лорд Казарил.

Казарил й се поклони.

— Акушерке Клара. Виждате ли… още ли виждате ли сиянието на Умегат? Никога не съм го виждал, когато… нормално ли е да угасва, когато човек спи или е в безсъзнание?

Тя поклати глава.

— Боговете са с нас и насън и наяве, лорд Казарил. Аз със сигурност не притежавам вашата сила на провиждане, но Копелето несъмнено е оттеглил присъствието си от просветения Умегат.

— О, не! — промълви Менденал.

— Сигурна ли сте? — попита Казарил. — Не може ли да е някакъв дефект в моето… във вашето вътрешно зрение?

Тя вдигна очи към него и примижа.

— Не. Защото вас ви виждам съвсем ясно. Видях ви още преди да влезете. Направо е болезнено да стоя в една стая с вас.