— Означава ли това, че чудото на менажерията е развалено? — тревожно попита Менденал и посочи неподвижния коняр. — Нищо ли не препречва вече пътя на това черно проклятие?

Клара се поколеба.

— Умегат вече не е проводник за чудото. Не знам дали Копелето го е прехвърлил към нечия друга воля.

Менденал се взря обнадеждено в Казарил.

— Към неговата може би?

Жената огледа намръщено Казарил, после вдигна разсеяно ръка към челото си, сякаш да си засенчи очите.

— Просветеният Умегат твърди, че съм светец, само че малък, домашен светец. Ако наставленията на Умегат не бяха изострили възприятията ми през последните години, щях просто да смятам, че съм благословена с рядко срещан късмет в професията си.

Късметът, помисли си Казарил, беше последното нещо, с което той можеше да се похвали, откакто се беше оплел в мрежата на боговете.

— И досега обаче Майката се пресяга през мен само от време на време, после се отдръпва. Лорд Казарил… пламти. Още от деня, когато го видях за пръв път, на погребението на лорд Дондо. Бялата светлина на Копелето и синята на Пролетната дама, двете едновременно — постоянно, живо присъствие на две божества, омесени с някакво тъмно нещо, което не мога да различа. Умегат би провидял по-ясно. Копелето може и да е добавил още към първоначалната ярка мешавица, но аз не бих могла да преценя.

Архисвещеният докосна челото си, после устните, пъпа, слабините и сърцето с широко разперени пръсти, като се взираше жадно в Казарил.

— Две божества, две божества едновременно, в тази стая!

Казарил се преви, забил нокти в дланите си, защото натискът под колана му пак му напомни за злокачественото образувание в собствените му черва.

— Умегат не ви ли каза какво направих на лорд Дондо? Не говорихте ли с Рожерас?

— Да, да, говорих и с Рожерас, добър човек е той, но естествено не би могъл да разбере…

— Изглежда, разбира по-добре от вас. Нося смърт и убийство в корема си. Страхотия, която, по всичко личи, приема и физическа форма, а не само психическа, създание на един демон и на трижди проклетия дух на Дондо ди Жиронал. Който ми крещи всяка нощ, между другото, с гласа на Дондо, засипва ме с цинизми и мръсотии, а речникът на Дондо изобилстваше с такива и приживе. И единственият му начин да излезе на свобода е като ми раздере корема отвътре. Не е свещено това, отвратително е!

Менденал замига на парцали.

Казарил стисна главата си с ръце.

— Сънувам ужасни кошмари. Коремът ме боли. Имам пристъпи на безпаметен гняв. И се боя, че Дондо успява някак да ми влияе.

— О, богове — промълви едва-едва Менденал. — Нямах представа, лорд Казарил. Умегат каза само, че сте поуплашен и че ще е по-добре да ви оставим на него.

— Поуплашен — кухо повтори Казарил. — О, а споменах ли за призраците? — Явно беше знак за… нещо, щом те му се струваха най-дребната от тревогите му.

— Призраци?

— Всички призраци на Зангре вървят по петите ми из замъка и се скупчват около леглото ми нощем.

— Ооо! — възкликна Менденал. — Ами…

— Какво „ами“?

— Умегат предупреди ли ви за призраците?

— Не… каза, че не можели да ми навредят.

— Ами, и да, и не. Не могат да ви навредят, докато сте жив. Но както ми го обясни Умегат, чудото на Дамата е забавило осъществяването на другото чудо, това на Копелето, а не го е променило. От това следва, че, хм, ако ръката й се вдигне от вас и демонът отлети с душата ви — и с тази на Дондо, разбира се, — телесната ви обвивка ще остане един вид опасно празна, от теологическа гледна точка, празнота, която не е съвсем като естествената смърт. И тогава призраците на отхвърлените покойници ще се опитат да, ъъъ… да се нанесат.

След кратка напрегната пауза Казарил попита:

— Случва ли се да успеят?

— Понякога. Виждал съм един случай, когато бях млад свещен. Отхвърлените духове се израждат с времето, един вид оглупяват, но е много трудно да ги изгониш, след като веднъж са се настанили. Трябва да бъдат изгорени… е, „живи“ не е най-точният термин. Много грозна сцена, особено ако роднините не разбират, защото, разбира се, тялото си е вашето и крещи с вашия глас… Това няма да е ваш проблем, разбира се, вие ще сте, ъъъ, другаде вече, но ще се спестят, хм, на близките ви някои много неприятни изживявания, ако гледате до вас винаги да има някой, който да разбира необходимостта тялото ви да бъде изгорено преди заник слънце… — Менденал млъкна притеснено.

— Благодаря ви, ваше преосвещенство — рече Казарил с учтивост, от която го побиха тръпки. — Ще прибавя това към теорията на Рожерас за демона, който се опитва да си отгледа ново тяло в тумора ми и да си изгризе път навън, в случай че някога отново попадна под угрозата да спя необезпокоявано цяла нощ. Макар да предполагам, че няма причина да не се случат и двете. Последователно.

Менденал се изкашля.

— Съжалявам, милорд. Реших, че е редно да знаете.

Казарил въздъхна.

— Да… сигурно сте прав. — Вдигна поглед, спомнил си снощната случка с ди Жоал. — Възможно ли е… да предположим, че Дамата отпусне хватката си съвсем леко. Възможно ли е душата на Дондо да въздейства пряко върху моята?

Менденал вдигна вежди.

— Аз не… Умегат би трябвало да знае. О, как ми се иска да дойде на себе си! Предполагам, че за духа на Дондо ще е по-лесно да си осигури тяло, вместо да си отгледа ново от един тумор. Логично погледнато, то ще е твърде малко. — Той раздалечи неуверено ръце, сякаш да премери нещо.

— Не и според Рожерас — сухо отбеляза Казарил.

Менденал потри чело.

— Ах, бедният Рожерас. Реши, че проявявам специален интерес към специалността му, когато го попитах за вас и, разбира се, аз не го извадих от заблуждението му. По едно време си помислих, че няма да спре да говори. Накрая се наложи да му обещая допълнително финансиране за отделението му, иначе щеше да ме завлече да му разгледам колекцията.

— И аз бих си платил, за да си спестя това — съгласи се Казарил. След малко попита, воден от чисто любопитство: — Ваше преосвещенство… защо не ме арестуваха за убийството на Дондо? Как го е уредил Умегат?

— Убийство ли? Не е имало убийство.

— Извинете, но човекът е мъртъв, и от моята ръка, чрез магия за смърт, което е углавно престъпление.

— О. Разбирам какво имате предвид. Сред обикновените хора се ширят какви ли не погрешни представи за магията за смърт, дори името е неправилно. Това е интересен теологически въпрос, между другото. Опитът да се направи магия за смърт се смята за предумишлен опит за убийство. Успешната магия за смърт изобщо не е магия за смърт, а чудо на справедливостта и като такова не може да бъде престъпление, защото не друг, а ръката на божеството е отнела живота на жертвата — на жертвите всъщност — така де, не е като царинът да може да прати стражите си да арестуват Копелето, нали?

— Мислите ли, че настоящият канцлер на Шалион би се съобразил с това различие?

— Ъъъ… не. Точно по тази причина Умегат ме посъветва храмът да подходи дискретно към това… към този твърде сложен въпрос. — Менденал се почеса по бузата, разтревожен от нещо друго. — Не че инициаторът на такова правосъдие е оцелявал досега след въздаването му… разликата беше по-ясна, докато всичко беше само на теория. Две чудеса. Никога не съм се замислял дори за две чудеса. Безпрецедентно. Пролетната дама сигурно много държи на вас.

— Като керванджия, който държи на мулето си — горчиво рече Казарил — и го шиба с пръчката по нанагорнището.

Архисвещеният, изглежда, се смути, затова пък устните на акушерката Клара се извиха нагоре в знак, че е оценила черния му хумор. Умегат би изсумтял, помисли си Казарил. Едва сега започваше да разбира защо рокнарийският светец толкова обичаше да си говори с него по работа. Само светците се шегуваха така с боговете, защото изборът беше или да се шегуваш, или да пищиш от ужас, а само те знаеха, че на боговете им е все едно.

— Да, но… — подхвана Менденал. — Умегат се съгласи с мен, че този акт на животоопазване е изключително рядък и със сигурност е извършен заради някаква изключително важна цел. Нямате ли… нямате ли някаква представа каква може да е тази цел?