— Архисвещен, и понятие си нямам, — Гласът на Казарил затрепери. — И… — замълча той насред изречението.

— Да? — насърчи го Менденал.

„Ако го изрека на глас, ще се разрева“. Облиза устни и преглътна. Когато най-накрая насили думите да излязат от устата му, те прозвучаха като дрезгав шепот:

— Много ме е страх.

— О — промълви архисвещеният след дълга пауза. — Да, ами… естествено е да… Ох, защо Умегат не се събужда!

Акушерката от ордена на Майката се прокашля и рече плахо:

— Милорд ди Казарил?

— Да, Клара?

— Мисля, че имам едно послание за вас.

— Какво?

— Майката ми проговори в един сън нощес. Не бях съвсем сигурна, защото когато спи, мозъкът ми тъче въображаеми картини от нишките на дневните ми мисли, а аз често мисля за богинята. Така че смятах да разкажа за съня си на Умегат днес и да се вслушам в мъдрия му съвет. Тя ми каза, каза ми… — Клара си пое дъх, успокои гласа си, а по лицето й се изписа покой… — „Кажи на Щеркиния ми верен пратеник да се пази най-вече от отчаянието“.

— Да? — подкани я Казарил след малко. — И…? — Проклети да са, ако боговете ще си правят труда да му пращат съобщение по сънищата на други хора, би предпочел да са по-ясни. И с по-практическа насоченост.

— Това беше.

— Сигурна ли си? — попита я Менденал.

— Ами… може да е казала „Щеркиния ми верен придворен“. Или „кастелан“. Или „капитан“. Или всичките четири едновременно — тази част не я помня много ясно.

— Ако е така, кои са тогава другите трима? — попита озадачен Менденал.

Неканеното ехо от думите, които провинкарата му беше казала във Валенда, смрази Казарил до мозъка на стрелканите му от болка кости.

— Аз… аз съм всичките, архисвещен. Аз. — Поклони се на акушерката и рече през изтръпналите си устни: — Благодаря ви, Клара. Молете се на своята Дама за мен.

Тя му отвърна с мълчалива, разбираща усмивка и кимна леко.

Архисвещеният се извини, че трябвало да иде при царин Орико, остави акушерката да наблюдава Умегат и притеснено покани Казарил да го придружи до портите на Зангре. Казарил прие с благодарност поканата и го последва. Растящият гняв и ужас отпреди няколко часа отдавна бяха отминали и той се чувстваше слаб и някак осакатен. На стълбите към вътрешния двор коленете му се подгънаха и щеше да се търкули като топка надолу, ако не се беше хванал за парапета. Почервеня до уши от смущение, когато загриженият Менденал настоя да се качи в носилката му и четиримата яки посветени да го изнесат по нанагорнището към замъка, а самият той да го последва пеша. Казарил се почувства като последния глупак, а и щеше да се набива в очи. Но, трябваше да признае, изпита и дълбока благодарност.

Разговорът, от който се страхуваше Казарил, се състоя чак след вечеря. Един паж дойде да го повика и той изкачи неохотно стълбите към покоите на царевната. Изел го чакаше настръхнала в дневната, в компанията на Бетриз, и му махна към едно ниско столче. Свещите, запалени във всички аплици, не успяваха да надвият сянката, която я обгръщаше.

— Как е Орико? — нетърпеливо попита той. Нито една от дамите не беше слязла да вечеря в банкетната зала. Бяха останали с царината и болния царин в покоите им на последния етаж.

— Изглеждаше по-спокоен вечерта, след като установи, че не е съвсем сляп — отговори Бетриз. — С дясното си око вижда пламъчето на свещ. Но има проблеми с уринирането и лечителят смята, че има опасност да развие воднянка. Изглежда ужасно подпухнал. — Тя прехапа притеснено устни.

Казарил обърна глава към царевната.

— Видяхте ли се с Теидез?

Изел въздъхна.

— Да, веднага след като канцлер ди Жиронал го нахока здравата. Беше толкова разстроен, че въобще не можеше да се говори разумно с него. Ако беше по-малък, щях да реша, че капризничи. Жалко, че вече е твърде голям да го напляскам. Отказва да яде, хвърля разни неща по слугите и не иска да излезе от стаята си, макар вече да му е позволено. Нищо не може да се направи, когато е в такова настроение, освен да го оставиш сам. Утре ще е по-добре. — Очите й се присвиха, вперени в Казарил, и тя стисна устни. — И така, милорд. Откога точно знаете за черното проклятие, което тегне над Орико?

— Сара най-накрая ви е казала… нали?

— Да.

— Какво точно ви каза?

Изел повтори накратко и сравнително точно историята за Фонса и Златния генерал и как наследството от зла орис се предало през Иас на Орико. Не спомена за себе си и Теидез.

Казарил загриза едно от кокалчетата на ръката си.

— Значи знаете близо половината от фактите.

— Това не ми харесва, Казарил. Светът очаква от мен да взимам правилни решения, без да разполагам с необходимата информация, и после вини младостта ми за грешките, сякаш младостта ми има нещо общо с неосведомеността ми. Неосведомеността не е глупост, но резултатите могат да бъдат същите. А не мен не ми харесва да се чувствам глупава. — Последните думи издрънчаха като закалена стомана, това поне беше сигурно.

Той сведе глава в знак на извинение. Идеше му да заплаче заради онова, което щеше да изгуби. Не за да предпази моминската й невинност, нито тази на Бетриз, беше мълчал толкова дълго, нито дори от страх да не го арестуват. Беше се страхувал да не изгуби уважението им, което ценеше повече от живота си, прилошаваше му от мисълта, че ще им падне в очите. „Страхливец. Говори и да се свършва“.

— Научих за проклятието в нощта след смъртта на Дондо. Каза ми конярят Умегат — който не е никакъв коняр, между другото, а свещен от ордена на Копелето, и светецът, чрез който се осъществяваше чудото на менажерията, предпазващо Орико.

Очите на Бетриз се разшириха.

— О. Аз… беше ми симпатичен. Как е той?

Казарил разклати ръка в жест, който казваше „горе-долу“.

— Зле. Още е в безсъзнание. И по-лошо, той… — Казарил преглътна, „Започва се“… — спрял е да свети.

— Спрял да свети? — повтори Изел. — Не знаех, че е започвал.

— Да. Знам. Вие не можете да го видите. Има… нещо, което не ви казах за убийството на Дондо. — Пое си дъх. — Аз принесох в жертва гарван и плъх и отправих молитва към Копелето за смъртта на Дондо.

— Подозирах аз нещо такова — изсумтя Бетриз.

— Да, но… онова, което не знаете, е, че молитвата ми беше чута. Трябваше да умра онази нощ, в кулата на Фонса. Но нечии други молитви са се намесили. Изелините, мисля. — Той кимна към царевната.

Устните й се разтвориха, а ръката й литна към гърдите.

— Аз се молих на Дъщерята да ме спаси от Дондо!

— Молили сте се — и Дъщерята спаси мен. — После добави жално: — Но, както се оказа, не ме е спасила от Дондо. Помните ли как на погребението му всички богове отказаха да дадат знак, че са приели душата му?

— Да, което значи, че е низвергнат, прокълнат, заточен на този свят — каза Изел. — Половината придворни се уплашиха, че може да беснее някъде на воля из Кардегос, и се окичиха от главата до петите с талисмани срещу него.

— Че е в Кардегос, в Кардегос е. Но не е на свобода. Повечето отхвърлени призраци са приковани към местата, където ги е настигнала смъртта. Дондо е прикован към убиеца си. — Затвори очи, неспособен да посесе гледката на пребледняващите им лица. — Нали знаете за тумора ми? Не е тумор. Или, по-право, не е само тумор. Душата на Дондо е заключена в тялото ми. Заедно с демона на смъртта, очевидно, но демонът поне си мълчи. За разлика от Дондо. Крещи ми, нощем. Както и да е. — Той отвори отново очи, макар още да не смееше да погледне към двете млади жени. — Цялата тази… свещена активност ми даде нещо като вътрешно зрение. Умегат също го има… една жена от ордена на Майката в града също го има, макар и по-слабо… и аз го имам. Умегат излъчва — излъчваше — бяло сияние. Акушерката Клара сияе в бледозелено. И двамата твърдят, че моето сияние е най-вече в бяло и синьо, цялото ври и кипи. — Най-накрая той се насили да вдигне глава и да срещне погледа на Изел. — Освен това мога да видя проклятието на Орико като тъмна сянка. Изел, чуйте ме, това е важно. Мисля, че Сара не го знае. Сянката не е засегнала само Орико. Имате я и вие с Теидез. Изглежда, всички потомци на Фонса са омърсени от това черно нещо.