Още лежеше в леглото и си поемаше накъсано въздух сред задавени звуци, които опасно наподобяваха хлипане, когато откъм коридора се чуха тежки забързани стъпки и вратата се отвори с трясък. Гласът на канцлер ди Жиронал излая дрезгаво:

— Знам, че е той. Няма начин да не е той!

Стъпките изскърцаха по дъските на пода и някой издърпа покривката, с която се беше увил. Казарил се превъртя и погледна изненадано потното сивобрадо лице на ди Жиронал, което се взираше невярващо в него.

— Ти си жив! — извика канцлерът. Гласът му тегнеше от възмущение.

Неколцина придворни, двамина от които бяха от тайфата на Дондо, се скупчиха зад ди Жиронал и впиха любопитни очи в Казарил. Ръцете им бяха на дръжките на мечовете, сякаш се готвеха, по знак на канцлера, да поправят факта, че Казарил е още жив. Царин Орико, по нощница, стиснал с дебелите си пръсти на шията си някакъв омачкан стар плащ, стоеше зад останалите. Орико изглеждаше… странно. Казарил примигна и потърка очи. Нещо като аура заобикаляше царина, но не от светлина, а от мрак. Казарил го виждаше съвсем ясно, така че не можеше да нарече нещото облак или мъгла, защото не замъгляваше нищо. И все пак си беше там, движеше се заедно с царина, като дреха с шлейф.

Ди Жиронал прехапа устни, очите му се впиваха в лицето на Казарил.

— Щом не си бил ти… кой тогава? Трябва да е бил някой… трябва да е бил някой близък на… на онова момиче! На онази гадна малка убийца! — Обърна се и изхвръкна навън, подвиквайки ядно на хората си да го последват.

— Какво става? — извика Казарил след Орико, който се беше обърнал и се влачеше след останалите.

Орико погледна през рамо и разпери ръце в недоумение.

— Сватбата се отменя. Дондо ди Жиронал е бил убит около полунощ — с магия за смърт.

Устата на Казарил провисна, но оттам не излезе нищо смислено, само едно слабо възклицание.

„Не разбирам“.

„Ако Дондо е убит, а аз съм още жив… значи магията ми не е успяла. Но пък Дондо е бил убит. Как?“

Как иначе, освен ако някой не беше изпреварил Казарил?

Със закъснение логиката му настигна тази на ди Жиронал.

„Бетриз?“

„Не, о, не!…“

Изтърколи се от леглото, падна тежко на пода, изправи се някак на крака и се повлече след тълпата разгневени и объркани царедворци.

Стигна до пренаселеното преддверие-кабинет тъкмо когато ди Жиронал крещеше:

— Ами доведете я тогава, така че да се уверя с очите си! — Гневните му думи бяха отправени към разрошената и уплашена Нан ди Врит, което обаче не й беше попречило да заприщи с тялото си вратата към вътрешните стаи, сякаш се готвеше да защитава подвижен мост. Казарил едва не припадна от облекчение, когато Бетриз се появи, гневно свъсила чело, зад рамото на Нан. Нан беше по нощница, но Бетриз, видимо изтощена, още беше облечена със зелената вълнена рокля от предната вечер. Тя беше ли спала? „Но е жива, жива е!“

— За какво са всичките тези дивашки крясъци, милорд? — студено се поинтересува Бетриз. — Поведението ви е непристойно, а моментът — крайно неподходящ.

Устните на ди Жиронал зяпнаха сред брадата му — явно не беше очаквал да я види. След миг зъбите му се затвориха с трясък.

— Къде е царевната тогава? Трябва да видя царевната.

— Заспа преди малко, за пръв път от дни. Няма да позволя да я събудите. Съвсем скоро ще й се наложи да замени сънищата с кошмари. — Ноздрите на Бетриз се издуха от неприкрита враждебност.

Ди Жиронал си пое дъх със съскане.

— Да я събудим? Въпросът е може ли да бъде събудена?

„Богове мили. Възможно ли е Изел да е…“ Но преди този нов повод за паника да го е стиснал за гърлото, се появи и самата Изел, разбута дамите си, бавно излезе в преддверието и застана лице в лице с ди Жиронал.

— Не спя. Какво желаете, милорд? — Очите й се плъзнаха към брат й Орико, който пристъпяше от крак на крак зад останалите, подминаха го с презрение и се върнаха върху лицето на канцлера. Погледът й излъчваше бдителност. Нямаше съмнение, че разбира чие влияние я тласка към този нежелан брак.

Ди Жиронал местеше поглед от едната към другата жена, после към третата, всичките неоспоримо живи пред него. Обърна се и се втренчи отново в Казарил, който примигваше, впил поглед в Изел. Около нея също имаше аура, точно като при Орико, но нейната не беше така хомогенна, приличаше по-скоро на мешавица от непрогледен мрак и светлосиньо сияние, като зората, която веднъж беше видял в нощното небе на далечния юг.

— Който и да е — просъска ди Жиронал. — Където и да е. Ще открия трупа на мерзкия страхливец, ако ще да обърна цял Шалион.

— И после какво? — попита Орико и потърка небръснатите си бузи. — Ще го обесиш? — Отвърна с ироничен поглед и вдигнати вежди на злобата, с която го изгледа ди Жиронал. Канцлерът се обърна рязко и напусна преддверието. Казарил се дръпна встрани да направи път на антуража му, като местеше скришом поглед от Орико към Изел и обратно, сравнявайки двете… халюцинации? Никой друг от присъстващите не пулсираше като тях двамата. „Може да съм се разболял. А може и да съм луд“.

— Казарил — с тревожно недоумение го повика Изел веднага щом мъжете се изнизаха в коридора. Нан побърза да затвори вратата след натрапниците. — Какво е станало?

— Нощес някой е убил Дондо ди Жиронал. С магия за смърт.

Устните й се разтвориха и тя плесна с ръце като дете, на което току-що са обещали да изпълнят най-съкровеното му желание.

— О! О! О, това е страхотна новина! О, слава на Дамата, о, слава на Копелето… такива дарове ще пратя на олтара му… о, Казарил, кой?…

При въпросителния поглед, който Бетриз отправи към него, Казарил изкриви лице.

— Не съм аз. Очевидно. — „Макар и не защото не опитах“.

— А вие… — започна Бетриз, после стисна устни. Смръщената му физиономия се позаглади одобрително при тази проява на такт от нейна страна, да не го попита пред двама свидетели дали не е планирал углавно престъпление. Едва ли имаше нужда Казарил да казва нещо — очите й блестяха напрегнато, сякаш прехвърляше догадки наум.

Изел крачеше напред-назад и едва не заподскача от облекчение.

— Мисля, че го почувствах — каза тя с дълбока почуда. — Във всеки случай почувствах нещо… в полунощ, около полунощ каза, нали? Бях се молила на Дамата за своята смърт… — Замълча и положи длан върху широкото си бяло чело. — Или да ми помогне така, както Тя пожелае. — Думите й се забавиха. — Казарил… аз ли… възможно ли е аз да съм го причинила? Богинята ли е отвърнала на молитвите ми?

— Ами… не виждам как, царевна. Молили сте се на Пролетната дама,нали?

— Да, на нея и на майка й, Лятото. Но най-вече на самата Пролет.

— Божествените Дами правят чудеса за живот и изцеление. Не за смърт. — Обикновено. А и всички чудеса бяха редки и капризни. Богове. Кой знае какви са ограниченията им и какви — целите?

— Не го усетих като смърт — призна Изел. — Но все пак почувствах облекчение. Хапнах малко, без да повърна, и след това съм заспала.

Нан ди Врит кимна в потвърждение.

— За моя най-голяма радост, милейди.

Казарил си пое дълбоко дъх.

— Е, ди Жиронал ще разбули загадката, сигурен съм. Ще издири всички, които са умрели нощес в Кардегос — а и в цял Шалион, без съмнение, — докато не открие убиеца на брат си.

— Благословена да е бедната душа, която разтури злостните му планове. — Изел докосна според обичая челото, устните, пъпа, слабините и сърцето си, разпервайки широко пръсти. — И на такава цена. Нека демоните на Копелето бъдат милостиви към него.

— Амин — отзова се Казарил. — Да се надяваме, че ди Жиронал не ще открие близки приятели или семейство, върху които да излее гнева си. — Притисна с ръце корема си, който отново се гърчеше в спазми.

Бетриз се приближи до него и огледа лицето му, понечи да вдигне ръка, но после я отпусна нерешително.

— Лорд Каз, изглеждате ужасно. Кожата ви е с цвят на студена попара.

— Аз… не ми е добре. Ял съм нещо развалено. — Пое си дъх. — Значи ще се готвим днес не за скръбна сватба, а за радостно погребение. Да смятам ли, че вие, дами, ще сдържите веселието си пред публика?