Казарил също не правеше изключение, като проточваше с нетърпение врат от преместения си стол и си гризеше кокалчетата на ръцете, когато не гризеше малките кексчета. Гласовете им ту се извисяваха, ту утихваха. Бергон жестикулираше, а Изел на два пъти се разсмя с глас, а на три пъти си пое шумно дъх, ръцете й литваха към устните, а очите й се разширяваха. После сниши глас и заговори нещо сериозно, а Бергон килна глава и заслуша внимателно и нито за миг не свали очи от лицето й, освен на два пъти, когато погледна към Казарил, след което и двамата заговориха още по-тихо. Лейди Бетриз му донесе чаша разредено вино и кимна в отговор на горещите му благодарности. Казарил имаше чувството, че лесно би могъл да отгатне кой се е досетил да подготви горещата вода, камериерите, храната и дрехите. Свежата й кожа грееше като позлатена на светлината на свещите, гладка и млада, но тъмната рокля и прибраната назад коса й придаваха неочаквано зряла елегантност. Пламенна енергия, на ръба да прерасне в сила и мъдрост…

— Какво беше положението във Валенда, когато тръгнахте? — попита я Казарил.

Усмивката й се стопи.

— Напрегнато. Но се надяваме нещата да се поуспокоят, след като Изел вече не е там. Ди Жиронал едва ли ще посмее да навреди на вдовицата и тъщата на царин Иас.

— Мм, освен в краен случай. В отчаянието си хората правят и немислимото.

— Вярно е. Или най-малкото, спират да спорят с вас кое е възможно и кое не е.

Казарил се замисли за бясната нощна езда на младите жени, която беше променила коренно тактическата ситуация.

— Как се измъкнахте?

— Ами, ди Жиронал явно очакваше, че ще се крием в замъка, уплашени от демонстрацията му на сила. Можете да си представите как прие това старата провинкара. Шпионките му наблюдаваха Изел денем и нощем, но мен не. Взех Нан и двете слязохме в града да накупим разни неща за домакинството и да разузнаем. Хората на ди Жиронал бяха организирали защитата си да гледа навън, готова да отблъсне евенуалните спасители на царевната. А и никой не можеше да ни попречи да ходим в храма, където беше отседнал лорд ди Палиар, за да се молим за здравето на Орико. — Усмивката й му намигна с трапчинките си. — Станахме много набожни, за известно време. — Трапчинките изчезнаха. — После провинкарата получи съобщение, не знам от какъв източник, че канцлерът е пратил по-малкия си син с едно кавалерийско подразделение да върне по най-бързия начин Изел в Кардегос, защото Орико умирал. Което може и да е било вярно, но така или иначе беше още една причина Изел да не попада в ръцете на ди Жиронал. Така че бягството стана неотложно и избягахме.

Пали се беше приближил и слушаше разказа, после и ди Баошия последва примера му.

Казарил кимна на провинкара.

— Нейна милост майка ви ми писа за подкрепата, обещана от колегите ви провинкари. Получихте ли повече уверения в този смисъл?

Ди Баошия изреди списък с имена на мъже, на които беше писал или от които сам беше получил съобщения. Не беше толкова дълъг, колкото му се искаше на Казарил.

— На думи — добре. А с военната подкрепа как стоят нещата?

Ди Баошия сви рамене.

— Двама от съседите ми обещаха военна подкрепа за Изел, при нужда. Мисълта личните войски на канцлера да окупират един от градовете ми им харесва не повече, отколкото на мен. Колкото до третия… той е женен за една от дъщерите на ди Жиронал. Запазва неутралитет за момента и е крайно пестелив откъм обещания и към двете страни.

— Мога да го разбера. Къде е ди Жиронал сега, знае ли някой?

— Смятаме, че е в Кардегос — отговори Пали. — Рицарският орден на Дъщерята все още си няма свещен водач. Ди Жиронал не смее да се отдели задълго от Орико, да не би Ярин да се добере до царина и да го спечели за каузата си. Самият Орико бере душа, според тайното съобщение, което ми прати ди Ярин. Болен е, но все още си е с ума, ако питат мен — изглежда, използва собствената си болест, за да отлага взимането на решение, така че да не обиди никого.

— Напълно в негов стил. — Казарил поглади брадата си и вдигна поглед към ди Баошия. — Като говорим за войниците на храма, каква част от войската на ордена на Брата се намира в Тарион?

— Само една рота, около двеста мъже — отговори провинкарът. — Гарнизонът ни тук не е голям като в Гуарида или другите провинции по границата с рокнарийските княжества.

Това означаваше двеста мъже вътре в града, зад стените на Тарион, прецени Казарил.

Ди Баошия разчете погледа му.

— Архисвещеният ще разговаря с командира им по-късно довечера. Мисля, че брачният договор ще помогне много да го убедим, че новата Наследница е лоялна към, ъъъ, бъдещето на Шалион.

— Въпреки това те са дали клетва за подчинение — промърмори Пали. — За предпочитане ще е да не ги дразним прекалено, защото едва ли ще я престъпят.

Казарил пресметна наум разстоянията и времето, необходимо да бъдат изминати на кон.

— Новината за бягството на Изел от Валенда вече трябва да е стигнала до Кардегос. Новината за пристигането на Бергон също няма да закъснее много. А пристигне ли, ди Жиронал ще усети как регентството му се изплъзва между пръстите.

Ди Баошия се усмихна победоносно.

— Пристигне ли, всичко ще е приключило. Събитията се развиват много по-бързо, отколкото той — или който и да било всъщност — може да е очаквал. — Косият поглед, който хвърли на Казарил, издаваше респект, примесен със страхопочитание.

— Дано да е така — рече Казарил. — Не трябва да го подбуждаме към действия, от които не би могъл да отстъпи на по-късен етап. — Ако две страни, и двете прокълнати, се сблъскаха в гражданска война, беше напълно възможно да я изгубят и двете. Това би било съвършената кулминация на смъртния дар на Златния генерал — целият Шалион да се срине в агония, сам покосил себе си. Победата се състоеше в това така да се надхитри противопоставянето, че да се избегне проливането на кръв. Макар че, когато Бергон изведеше Изел извън сянката, това едва ли щеше да се отрази на Орико, който щеше все така да тъне в нея, а ди Жиронал щеше да сподели съдбата на царина, който го бе издигнал… „А какво ще стане с Иста?“ — Колкото и грубо да звучи, много зависи от това кога ще умре царинът. Възможно е да се залежи. — Проклятието със сигурност щеше да отреди на Орико най-тежката съдба. Това би изглеждало по-благонадеждно указание, ако не съществуваха толкова много начини, по които да се разрази една катастрофа. Менажерията на Умегат ги беше предпазвала, даде си сметка Казарил, далеч не само от влошеното здраве на царина. — В едно по-далечно бъдеще трябва да решим какви отстъпки да предложим на канцлера, които да укротят гордостта му — както преди възкачването на Изел на престола, така и след него.

— Не мисля, че ще се задоволи с някакви си отстъпки, Каз — възрази Пали. — Вече десет години е царин на Шалион във всяко друго отношение, освен по титла.

— Значи няма начин да не се е уморил — въздъхна Казарил. — Някой и друг тлъст кокал за синовете му ще го укроти. Семейната вярност е слабото му място. — Или така поне следваше да бъде заради проклятието, което изкривяваше всяка добродетел в порок. — Отстранете него, но покажете благосклонност към рода му… извадете му зъбите бавно и полека — и готово. — Хвърли поглед към Бетриз, която го слушаше внимателно. Да, можеше да се разчита, че тя ще предаде разговора им на Изел.

В съседната зала Изел и Бергон станаха. Тя се опря на ръката, която той й предложи, и двамата си метнаха по един скришен и срамежлив поглед. Казарил трудно би си представил други двама, които да изглеждат толкова доволни един от друг. Макар че когато Изел влезе в залата за приеми с годеника си и огледа победоносно присъстващите, изглеждаше не по-малко доволна и от себе си. Гордостта на Бергон изглеждаше малко по-замаяна, макар че той отдели време да погледне към Казарил, който тъкмо се надигаше с мъка от стола си, и да му кимне утвърдително.

— Наследницата на Шалион — каза Изел и замълча.

— И Наследникът на Ибра — вметна Бергон.