Посветеният разпери ръце.

— В момента и двете страни си подхвърлят обвинения в държавна измяна. А слуховете, че царевната е пратила хора в Ибра да договорят брака й с новия Наследник, са плъзнали навсякъде. — Той кимна извинително на царевич Бергон.

Толкоз за секретността на мисията му. Замисли се за капаните, които евентуалното фракционерство в Шалион можеше да им заложи. Изел и Орико срещу ди Жиронал, добре. Изел срещу Орико и ди Жиронал… повече от опасно.

— Новината се приема различно — продължи посветеният. — Дамите гледат на Бергон с одобрение и навсякъде им се привижда романтична любов, защото са чували, че царевичът е храбър и е хубавец. По-трезвите глави се страхуват Изел да не продаде Шалион на Лисицата, защото е, ъъъ, млада и неопитна.

С други думи, глупава и лекомислена. Трезвите глави щяха силно да се изненадат. Казарил се усмихна сухо и измърмори:

— Не. — Осъзна, че говори на коленете си, защото незнайно как челото му се беше отпуснало на масата и там си беше останало като залепено.

След около минута гласът на Бергон пошушна тихо в ухото му:

— Каз? Буден ли си?

— Мм.

— Не бихте ли искали да се легнете, милорд? — попита посветеният след още една пауза.

— Мм.

Опита се да измънка някакъв протест, когато нечии силни ръце, или по-скоро силните ръце на двама души го хванаха под мишниците и го изправиха на крака. Ферда и Фойкс го мъкнеха нанякъде, проклети да са. Масата си беше достатъчно мека… дори не си спомняше как се е проснал в леглото.

Някой го разтърсваше за рамото.

Нечий отвратително бодър глас изрева в ухото му:

— Рано пиле рано пее!

Той потръпна и се вкопчи в завивките, опита се да седне в леглото, но после реши, че не си заслужава усилието. Отвори някак залепналите си клепачи и примигна от светлината на свещите. Принадлежността на гласа най-после стигна до съзнанието му.

— Пали! Жив си! — Трябваше да прозвучи като радостен вик. Постижение беше, че въобще се чу. — Кое време е? — Помъчи се отново да седне, но успя само да се надигне на лакът. Изглежда, го бяха настанили в оскъдно обзаведената спалня на някой от посветените, който набързо е бил подканен да я освободи.

— Около час преди съмване. Яздихме цяла нощ. Изел ме прати да те намеря. — Той вдигна по-високо свещника, който държеше. Бергон надничаше тревожно над рамото му, както и Фойкс. — Копелето ми е свидетел, Каз, приличаш на мъртвец.

— Това… вече са ми го казвали. — Отпусна се отново на леглото. Пали беше тук. Пали беше тук, значи всичко беше наред. Можеше да му стовари Бергон и всичките си други проблеми и да си лежи тук до безкрай. Да си умре на спокойствие, като освободи света на живите от проклетията на Дондо. — Отведи царевич Бергон и хората му при Изел. Мене ме оставете тук…

— Какво, и да те намерят патрулите на ди Жиронал? А аз да сложа край на бъдещето си като царедворец? Не. Изел иска да те заведа на сигурно място при нея в Тарион.

— В Тарион? Не е ли във Валенда? — Той примигна глуповато. — На сигурно място? — Този път успя да се изправи, при това на крака, и веднага припадна.

Черната мъгла се вдигна и пред очите му се изпречи Бергон, ококорен и едва удържащ отпуснатото му като дрипа тяло на самия ръб на леглото.

— Седни и наведи главата си между коленете — посъветва го Пали.

Казарил се наведе послушно, което не се отрази добре на болките в корема му. И да го беше посещавал Дондо снощи, не бе заварил никого у дома. Макар да имаше чувството, че призракът го е сритал няколко пъти в съня му. Отвътре навън. Бергон каза тихо:

— Не хапна нищо, когато пристигнахме снощи. Заспа на масата и го пренесохме в леглото.

— Ясно — каза Пали и даде знак на Фойкс, който кимна и се измъкна от стаята.

— Тарион? — измърмори Казарил откъм коленете си.

— Да. Изпързаля всичките две хиляди войници на ди Жиронал, направо им се измъкна изпод носа. Преди това обаче вуйчо й ди Баошия изтегли хората си и се прибра у дома. Глупаците го оставиха да си тръгне — решиха, че така ще имат един враг по-малко. И че ще могат да си правят, каквото им скимне! После Изел излиза да поязди пет дни поред, винаги с част от кавалерията на ди Жиронал за ескорт, и направо им взе здравето, докато не останаха с твърдото убеждение, че смята да избяга по време на езда. Така че когато един ден излезе да се поразходи пеша с лейди Бетриз и старата лейди ди Хюелтар, я оставиха без охрана. Аз ги чаках с два оседлани коня и с две жени, с които си размениха наметалата и които се върнаха в замъка със старата дама. И препуснахме с всички сили към клисурата… Старата провинкара имаше задачата да прикрие бягството й за колкото може повече време, като пусне слуха, че царевната се е разболяла и е на легло в покоите на майка си. Вече без съмнение са разкрили измамата, но бас държа, че бяхме пристигнали по живо по здраво при вуйчо й в Тарион, преди да узнаят за бягството й. Богове пет, ама и тези момичета как яздят само! Шейсет мили през пресечена местност от здрач до зори под пълна луна и само с една смяна на конете.

— Момичета? — повтори Казарил. — И лейди Бетриз ли е в безопасност?

— Ами да. И двете цвъртяха като пойни птички, когато ги оставих. Накараха ме да се почувствам като някакъв старчок.

Казарил присви очи към Пали, който беше с пет години по-млад от него, но не каза нищо по въпроса.

— Сер ди Ферей… провинкарата, лейди Иста?

Пали се намръщи.

— Все още са заложници във Валенда. Поощряваха момичетата да заминат.

— Ясно.

Фойкс му донесе паница бобена чорба, гореща и ароматна, а Бергон лично му нагласи удобно възглавниците и му помогна да се облегне на тях, за да се нахрани. Казарил беше смятал, че е гладен като вълк, но едва се насили да преглътне няколко лъжици. Пали настояваше да побързат, докато тъмнината все още прикрива броя им. Казарил се постара да му угоди, като дори позволи на Фойкс да го напъха в дрехите му. Само от мисълта да се озове отново на конски гръб му ставаше зле.

Пред конюшните ги чакаше ескортът им, дузина мъже от ордена на Дъщерята, които бяха тръгнали с Пали от Тарион; чакаше и една носилка, провесена между два коня. Възмутен отначало, Казарил се остави Бергон да го убеди да го качат в носилката и скоро кавалкадата потегли в изсивяващия мрак. Неравните черни пътища и пътеки, по които минаваха, караха носилката да подскача и да се люлее, от което на Казарил постоянно му се повдигаше. След половин час тръскане той се развика за милост и твърдо реши да се покачи на конски гръб. Някой се беше сетил да вземе и един раванлия с лека стъпка и спокоен нрав точно за тази цел и Казарил се качи някак на седлото и стисна и него и зъби да издържи клатушкането, докато заобиколят в широка дъга Валенда и патрулите на окупаторите й.

Следобед, докато се спускаха по някакви гористи склонове към един по-широк път, Пали дойде при него и го изгледа любопитно, някак изпод вежди.

— Чувам, че правиш чудеса с мулета.

— Не аз. Богинята. — Усмивката на Казарил се изкриви. — Изглежда, има подход към мулетата.

— Освен това ми казаха, че си безмилостен с разбойниците.

— Бяхме много и добре въоръжени. Ако ди Жоал не беше насъскал разбойниците срещу нас, те въобще не биха се и опитали да ни нападнат.

— Ди Жоал беше един от най-добрите мечове на ди Жиронал. Фойкс каза, че си го повалил за секунди.

— Това беше грешка. А и той се подхлъзна.

Пали сви устни.

— Не е нужно да го казваш наляво и надясно, между другото — рече той и впери поглед напред между ушите на коня си. — Значи момчето, което си защитил на рокнарийската галера, е бил самият Бергон?

— Да. Отвлечен от наемниците на брат си, както се оказа. Сега вече знам защо ибрийската флотилия толкова държеше да ни застигне.

— Ти въобще ли не се досети кой е той? Тогава или по-късно?

— Не. Той… той беше запазил самообладание в много по-голяма степен, отколкото самият аз си давах сметка тогава. Виж, от него ще излезе царин, когото си струва да следваш, когато му дойде времето да седне на трона.