Пали погледна напред към Бергон, който яздеше с ди Сулда, и направи свещения знак, сякаш в почуда.
— Още един знак, че боговете са на наша страна. Възможно ли е да се провалим?
Казарил изсумтя горчиво.
— Да. — Помисли си за Иста, за Умегат и за коняря с отрязания език. За опасностите, които грозяха самия него. — И когато ние се провалим, и боговете ще се провалят. — Помисли си, че досега не е бил съвсем наясно с тази реципрочност.
Поне Изел беше в безопасност засега под защитата на вуйчо си, а като Наследница щеше да привлече и други амбициозни мъже на своя страна. Мнозина, и не на последно място Бергон, щяха да я защитават от враговете й, макар че щеше да й е по-трудно да си намери съветници, които да я защитават и от приятелите й… Но каква защита можеше той да подсигури на Бетриз срещу надвисналите опасности?
— Можа ли да опознаеш по-отблизо лейди Бетриз, докато пътувахте с кортежа за Валенда и след това? — попита той Пали.
— О, да.
— Красиво момиче, нали? Сигурно доста сте си поприказвали с баща й, сер ди Ферей?
— Да. Изключително достоен човек.
— И аз съм на същото мнение.
— Тя много се притеснява за него — добави Пали.
— Сигурно. А и той за нея — и сега, и за в бъдеще. Ако… ако всичко се развие добре, тя ще е най-близката приближена на бъдещата царина. Такова политическо влияние може да е много по-ценно за един умен мъж от богатата зестра. Ако има достатъчно акъл да го разбере.
— Няма две мнения по този въпрос.
— Тя е интелигентна, енергична…
— И язди добре освен това — Тонът на Пали беше станал необичайно суховат.
Казарил преглътна и избъбри, полагайки големи усилия гласът му да прозвучи небрежно:
— Как ти се вижда като бъдещата маршеза ди Палиар?
Устата на Пали се кривна нагоре в единия край.
— Боя се, че ще е безсмислено да я ухажвам. Смятам, че е хвърлила око на друг. Поне ако се съди по всичките въпроси, които ми зададе за него.
— О? Кой? — Опита се, за кратко и без успех, да се самоубеди, че Бетриз мечтае, да речем, за ди Ринал или за някой от другите царедворци в Кардегос… ох! Празноглавци, повечето. Малцина от по-младите имаха необходимото богатство или влияние, и нито един ума, за да са й по мярка. Всъщност сега, когато се замисляше по този въпрос, никой от тях не я заслужаваше.
— Беше ми доверено под секрет. Но, според мен поне, определено трябва да я попиташ за това, когато стигнем в Тарион. — Пали се усмихна и смушка коня си напред.
Казарил обмисли многозначителността зад усмивката на Пали и бялата кожена шапка, натикана понастоящем в дисагите му. „Жената, която обичаш, те обича?“ Имаше ли някакви реални основания да се съмнява в това? Съществуваха, уви, повече от достатъчно пречки, които да превърнат това радостно подозрение в тъга. „Твърде късно, твърде късно, твърде късно“. За нейната вярност той можеше да й отвърне само със скръб, погребалната му носилка щеше да е прекалено твърда и тясна за сватбено ложе.
Но все пак това беше светъл лъч в тази смъртоносна бъркотия, като да намериш оцелял след корабокрушение, или цвете, разцъфнало в изгорено поле. Е… Бетриз просто трябваше да преодолее тази си обречена симпатия към него. А той трябваше да мобилизира до крайност самоконтрола си, за да не я окуражи в чувствата й. Зачуди се дали не би могъл да й пробута Пали, ако й постави въпроса като последната молба на умиращ.
На петнайсет мили от Тарион ги посрещна многоброен баошиански въоръжен ескорт. Те пък се бяха запасили с ръчна носилка и бяха осигурили щафета от мъже, които да я носят. Преминал отвъд всякакво чувство за неудобство и способен да изпита единствено благодарност за предвидливостта, Казарил се остави да го натоварят отгоре й, без да протестира. Дори поспа няколко часа, приспан от приятното люлеене, увит в пухен юрган и с меки възглавници под пулсиращата си от тъпа болка глава. По някое време се събуди и плъзна замаян поглед по смрачаващия се зимен пейзаж, който подскачаше покрай него като в сън.
Значи това беше да умреш. Не изглеждаше толкова лошо, да си лежиш така. „Само една молба имам, нека доживея да видя как проклятието се вдига от главицата на Изел“. Беше велико начинание, от онези, към които всеки човек би могъл да погледне назад и да каже: „Това беше животът ми и беше достатъчно“. Вече не искаше нищо друго освен позволение да довърши започнатото. Сватбата на Изел и сигурност за Бетриз — ако боговете склоняха да го дарят с тези две неща, мислеше, че ще си отиде доволен. „Уморен съм“.
Минаха през портите на баошианската провинциална столица един час след залез слънце. Любопитни граждани се тълпяха по пътя на малката им процесия или тръгваха с тях, като осветяваха пътя им с факли, други пък бързаха напред да излязат на някой балкон, за да виждат по-добре. На три пъти жени хвърляха цветя от балконите и макар в първия момент ибрийските придружители на Бергон да се постреснаха и да се заоглеждаха неуверено под този цветен дъжд, скоро започнаха да се надпреварват кой да улови крехките снаряди. Дамите целеха доста точно, а лордовете пращаха обнадеждени и ентусиазирани въздушни целувка в замяна, като оставяха подире си шлейф от заинтригуван шепот, особено по балконите. Близо до центъра на града Бергон и приятелите му, ескортирани от Пали, свиха към градската резиденция на богатия марш ди Хюеста, един от основните поддръжници на провинкара и негов зет. Баошианските стражи продължиха с носилката на Казарил към новия дворец на провинкара, малко по-надолу по улицата от старата, отесняла на домакинството му крепост.
Стиснал безценните си дисаги, съдържащи бъдещето на две страни, Казарил последва кастелана, който го заведе в една затоплена от огъня в камината спалня. Там чакаха двама камериери с вана, допълнителна гореща вода, сапун, ножици, ароматни масла и кърпи. Трети донесе поднос с изкиснато сирене, плодови кексчета и горещ билков чай. Някой беше решил да не рискува с гардероба на Казарил и на леглото го чакаше кат нови дрехи, пълен комплект траурно царедворско облекло, като се започне от колосаното бельо, мине се през костюма от брокат и кадифе и се стигне до прекрасен колан, украсен със сребро и аметисти. Трансформацията от закъсал пътник в царедворец отне някакви си двайсетина минути.
Казарил измъкна от мръсните си дисаги пакетчето с документи, увити в коприна и отгоре с мушама, и ги провери за мръсотия и петна кръв. Нищо не беше проникнало през защитните обвивки. Той захвърли мушамата и пъхна пакетчето под мишница. Кастеланът го поведе през двора, където под светлината на факли работниците полагаха последните плочи, и го въведе в една съседна сграда. Минаха през поредица от стаи и стигнаха до просторна зала с плочи по пода и с килими и гоблени по стените за повече уют. Високи железни канделабри с по пет свещи всеки и с прекрасна изработка изпълваха залата с мека светлина. Изел седеше в голямо резбовано кресло до отсрещната стена, в компанията на Бетриз и провинкара, всичките в траурно облекло.
Вдигнаха глави, когато Казарил влезе, жените — с нетърпение, а превалилият средната възраст ди Баошия — с предпазливост. Изелиният вуйчо почти нямаше семейна прилика с по-малката си сестра Иста — фигурата му беше по-скоро набита, отколкото крехка, макар че и той не беше много висок, а и косата му беше червеникава като на Иста, прошарена сега от годините. До него стояха един набит мъж, който трябва да беше секретарят му, и друг, доста възрастен, облечен в петоцветна роба на архисвещен. Казарил го огледа с надежда за някакъв проблясък на божествена светлина, но човекът си беше най-обикновен свещенослужител.
Тъмният облак все така обгръщаше Изел, макар да се кълбеше някак по-мазно и лениво. „Но не за дълго, ако е волята на Богинята“.
— Добре дошъл, кастиларю — поздрави го царевната. Топлотата в гласа й му подейства като милувка по челото, а титлата, която бе предпочела да използва, разчете като скрито предупреждение.
