Застаналата до Казарил Бетриз застина от… вълнение? Стисна за миг лявата му ръка над лакътя.

— Следващият е онзи ужасен съдия, Вресе — изсъска тя в ухото му. — Гледайте!

Един мъж на средна възраст със строга физиономия, богато облечен в тъмносиньо кадифе и със златни вериги около врата, пристъпи към трона на Дамата с кесия в ръка и с усмивка на тънките си устни й я поднесе.

— Домът Вресе поднася своя дар на богинята — носово изрече той обичайната фраза. — Благословете ни за идващия сезон, милейди.

Изел стисна ръце в скута си. Вдигна брадичка, впери очи във Вресе с абсолютно овладян поглед, в който нямаше и помен от усмивка, и рече с ясен, силен глас:

— Щерката на пролетта приема дарове от почтени сърца. Не приема подкупи, почитаеми Вресе. За вас златото значи повече от всичко. Можете да си го задържите.

Вресе отстъпи половин крачка назад, устата му увисна невярващо и така си остана. Невярващо мълчание се разпространи на вълни през тълпата и се отдръпна назад под напора на надигащ се шепот: „Какво? Какво каза тя? Не чух… Какво?“ Лицето на главния свещен пребледня. Секретарят вдигна глава с изражение на неприкрит ужас.

Някакъв добре облечен мъж от първите редици се изсмя ликуващо, макар смехът му да прозвуча повече като грак, а устните му се изтеглиха назад в изражение, в което нямаше и грам веселие, а по-скоро задоволство при това въздаване на закъсняла справедливост. Лейди Бетриз се изправи на пръсти и изсъска през зъби. Вълна от сподавен кикот последва прошепнатите обяснения, ливнали се през тълпата като пролетно наводнение.

Съдията обърна ококорените си очи към свещения и ръката му с кесията помръдна смутено към него. Ръцете на свещения се отвориха, после пак се свиха до побеляване край тялото му и той погледна умолително коронясаното въплъщение на богинята.

— Лейди Изел — прошепна свещеният с крайчеца на устата си, но не достатъчно тихо, — не можете… не можем да… да не би богинята да ви заговори?

Изел отвърна, без въобще да снижава глас:

— Тя ми говори в сърцето ми. А нима на вас не ви говори? Освен това бях я помолила да ми даде знак за одобрението си, като ми помогне да запаля огъня от първия път, и тя го направи. — Съвсем спокойна, тя се наведе покрай смразения съдия, усмихна се широко на следващия гражданин на опашката и го подкани: — Вие, сър?

Съдията бе принуден да отстъпи встрани, особено когато следващият човек на опашката, ухилен и без капка колебание, пристъпи напред и го избута с рамо.

По знак на главния свещен един от дяконите пристъпи напред и покани съдията да го последва извън двора, където да обсъдят тази непредвидена спънка. Когато понечи да посегне към кесията, царевната му хвърли леден поглед и той дръпна ръката си като опарен, стисна я с другата зад гърба си и с поклони отведе вбесения съдия. Седналата в другия край на двора провиннара стисна основата на носа си с два пръста, прекара ръка по устата си и впери разгневен поглед във внучката си. Изел само вирна брадичка и продължи да разменя любезно благословията на богинята срещу сезонните дарове на наредените на опашка граждани, които внезапно се бяха отърсили от отегчението си.

Заможните граждани започнаха да отстъпват на хора от по-средна ръка, чиито дарове във вид на пилета, яйца и дори теленца се събираха навън, а приносителите им влизаха в свещения храм сами, за да получат благословията си и светицата с новия огън. Лейди ди Хюелтар и Бетриз седнаха при провинкарата, а Казарил застана зад тях заедно с кастелана на замъка, който удостои необичайно тихата си дъщеря с подозрителен бащински поглед. Тълпата започна да оредява, а царевната продължи да изпълнява усмихната свещения си дълг и така до последния дарител, като благодареше на дърваря, въглищаря и на един просяк — който изпя дара си в химн — със същия любезен тон, с който бе благословила и най-първите мъже на Валенда.

Бурята, засенчила лицето на провинкарата, се разрази чак когато семейството се прибра в замъка за следобедната закуска.

На Казарил се падна честта да поведе коня й, след като кастеланът ди Ферей пое със здравата си ръка повода на Изелиното бяло муле. Планът на Казарил да се измъкне тихичко бе осуетен, когато провинкарата, след като се смъкна от кафявата си кобила с помощта на слугите, настоя кратко:

— Подай ми ръка, кастиларю. — И го стисна силно над лакътя с треперещите си пръсти. После добави през стиснати устни: — Изел, Бетриз, ди Ферей, влизайте вътре. — И врътна глава към дървените врати на залата на предците.

След края на церемонията в храма Изел беше свалила празничната си одежда и пак бе станала познатата девойка в синьо и бяло. Не, реши Казарил, като я видя как решително вирва брадичка — познатата царевна. Под неспокойната й външност грееше пламъкът на обезпокоителна решимост. Казарил задържа вратата и изчака всички да влязат в залата, включително и лейди ди Хюелтар. Когато беше млад паж, помисли си със съжаление, инстинктът му за надвиснала опасност щеше да го подгони далеч от епицентъра на бурята. Но ди Ферей спря да го изчака и той, ще — не ще, последва другите вътре.

Залата беше тиха и празна, макар и осветена от топлия светлик на редиците свещи по олтара, които днес щяха да горят целия ден, докато не догоряха сами. Дървените скамейки лъщяха, излъскани от многобройните благочестиви — или подремващи — предишни богомолци. Провинкарата отиде в предния край на помещението и се обърна към двете момичета, които пристъпиха едно до друго под строгия й поглед.

— Така. На коя от двете ви трябва да благодарим за тази идея?

Изел направи малка крачка напред и преви коляно в подобие на реверанс.

— На мен, бабо — каза тя с глас, който беше почти толкова ясен, но не съвсем, както в двора на храма. И след проточилите се секунди под суровия поглед на провинкарата добави: — Макар че Бетриз се сети да се помолим за потвърждението на първия пламък.

Ди Ферей се извъртя към дъщеря си.

— Знаела си, че се готви такова нещо? И не си ми казала?

Бетриз го удостои с реверанс, който беше повторение на Изелиния, чак до непревития гръбнак.

— Мислех, че съм назначена за придворна дама на царевната, папа. А не за нечий шпионин. Ако е трябвало да бъда лоялна към някой друг, никой не ме е уведомил. Пази честта й с живота си, това ти ми го каза. — След миг добави по-предпазливо, с което развали донякъде ефекта от твърдото си изявление. — Освен това не можех да знам, че ще се случи, преди тя да запали огъня от първия път.

Ди Ферей се отказа да спори с младата философка и вдигна безпомощно рамене към провинкарата.

— Ти си по-голяма, Бетриз — обърна се тя към нея. — Мислехме, че ще й повлияеш добре. Че ще научиш Изел какви са задълженията на една почтена млада дама. — Устните й се изкривиха. — Както ловецът Беетим събира младите хрътки с по-опитните. Жалко, че не поверих нему възпитанието ти, вместо на тези безполезни гувернантки.

Бетриз примигна и приклекна в нов реверанс.

— Да, милейди.

Провинкарата я изгледа от глава до пети — явно я подозираше в скрит сарказъм. Казарил прехапа устни.

Изел си пое дълбоко въздух.

— Ако да търпиш несправедливостта и да си затваряш очите пред трагичните и ненужни страдания на хората са сред задълженията на една почтена млада дама, то свещените не са ме учили на тях!

— Разбира се, че не са — сопна й се провинкарата. За пръв път строгият й глас се смекчи от сянка на сговорчивост. — Но въздаването на справедливост не е твоя работа, сърце мое.

— Мъжете, чиято работа е било, изглежда, не са си свършили работата. Аз не съм някоя доячка. Щом се ползвам с по-големи привилегии в Шалион, значи имам и по-големи задължения. И свещеният, и посветената са ми го казвали! — И стрелна с предизвикателен поглед пристъпващата от крак на крак лейди ди Хюелтар.

— Имах предвид учението ти, Изел — възрази лейди ди Хюелтар.

— Когато свещените са говорели за благочестивите ти задължения, Изел — добави ди Ферей, — те не са имали предвид… не са имали предвид…