Лейди ди Хюелтар духна свещите около олтара и събра недогорелите им остатъци в кошничка, донесена специално за тази цел. Провинкарата и Казарил й помогнаха да смени тъжните разтопени бучки във всеки държач с нови свещи от пчелен восък. Когато дузините свещи изправиха снаги като млади войници на пост пред дъсчиците, провинкарата отстъпи назад и кимна доволно.
Започнаха да пристигат и останалите. Казарил седна на една от по-задните пейки, така че да не се натрапва. Готвачки, слуги, конярчета, пажове, ловецът и соколарят, икономът, кастеланът, всички в най-хубавите си дрехи, с максималното възможно количество синьо и бяло, влизаха един по един и сядаха по пейките. После лейди Бетриз въведе царевна Изел, наконтена и леко вдървена в тежката многопластова и щедро бродирана премяна на Пролетната дама, за чиято роля беше избрана днес. Двечките се настаниха на първата пейка и положиха усилия да не се кискат. Следваше ги един свещен на Светото семейство от градския храм. Неговото облекло също бе претърпяло промяна — от вчерашните одежди в черно и сиво на Бащата към синьото и бялото на Дъщерята. Свещеният започна кратката служба за смяната на сезона и за упокой на мъртвите, представени тук, и когато първите лъчи на слънцето се промъкнаха през източните прозорци, изгаси церемониално последната останала горяща свещ, последната в целия замък.
Сетне всички се изсипаха на двора за студената закуска, сервирана на дълги, вдигнати върху магарета маси. Студена, но щедра. Казарил си напомни, че не е нужно да си наваксва наведнъж за трите години гладуване и че тепърва го чака изморителна разходка по градските баири. Въпреки това когато изведоха бялото муле на царевната, стомахът му вече тежеше доволно.
То също беше нагиздено със сини панделки и свежи пролетни цветя, вплетени в гривата и опашката. Чулът му беше богато украсен с всички символи на Пролетната дама. Изел, в храмовата си премяна — косата й бе нагласена да се спуска по раменете на вълни като кехлибарен водопад изпод короната от листа и цветя — бе качена внимателно на седлото, а диплите на дрехата й — грижливо подредени по гърба на животното. Този път царевната се възползва от столчето за качване, както и от съдействието на двама сръчни млади пажове. Свещеният хвана повода от синя коприна на мулето и го изведе през портите. Провинкарата бе повдигната на гърба на спокойна кафява кобила със снежнобели чорапки, също нагиздена с цветя и панделки и поведена за юздата от кастелана на замъка. Казарил се оригна тихичко и по знак на ди Ферей побърза да заеме мястото си след конете на дамите, като любезно предложи ръката си на лейди ди Хюелтар. Останалите от домакинството на замъка, които щяха да присъстват на процесията, също заеха местата си.
Цялата тази весела тълпа се изниза надолу по градските улици към старата източна порта, откъдето, според обичая, трябваше да започне процесията. Двестатина души вече чакаха там, включително петдесетина конници от рицарския орден на Дъщерята, стекли се от всички краища на Валенда. Казарил мина току под носа на якото войниче, което беше изпуснало по погрешка в калта златната монета предния ден, но младежът го изгледа, без да го познае, само кимна учтиво на копринените му дрехи и меча. Както и на подстрижката и банята му, предположи Казарил. „Как чудато ни заслепява вънкашността на нещата“. Предполагаше се, че поне боговете виждат под нея. Зачуди се дали и за тях това е толкова неприятно, колкото понякога го чувстваше самият той напоследък.
Отблъсна тези си неканени мисли, когато процесията най-сетне се подреди. Свещеният предаде повода на бялото муле на възрастния господин, избран да играе ролята на Бащата на зимата. По време на зимната процесия тази роля се играеше от млад мъж, станал наскоро баща, с тъмни семпли одежди като на съдия, яхнал хубав черен кон, воден за юздата от отиващия си парцалив Син на есента. Одеждите на днешния дядо се състояха от колекция сиви парцали, пред които вчерашните дрипи на Казарил изглеждаха като облеклото на почтен гражданин, а брадата, косата и голите му прасци бяха омазани със сажди. Старецът се усмихна и каза нещо смешно на Изел и тя се изкикоти високо. Конниците от рицарския орден се строиха зад двамата и целият парад започна обиколката си покрай стените на стария град, или поне толкова, колкото можеха да се приближат до тях при всичките новопостроени сгради наоколо. Неколцина дякони от храма вървяха между конниците и останалите, даваха тон за песните и подвикваха на гражданите да се придържат към верния текст, а не към простонародните закачливи версии.
Онези от гражданите, които не участваха в процесията, играеха ролята на публика и хвърляха цветя и треви. От време на време някоя мома се спускаше да докосне за късмет одеждите на Дъщерята, пожелавайки си да си намери съпруг този сезон, и после хукваше обратно при дружките си, които я посрещаха с кискане. След тази приятна утринна разходка — слава на небесата за хубавото време, защото още се помнеше как една пролет преди години процесията се извървя под залповете на силна градушка, — колоната възви обратно към източната порта и се изсипа в храма в сърцето на града.
Храмът, обграден с малка градина и нисък каменен зид, се издигаше от едната страна на градския площад. Беше построен по обичайния начин — с четири купола като четирилистна детелина около централния двор. Стените му бяха от тукашния златист камък, който така беше погалил очите на Казарил, и бе покрит с тукашните червени плочи. Всеки от куполите приютяваше олтара на един от боговете на четирите сезона, а отделната кръгла кула на Копелето точно зад портата към купола на Майка му пазеше неговия.
Когато внимателно свалиха царевната от гърба на мулето и я преведоха през портика, лейди ди Хюелтар безмилостно повлече Казарил напред. Оказа се, че лейди Бетриз си е избрала място от другата страна на Казарил. Девойката проточи шия след Изел. Свежият аромат на цветята и зелените вейки, сплетени около главата й, се смесваше с уханието на косите й и едва ли нещо друго би могло по-точно да се сравни с диханието на пролетта. Тълпата ги изтласка напред през широко отворените врати.
Вътре, под косите сенки на утрото, които все още тъмнееха по павирания централен двор, Бащата на зимата изчисти последната пепел от високото огнище на свещения огън и я посипа по главата си. Дяконите се разбързаха да сложат нови дърва и прахан, които свещеният благослови. После омазаният със сажди брадатко беше прогонен с подвиквания, дюдюкане, малки пръчки със звънчета по тях и топки от мека вълна, които символизираха снежни топки. Смяташе се за зла поличба, поне от нещастника, въплътил божеството, когато тълпата можеше да използва истински снежни топки вместо вълна.
Сетне Пролетната дама в лицето на Изел бе изведена напред, за да запали новия огън с кремък и стомана. Тя коленичи на донесените за тази цел възглавнички и прехапа очарователно устни в старанието си да подреди сухите съчки и свещени треви. Всички затаиха дъх — поне десетина суеверия се свързваха с това на кой път въплъщението на възкачващата се богиня ще успее да запали огъня.
Три бързи удара с кремъка, фонтан от искри, въздухът от изпълнените докрай млади дробове и ето че едно малко пламъче се разгоря сред съчките. Свещеният веднага се наведе да запали новата свещ преди нещо да загаси злощастно пламъчето. То обаче продължи да гори. Облекчен шепот на одобрение се надигна сред зрителите. Пламъчето бе пренесено в свещеното огнище и Изел, със самодоволен и облекчен вид, се изправи с помощта на пажовете. Сивите й очи горяха също толкова ярко и весело като новия пламък.
След това я заведоха при трона на властващия бог и започна най-съществената част от утринния ритуал — събирането на даровете, които щяха да осигурят издръжката на храма през следващите три месеца. Всеки глава на семейство пристъпваше напред и полагаше малката кесийка с монети или друг някакъв дар в ръцете на Дамата, получаваше благословията й и дарът биваше вписван в счетоводната книга от секретаря на храма, седнал на една маса вдясно от Изел. След това ги извеждаха настрани, където да получат свещичката си с новия огън, която да си занесат у дома. Домакинството на провинкарата беше първо, по ред и по сан — кесията, която кастеланът на замъка положи в ръцете на Изел, тежеше от злато. Други знатни мъже запристъпяха напред. Изел се усмихваше, получаваше и благославяше; главният свещен се усмихваше, препредаваше и благодареше; секретарят се усмихваше, вписваше и трупаше накуп.
