— Участвах в някоя и друга през годините — уклончиво отговори той. После внезапно и с ужас осъзна, че единствено тънкият ленен плат дели голотата му от девичите й очи. Потръпна вътрешно, стисна ръце пред корема си и се усмихна едва-едва.

— О — възкликна тихичко момичето, забелязало жеста му. — Притесних ли ви? Папа все казва, че войниците не знаели що е срам, понеже живеели заедно на бойното поле.

Върна поглед на лицето му, което се беше сгорещило. Казарил успя да изрече:

— Притесних се за вашата скромност, милейди.

— Нищо й няма на скромността ми — жизнерадостно рече тя.

И не си тръгна.

Той кимна към купа дрехи.

— Не исках да се натрапвам на семейството по време на празненствата. Сигурна ли сте, че…

Тя стисна сериозно ръце и вложи още убедителност в погледа си.

— Трябва да дойдете на процесията и абсолютно, задължително, непременно трябва да дойдете в храма за даряването по случай Деня на Дъщерята. Тази година царевна Изел ще играе ролята на Пролетната дама. — И се повдигна на пръсти, за да подчертае настойчивостта си.

Казарил се усмихна глуповато.

— Ами добре, щом казвате. — Как да устои на цялото това радостно нетърпение? Царевна Изел трябва да караше шестнайсетата си година. Зачуди се на колко ли години е лейди Бетриз. „Твърде млада за теб, старче“. Но нищо не пречеше да я гледа с чисто естетическо наслаждение и да благодари на богинята за даровете й от младост, красота и жизненост във всичките им проявления. Проявления, които разкрасяваха света като цветя.

— Освен това — подсигури се лейди Бетриз, — провинкарата изрично заръча да дойдете.

Казарил се възползва от възможността да запали свещта си от нейната и, като един вид намек, че е време момичето да си тръгне и да го остави да се облече, й бутна фенера в ръцете. Удвоената светлина, която правеше нея още по-прекрасна, без съмнение имаше обратния ефект върху него. Тъкмо се беше обърнала да си ходи, когато Казарил се сети да зададе въпроса, който снощи бе останал без отговор.

— Минутка, милейди…

Тя се обърна, ококорила любопитно очи.

— Не исках да притеснявам провинкарата, нито да питам пред царевната и царевича, но от какво страда царина Иста? Не бих искал да кажа или да направя нещо нередно от незнание…

Светлината в очите й помръкна. Тя сви рамене.

— Тя е… уморена. И е зле с нервите. Нищо повече. Надяваме се, че ще се почувства по-добре със затоплянето на времето. През лятото винаги изглежда по-добре.

— Откога живее при майка си?

— Вече шест години, сър. — Момичето приклекна в кратък реверанс. — Трябва да вървя при царевна Изел. Не закъснявайте, кастиларю! — Трапчинката й му намигна отново с поредната усмивка и лейди Бетриз се изниза на бегом от стаята.

Не можеше да си представи, че тази млада дама би закъсняла закъдето и да било. Енергията й внушаваше страхопочитание. Като клатеше глава, макар че усмивката, с която го беше заразила, още се бавеше на устните му, Казарил се обърна да огледа новата проява на щедрост.

Определено се придвижваше нагоре по стълбицата на дрехите втора употреба. Туниката беше от син копринен брокат, панталоните — от тежък тъмносин лен, а дългият до коленете плащ беше от бяла вълна, всичките чисти, а дребните поправки и петънца почти не си личаха — навярно омалялата празнична премяна на ди Ферей или дори нещо от скатаните дрехи на покойния провинкар. Оказаха се широчки, но пък това беше простимо предвид обстоятелствата. С познатата, но позабравена тежест на меча на левия си хълбок, Казарил излезе бързо от кулата и тръгна през двора към залата на предците.

Въздухът беше студен и влажен, а калдъръмът в двора се хлъзгаше под тънките подметки на ботушите му. Няколко звезди още се бавеха на небето. Казарил отвори внимателно голямата дървена врата към залата и надникна. Свещи, хора, закъснял ли беше? Вмъкна се вътре и очите му се нагодиха към слабото осветление.

Не беше закъснял, напротив, подранил беше. Пред малките възпоменателни семейни дъсчици в предната част на помещението трепкаха няколко наполовина догорели стари свещи. Две увити с шалове жени седяха на първата скамейка и наблюдаваха трета.

Вдовстващата царина Иста се беше проснала на пода пред олтара, застинала в смирена молитва, с разперени встрани ръце. Пръстите й се свиваха и разпускаха, ноктите й бяха изгризани до кръв. Полите на нощницата и диплите на шала лежаха разбъркани наоколо й. Дългите кичури къдрава коса, някога руси, сега потъмнели от възрастта, лежаха разперени около главата й като ветрило. За миг Казарил се зачуди дали не е заспала, така неподвижно лежеше. Но очите на бледото й лице, обърнато настрани и положено направо на пода, бяха отворени, сиви и немигащи, пълни с непролети сълзи.

Беше лице, поразено от най-дълбока скръб, и напомни на Казарил за други лица, които бе виждал — на мъже, пречупени не само в тяло, но и в душа от затвора или от ужасите на галерите. Или за неговото собствено, чието смътно отражение бе видял в едно огледало от излъскана стомана в Майчината болница в Ибра, когато дяконите бяха обръснали безчувствените му страни и го бяха насърчили да се огледа с надеждата да му вдъхнат кураж. В същото време беше повече от сигурен, че царината не се е приближавала до тъмница през живота си, гърбът й не се е гърчил под злостното ухапване на бича, нито, най-вероятно, се е присвивала пред юмрука на разгневен мъж. „Какво тогава?“ Стоеше неподвижен, с полуотворени уста, без да смее да проговори.

Вратата зад него изскърца, чу се шумолене и когато той се обърна, видя вдовстващата провинкара и братовчедка й да се вмъкват в залата. Тя го погледна и вдигна вежда на минаване, на което той отговори с вдървен поклон. Придворните дами на царината се стреснаха, станаха и приклекнаха в призрачни реверанси.

Провинкарата мина по пътечката между скамейките и сведе поглед към дъщеря си. Лицето й бе като от камък.

— О, богове. Откога лежи тук?

Една от придворните отново се поклони.

— Стана посред нощ, ваша милост. Решихме, че ще е по-добре да я оставим да слезе тук, отколкото да я задържим насила. Както ни наредихте…

— Да, да. — Провинкарата махна нетърпеливо да сложи край на извиненията. — Спала ли е въобще?

— Може би час или два, милейди.

Провинкарата въздъхна и клекна до дъщеря си. Гласът й беше нежен, без следа от обичайния сарказъм, и сега за пръв път Казарил чу в него истинската й възраст.

— Иста, сърце мое. Стани и се върни в леглото. Други ще поемат молитвите днес.

Устните на просналата се жена помръднаха два пъти, преди да се чуят прошепнатите думи:

— Ако боговете чуват. Ако чуват, не ми говорят. Лицата им са отвърнати от мен, майко.

Старата жена почти несръчно погали косата й.

— Други ще се молят днес. Ще запалим нови свещи и ще опитаме отново. Нека дамите ти ти помогнат да си легнеш. Ставай, хайде.

Царината подсмръкна, примигна и неохотно се изправи. По знак на провинкарата придворните дами побързаха да изведат царината от залата, като събираха шаловете, свлекли се от раменете й на пода. Казарил се вгледа тревожно в лицето й, докато минаваше край него, но не откри признаци на изтощителна болест — нито кожата, нито очите й бяха с жълтеникав оттенък, тялото й не изглеждаше измършавяло. Не беше сигурен, че тя изобщо го забеляза, а и да беше, по нищо не пролича да го е познала. Е, защо ли и да го помни, един от многото пажове, извървели се през годините в двора на Баошия.

Главата на провинкарата се обърна назад, когато вратата се затвори след дъщеря й. Казарил беше достатъчно близо, за да чуе тихата й въздишка.

Поклони й се по-дълбоко.

— Благодаря ви за празничните дрехи, ваша милост. Ако… — Той се поколеба. — Ако с нещо мога да облекча тегобите ви, милейди, или тези на царината, само кажете.

Тя се усмихна, взе ръката му и я потупа разсеяно, но не каза нищо. После отиде да отвори капаците на прозорците от източната страна на залата и да пусне вътре прасковения светлик на зората.