— Тъкмо затова предложих да помолим богинята за потвърждението на първия пламък.

Казарил сви рамене.

— Първият пламък значи. Но вашата ръка е млада, силна и спокойна, лейди Изел. Сигурна ли сте, че първият пламък не е изцяло ваша заслуга?

Челото й се смръщи още повече.

— Гражданите ръкопляскаха…

— Наистина. Средно половината от тъжителите, които се изправят пред съдийската скамейка, по необходимост си тръгват ядосани и разочаровани. Но това не означава непременно, че са били ощетени несправедливо.

Този аргумент удари в целта, ако се съдеше по промяната в лицето й. Преходът от предизвикателно към сащисано изражение не беше най-приятната гледка.

— Но… но…

Казарил въздъхна.

— Не казвам, че сте сгрешили, царевна. Този път. Казвам, че сте действали на сляпо. И ако не си разбихте главата в някое дърво, то бе изцяло по милостта на боговете, а не по ваша заслуга.

— О!

— Може да сте озлочестили почтен човек. А може и да сте въздали справедливост. Не знам. Работата е там, че… и вие не знаете.

Този път възклицанието й бе натоварено с толкова силен потрес, че остана безмълвно.

Ужасяващо практичната част от ума на Казарил, която му беше спестявала куп неприятности през годините, не се въздържа да не добави:

— А и без значение дали сте били права, или не, факт е, че си създадохте един враг и го оставихте жив зад гърба си. Впечатляващо милосърдие. Лоша тактика. — Проклятие, точно тази забележка едва ли беше подходяща за ушите на крехка девойка… трябваше да положи усилие, за да не затисне с ръце устата си, жест, който едва ли би затвърдил позицията му на високоблагороден и сериозен наставник.

Веждите на Изел литнаха нагоре и този път си останаха там. Същото направиха и веждите на лейди Бетриз.

След смущаващо дълго и замислено мълчание Изел рече тихичко:

— Благодаря ви за добрия съвет, кастиларю.

Той й отвърна с одобрително кимване. Така. Щом се беше справил с този крайно неприятен въпрос, значи наполовина беше спечелил войната. А сега, слава на боговете, напред към щедрата трапеза на провинкарата…

Изел се облегна назад и сплете пръсти в скута си.

— Вие ще сте и мой секретар освен преподавател, нали, Казарил?

Казарил се отпусна обратно на раклата.

— Да, милейди? Искате да ви помогна за някое писмо? — И едва се сдържа да не добави „след обяд?“.

— Да ми помогнете — да. Но не за писмо. Сер ди Ферей спомена, че преди сте били куриер, вярно ли е?

— Навремето яздех за провинкара на Гуарида, милейди. Когато бях по-млад.

— Куриерите са шпиони. — В погледа й се беше промъкнала обезпокоително пресметлива отсянка.

— Не е задължително, макар че понякога беше трудно да… убедя хората в обратното. Бяхме доверени пратеници, преди всичко. Не че не очакваха от нас да си отваряме очите и да докладваме за видяното.

— И това стига. — Брадичката се вирна по обичайния начин. — В такъв случай, първата ми задача за вас като мой секретар е да си отваряте очите за едно нещо. Искам да разберете дали съм направила грешка, или не. Аз не бих могла да тръгна из града и да задавам въпроси. Трябва да си стоя на върха на този хълм във… — Изел изкриви лице в гримаса, — в пухеното си легло. Но вие — вие можете да го направите. — И го погледна в очите с изражение на крайно обезпокоително доверие в способностите му.

Стомахът му внезапно олекна като кух барабан и това нямаше нищо общо с отсъствието на храна в него. Очевидно представлението му се беше оказало малко по-убедително от необходимото.

— Аз… ами… сега ли?

Царевната се размърда неспокойно.

— Дискретно. При удобна възможност.

Казарил преглътна.

— Ще направя всичко по силите си, милейди.

Докато Казарил слизаше по стълбите към стаята си на долния етаж, една картина изплува в спомените от дните му на паж в същия този замък. Беше си въобразявал, че е добър с меча, само защото се справяше малко по-добре с него от неколцината други млади и безразсъдни благороднически синчета, с които си поделяше задълженията и обучението в замъка на провинкара. Един ден пристигна нов паж — ниско, набито момче. Мечемайсторът на провинкара подкани Казарил да се изправи срещу новака при следващата тренировка. Казарил бе усвоил до съвършенство няколко удара, включително един, който, ако острието беше истинско, щеше като нищо да отсече ушите на повечето му другари. На въпросната тренировка той изпробва същия този удар и срещу новия паж, като спря тъпата страна на меча на милиметри от главата на противника си — а после сведе очи и видя, че лекият учебен меч на новака се е превил почти на две в предпазната кора на корема му.

Същият този паж по-късно бе станал мечемайстор при царина на Бражар. С времето Казарил се беше примирил с мисълта, че е посредствен фехтовач — интересите му бяха твърде широки, за да съсредоточи вниманието си върху изкуството на дуела с цялата вманиаченост, необходима за постигането на добри резултати. Но никога не беше забравил и онзи миг — как поглежда стъписано към меча, опрян в собствения му корем.

Стори му се странно, че първият му урок с деликатната Изел беше извикал точно този стар спомен. Странните, наситени пламъчета, разгорели се в толкова различни очи… как беше името на онзи дребен паж?…

Откри, че междувременно на леглото му са се появили още два ката дрехи, реликви от по-младите и стройни години на кастелана, освен ако не бъркаше в догадката си. Тръгна да ги прибере в раклата до леглото и се сети за книжлето на мъртвия търговец, скътано в черния плащ вътре. Извади го с мисълта да го отнесе в градския храм по-късно следобед, после го тикна обратно. Възможно бе в тайнописа на страниците му да се крият оневиняващите царевната факти, които тя се надяваше Казарил да открие — което той несъзнателно я беше вдъхновил да му поиска, — някакви по-нееднозначни доказателства за вината или невинността на посрамения съдия. Първо щеше да прегледа книжката сам. Току-виж се оказала добър пътеводител в потайностите на тукашния градски живот.

След обяда Казарил си полегна. Тъкмо се пробуждаше от блажената дрямка, когато сер ди Ферей почука на вратата да му остави сметководните книги на царевиното домакинство. Малко след него се появи и Бетриз с кутия писма, които да подреди. Казарил прекара остатъка от следобеда в опити да наложи ред в разбърканата документация и да се запознае с положението.

Финансовата част беше сравнително проста — покупки на някоя и друга тривиална играчка или евтино бижу; списък на дадени и получени подаръчета; малко по-подробен списък на бижута с истинска стойност, получени по наследство вещи или подаръци. Дрехи. Ездитният кон на Изел, мулето Снежко и съответните им такъми. Неща като спалното бельо и мебелите очевидно бяха заведени към сметките на провинкарата, но за в бъдеще щяха да се прехвърлят към владенията на Казарил. Зестрата на една дама от сой обикновено се побираше в цял керван — Казарил се надяваше да не е във флота — и на Изел определено й беше време да започне да трупа въпросната зестра в очакване на това бъдещо пътуване. Дали да не впише и самия себе си като „Вещ №1“ в булчиния й инвентар?

Представи си как записва в книгата: „Секрет.-препод. Подарък от баба. На трийсет и пет. Зле повреден при транспортирането. Стойност…?“

Булчината процесия обикновено беше еднопосочно пътуване, макар че майката на Изел, вдовстващата царина, се бе върнала… прекършена, помисли си Казарил въпреки старанието си да не мисли за това. Лейди Иста го объркваше и озадачаваше. Казваха, че лудостта се предава по наследство в някои благородни фамилии. За разлика от тази на Казарил — в неговата се предаваше финансова недалновидност и тенденция към злополучни политически съюзи, които бяха също толкова унищожителни в дългосрочен план. Дали и Изел не я заплашваше… „Не, разбира се“.