Изел и Бетриз също се бяха умълчали, както по време на погребението, така и след него. Не обръщаха внимание на слуховете около убийството, плъзнали из двора като пожар, отказваха поканите за авантюристични разходки в Долни край, намираха си и многобройни предлози да проверяват Казарил, и по-точно дали още е жив, по четири-пет пъти на вечер.

Дворът беше като разбунен кошер. Валяха предложения за нови и все по-драконовски мерки срещу такива опасни долнопробни същества като джебчиите и разбойниците. Казарил си мълчеше. За него в смъртта на ди Санда нямаше нищо мистериозно. Единствената загадка беше откъде да намери доказателство срещу двамата Жиронал. Премисляше го от всички страни, но не му хрумна нищо полезно. Не смееше да повдигне обвинение, преди да си е изяснил всичко, иначе току-виж затегнал примката около собствения си врат, без да постигне нищо.

Освен, реши той, ако някой злощастен разбойник или джебчия не бъдеше несправедливо обвинен за престъплението. Тогава той щеше да… какво? Колко струваше неговата дума сега, след грозната, макар и опровергана клевета за белезите му от бичуване? Повечето царедворци се бяха впечатлили от свидетелството на гарвана, други — не. Лесно беше да се каже кой от кои е по отвращението, с което някои господа отмятаха плащовете си на минаване край Казарил, а дамите се дръпваха уплашено. Но градската стража не изправи никого пред съда и възобновеното веселие на двора се затвори над неприятния инцидент като коричка над рана.

На мястото на ди Санда бе назначен нов секретар, избран от канцлерството на царина, всъщност лично от канцлер ди Жиронал. Беше теснолик мъж, един от верните хора на канцлера, и не направи никакъв опит да се сприятели с Казарил. Дондо ди Жиронал публично се нагърби със задачата да отвлече младия царевич от тъжните мисли, като му осигури най-добрите забавления. Точно колко добри бяха, Казарил има възможност да се увери с очите си, докато наблюдаваше проститутките и пияните му другарчета, които влизаха и излизаха от стаята на Теидез по всяко време на нощта. Веднъж Теидез нахлу залитайки в стаята на Казарил, явно неспособен да различи една врата от друга, и повърна поне кварта червено вино в краката му. Казарил го заведе, или по-точно го завлече при слугите му да го почистят.

Най-голяма тревога обаче изпита една вечер, когато зърна нещо зелено да блещука на ръката на гвардейския капитан на Теидез, същия, който беше дошъл с тях от Баошия. Същият, който преди да потеглят, се беше заклел пред майката и бабата, официално и на едно коляно, че ще брани двамата младежи с живота си… Казарил сграбчи рязко ръката му, дръпна го към себе си и впери поглед в познатия му плосък камък с фасетки.

— Хубав пръстен — каза той след кратка пауза.

Капитанът издърпа ръката си и се намръщи.

— И аз така мисля.

— Дано не си платил твърде много за него. Мисля, че камъкът е фалшив.

— Истински изумруд е, милорд!

— Ако бях на твое място, щях да го занеса при някой златар да го провери. Не преставам да се дивя на лъжите, които хората изричат напоследък, когато им е изгодно.

Капитанът покри ръката си с пръстена с другата.

— Хубав си е пръстенът.

— В сравнение с онова, което си дал за него, бих казал, че е пълен боклук.

Капитанът стисна устни, вдигна рамене и си тръгна.

„Ако това е обсада — помисли си Казарил, — то ние сме на път да загубим крепостта“.

Времето застудя, заваляха дъждове и реките ставаха все по-пълноводни — сезонът на Сина наближаваше края си. Една дъждовна вечер, по време на мюзикъла след вечеря, Орико се наведе към сестра си и прошепна:

— Доведи хората си в тронната зала утре по обяд за инвеститурата на ди Жиронал. След това имам да обявя няколко добри новини пред целия двор. Облечи си най-официалната рокля. О, и си сложи перлите — снощи лорд Дондо спомена, че нито веднъж не те е видял да носиш подаръка му.

— Не ми отиват — отвърна Изел. Хвърли кос поглед към Казарил, който седеше наблизо, после сведе очи към ръцете си, стиснати в скута.

— Глупости! Как може перли да не отиват на една млада жена? — Царинът се облегна назад и заръкопляска на веселата мелодия, която току-що бяха чули.

Изел не каза нищо по въпроса, докато не стигнаха до кабинета на Казарил в преддверието на покоите им на връщане от вечерята. Той тъкмо се канеше да им пожелае лека нощ и да си оттегли с прозявка в собственото си легло, когато тя не се сдържа и избълва:

— Няма да нося перлите на онзи крадец лорд Дондо. Бих ги върнала на ордена на Дъщерята, но те са обида и към богинята. Омърсени са. Казарил, какво друго бих могла да направя с тях?

— Копелето не е претенциозен бог. Дайте ги на свещения, който се грижи за болницата за подхвърлени деца, да ги продаде и да нахрани сирачетата — предложи той.

— Това направо ще вбеси лорд Дондо! — засмя се тя. — А и няма как да протестира! Добра идея. Ще ги занесете на сирачетата, Казарил, от мое име. Колкото до утре — ще облека червения си кадифен плащ върху бялата копринена рокля, това определено е официално, и ще си сложа гранатовите бижута, които ми даде майка. Никой не ще може да ме порицае, че нося бижутата на майка си.

— Според вас какво имаше предвид брат ви под „добри новини“? — попита Нан ди Врит. — Дали пък не е решил вече за кого да ви сгоди?

Изел замръзна и примигна, но после каза решително:

— Не. Не може да е това. Първо има да преговарят с месеци — посланици, писма, размяна на подаръци, пазарлъци за зестрата — да не говорим, че трябва и аз да съм си дала съгласието. Да ми се нарисува портрет. И на мен да ми пратят негов портрет, който и да е евентуалният ми жених. Верен портрет, нарисуван от художник, когото съм изпратила аз. Ако ще да е дебел, кривоглед, плешив или да му виси устната, така да е, но няма да приема да ме лъжат с разкрасени портрети.

При така обрисувания образ Бетриз сбърчи нос.

— Горещо се надявам да ви се падне някой хубавец, когато му дойде времето — рече Казарил.

Изел въздъхна.

— Добре би било, но като се имат предвид повечето велики лордове, които съм виждала — едва ли. Бих се радвала да е здрав, струва ми се, и не бих тормозила боговете с молитви за неизпълними желания. Да е здрав и да е квинтарианец.

— Много разумно — вметна Казарил. Одобряваше този лишен от илюзии начин на мислене, който би му улеснил живота в близкото бъдеще.

Бетриз рече притеснено:

— Доста пратеници от рокнарийските княжества се извървяха в двора тази есен.

Изел се нацупи.

— Сред висшите квинтариански лордове наистина няма голям избор — призна Казарил.

— Царинът на Бражар отново е вдовец — обади се Нан ди Врит и сви несигурно устни.

Изел махна с ръка.

— Няма начин. Той е на петдесет и седем, болен е от подагра и има голям син, който е женен. Какъв смисъл има да раждам син, който да осигури съюзничество на вуйчо си Орико — или на вуйчо си Теидез, ако така се стекат нещата, — щом той няма да управлява страната си?

— Внукът на Бражар? — предположи Казарил.

— Той е седемгодишен! Ще трябва да чакам още седем години…

„Което не е чак толкова лошо“, помисли си Казарил.

— Сега е твърде рано, но седем години са твърде много. Всичко може да се случи за толкова време. Хората умират, страните си обявяват войни…

— Обаче — каза Нан ди Врит, — когато бяхте на две годинки, баща ви, царин Иас, ви сгоди за един рокнарийски княз, но бедното момче се разболя от треска и почина малко след това, така че не излезе нищо. Иначе да сте заминали за княжеството му още преди две години.

Бетриз подкачи с усмивка приятелката си:

— Лисицата от Ибра също е вдовец.

Изел насмалко да се задави.

— Той пък е над седемдесетгодишен!

— Обаче не е дебел. А и едва ли ще ти се наложи да го търпиш дълго.

— Ха! Може да живее още двайсетина години и повече, от едната злоба, ако питаш мен — целият е изтъкан от нея. А и наследникът му също е женен. Ако не се лъжа, вторият му син е единственият царевич на моята възраст в тукашните земи, обаче не той ще наследи трона.