— Тази година няма да ви предложат ибриец, царевна — каза Казарил. — Лисицата е много сърдит на Орико за намесата му във войната в Южна Ибра.

— Да, но… говори се, че всички висши ибрийски лордове минават обучение за морски офицери — каза Изел и се замисли.

— Да де, само че каква полза би имал Орико от това? — Нан ди Врит изсумтя пренебрежително. — Шалион няма и един метър излаз на море.

— От което само губим — промърмори Изел.

Казарил въздъхна със съжаление и каза:

— Когато държахме Готоргет и проходите му, можехме като нищо да пометем низините и да завземем пристанищния град Виспинг. Загубихме тази позиция, за съжаление… Както и да е. Ако трябва да гадая, царевна, бих заложил на някой лорд от Дартака. Така че хайде да посветим малко повече време на техните склонения идната седмица, какво ще кажете?

Изел направи гримаса, но все пак кимна. Казарил се усмихна и се оттегли с поклон. Ако нямаше да я омъжват за действащ царин, не би имал нищо против Изел да се задоми за някой от граничните лордове на Дартака. Поне да е от някоя от по-топлите северни провинции. Както силата, така и разстоянието щяха да свършат работа и да защитят Изел от… от трудностите в двора на Шалион. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

„За нея, или за мен?“

„И за двама ни.“

Колкото и да закриваше с ръка очи и да примижаваше неодобрително Нан ди Врит, Казарил реши, че Изел изглежда чудесно — топла и ярка — в карминените си одежди и с кехлибарените си къдрици, спускащи се като водопад почти до кръста й. Самият той се беше постарал също да е в тон, с червена брокатена туника от гардероба на покойния провинкар, допълнена с белия му вълнен плащ. Бетриз също беше облечена в любимия си червен цвят. Нан, с довода, че я болят очите, се беше спряла на строга комбинация от черно и бяло. Червеното по дрехите им не беше съвсем в същия оттенък, но определено отправяше предизвикателство към дъждовното време.

Прекосиха на бегом мокрия калдъръм на двора до голямата кула на Иас. Гарваните от кулата на Фонса се бяха прибрали на сушина — е, не всичките всъщност. Казарил сви глава между раменете си, когато една позната му глупава птица с две липсващи пера на опашката се спусна косо през ръмливата мъгла покрай него, кряскайки „Каз, Каз!“. С цел да предпази белия си плащ от курешки, той размаха ръце да я прогони и тя зави назад към пропадналия покрив на кулата, като грачеше жаловито.

Тронната зала с червените драперии беше ярко осветена със стенни аплици срещу сивата есен навън. Трийсетина царедворци и дами внасяха допълнителна топлина и блясък в просторното помещение. Орико беше облечен в официалната одежда на поста си, носеше и короната, но царина Сара не го придружаваше днес. За Теидез беше отреден един по-нисък стол до дясната ръка на Орико.

Царевната и придворните й му целунаха ръка и заеха местата си, Изел на по-малък стол вляво от празния на Сара, останалите — прави. Орико начена с усмивка дневния ред, като дари на Теидез приходите от още четири царски града за издръжка на домакинството му, за което по-малкият му брат му благодари с подходящото за случая целуване на ръка и кратка, предварително наизустена реч. Дондо не беше държал царевича до късно предната нощ, така че младежът изглеждаше не толкова зеленикав и недоспал, както обикновено.

След това Орико призова канцлера до царското си коляно. Както беше обявено, царинът му връчи документите и меча и прие клетвата му, с което по-големият ди Жиронал официално пое поста на провинкар на Илдар. Неколцина от по-низшите лордове на Илдар коленичиха и на свой ред се заклеха на ди Жиронал. Не толкова очаквано бе прехвърлянето на Жироналовото маршалство, заедно с градовете и приходите от данъците им, на по-малкия брат, лорд — сега вече марш — Дондо.

Изел се изненада, но и явно се зарадва, когато брат й й подари приходите от шест града за издръжка на домакинството й. Съвсем навреме при това — досегашните й приходи бяха крайно недостатъчни за една царевна. Тя благодари с няколко сърдечни думи на брат си, докато Казарил правеше бързи изчисления наум. Дали сега Изел щеше да може да си позволи собствен взвод гвардейци вместо мъжете от Баошия, които делеше с Теидез? И дали Казарил не би могъл да ги избере лично? Дали щеше да може да се настани в собствена къща в града, охранявана от собствените й хора? Изел се върна на стола си върху подиума и приглади полите си. Лицето й някак изведнъж се успокои. Орико се прокашля.

— Ето че стигнахме до най-приятната част от днешния дневен ред — една награда, заслужена и, хъм, искрено желана. Изел, стани… — Орико също се изправи и подаде ръка на природената си сестра. Позачудена, но с усмивка, Изел застана до него пред подиума.

— Марш ди Жиронал, излезте напред — продължи Орико. Лорд Дондо, в тържествените одежди на свещен генерал на ордена на Дъщерята, следван от паж във фамилната ливрея на семейство ди Жиронал, застана от другата страна на Орико. Кожата по тила на Казарил започна да настръхва. „Какво е намислил Орико…“

— Моят многоуважаван и верен канцлер и провинкар ди Жиронал ме помоли за дар от кръвта на моя дом и, след като размислих, стигнах до заключението, че за мен ще е удоволствие да откликна на молбата му. — Не изглеждаше особено радостен. Изглеждаше нервен. — Той ме помоли за ръката на сестра ми Изел, като я поиска за брат си, новия маршал. Която аз му давам със свободната си воля. — Обърна дебелата ръка на Дондо с дланта нагоре, а тънката на Изел с дланта надолу, притисна ги една към друга на височината на гърдите си и отстъпи назад.

Изел пребледня като смъртник. Стоеше абсолютно неподвижна и безизразна, само се взираше в Дондо, сякаш не можеше да повярва на очите и ушите си. Кръвта забуча в ушите на Казарил и гърдите му се стегнаха така, че не успяваше да си поеме дъх. „Не, не, не!…“

— Като годежен дар, скъпа моя царевна, реших да ви дам това, което сърцето ви желае най-силно и с което да допълните чеиза си — каза й Дондо и даде знак на пажа да мине напред.

Изел, без да сваля от него застиналия си поглед, попита:

— Досетили сте се, че искам крайбрежен град с отлично пристанище?

Дондо за миг се сащиса, но после се засмя високо и й обърна гръб. Пажът отвори кутията от обработена кожа — вътре имаше изящна сребърна тиара с украса от перли. Дондо я извади и я вдигна пред очите на двора. Приятелчетата му заръкопляскаха и аплодисментите се разпространиха на вълни сред присъстващите. Ръката на Казарил се сви върху дръжката на меча. Ако го изтеглеше и се хвърлеше напред… щяха да го съсекат преди дори да е преполовил тронната зала.

Дондо вдигна тиарата да я положи върху главата на Изел и тя се дръпна като подплашен кон. „Орико…“

— Този годеж е моето желание и воля, скъпа сестро — доста остро заяви Орико.

Дондо явно нямаше желание да я гони из стаята, затова спря и погледна многозначително царина.

Изел преглътна. За всички беше ясно, че трескаво прехвърля през главата си възможните отговори. Беше сдържала първия си порив да изкрещи разгневено, а припадъците не бяха в арсенала й. Стоеше на мястото си като в капан и в съзнание.

— Господарю. Както е казал провинкарът на Лабран, когато войската на Златния генерал се изсипала през стените му… това е пълна изненада.

При този остроумен отговор сред царедворците плъзна колеблив смях.

Гласът й се сниши и тя процеди през зъби:

— Не ми каза. Не ме попита.

Орико отвърна, тихо като нея:

— Ще говорим за това после.

След още миг натегнато мълчание тя прие думите му с леко кимване. Дондо успя да довърши без повече сътресения предаването на тиарата, наведе се и целуна ръка на Изел. Не настоя да получи обичайната целувка в отговор, и толкова по-добре — ако се съдеше по отвращението върху лицето на Изел, тя като нищо можеше да го ухапе.

Придворният свещен на Орико, в одеждите на Брата, чийто сезон течеше в момента, пристъпи напред и призова боговете да благословят двойката.