Неравномерен плясък прозвуча откъм отворения му прозорец и Казарил погледна натам, стреснат от шума. Един от гарваните, гнездящи в замъка, кацна на широкия каменен перваз и го изгледа, кривнал глава. Изграчи два пъти, после издаде някакъв странен мърморещ звук. Развеселен, Казарил изтри лице с пешкира, взе половинката хляб и направи няколко бавни крачки към птицата. Ако беше от опитомените, може би щеше да приеме храна от ръката му.

Гарванът, изглежда, забеляза хляба, защото не излетя при приближаването на Казарил. Той отчупи съвсем малко парченце и го протегна напред. Лъскавата птица го погледна напрегнато за миг, после бързо клъвна трохата от пръстите му. Казарил овладя инстинктивното си желание да се дръпне, когато острата черна човка го боцна по ръката, без да го нарани. Птицата се премести леко встрани и отърси крила, после разпери опашката си, от която липсваха две пера. Промърмори още нещо, сетне изграчи отново пронизителен звук, който проехтя силно в малката стая.

— Не „кау, кау“ — рече й Казарил. — Трябва да кажеш „Каз, Каз!“ — През следващите няколко минути забавлява себе си, а очевидно и птицата, като се опитваше да я научи на новата дума, дори я улесни, като изграчи няколко пъти „Казарил! Казарил!“ с акцент и тоналност, за които реши, че наподобяват птичето произношение, но въпреки щедрите подкупи от трохи гарванът, изглежда, беше по-неподатлив и от Изел с нейния дартакийски.

Урокът бе прекъснат от почукване на вратата и той извика разсеяно:

— Да?

Вратата се отвори. Гарванът изпляска с криле и отлетя. Казарил се надвеси през прозореца, загледан след него. Пернатият му приятел се сниши, после разпери рязко крила и пое отново нагоре, понесъл се в полукръг върху възглавницата на някакво въздушно течение, издигащо се от стръмната клисура.

— Милорд ди Казарил, царе… — Гласът внезапно млъкна. Казарил се отблъсна от перваза и се обърна. На прага на стаята му стоеше паж и го гледаше потресено. Казарил изстина от смущение, усетил, че още не си е облякъл ризата.

— Кажи, момче? — Като си даваше вид, че не бърза, той посегна небрежно към туниката си, изтръска я още веднъж и я навлече. — Какво има? — Провлачените му думи не предразполагаха към коментар или въпроси относно миш-маша от белези с различна давност по гърба му.

Пажът преглътна и рече задавено:

— Милорд ди Казарил, царевна Изел моли да се явите при нея в зелената стая веднага след закуска.

— Благодаря — хладно рече Казарил и кимна отсечено. Пажът не чака втора подкана, а хукна презглава по коридора.

Сутрешната екскурзия, на която трябваше да придружи Изел по нейно настояване, се оказа съвсем кратка — обещаната обиколка из менажерията на Орико. Царинът лично щеше да разведе сестра си. Когато влезе в зелената стая, Казарил го завари отпуснат на един стол, потънал в обичайната дрямка след закуска. Едно гръмко изхъркване стресна царина и той потри чело, сякаш го болеше главата. Бръсна няколко полепнали по широката му туника трохи, взе някакъв увит в ленена кърпа пакет и поведе сестра си, Бетриз и Казарил към менажерията.

В двора пред конюшните завариха ловната дружинка на Теидез, която се събираше за сутрешния лов. Царевичът им беше надул главите за този лов буквално откакто бяха стъпили в Зангре. По всичко личеше, че лорд Дондо си е направил труда да удовлетвори желанието на момчето, и сега водеше дружинката, в която се бяха включили няколко други царедворци, конярчета и викачи, пет-шест кучета и сер ди Санда. Теидез, кацнал на черния си кон, поздрави бодро сестра си и брат си, царина.

— Лорд Дондо казва, че е малко вероятно да вдигнем диво прасе — уведоми ги той, — понеже листата на дърветата не са окапали още. Но може пък да ни излезе късметът. — Конярят на Теидез се беше превил под товара на най-разнообразен арсенал оръжия, сред които новият лък и копието за диви свине. Изел, която очевидно не беше поканена, изгледа завистливо дружинката.

Ди Санда се усмихна, доколкото усмивките му въобще можеха да се нарекат усмивки, доволен от този благороден спорт, после лорд Дондо изсвири силно и поведе кавалкадата в галоп към изхода на двора. Казарил ги гледаше как се отдалечават и се опитваше да установи какво в тази приятна есенна картина го тревожи толкова. Хрумна му, че нито един от мъжете около Теидез не е под трийсет. Нито един не следваше момчето от приятелство, нито дори от предчувствие за приятелство. Всички бяха дошли, водени от личния си интерес. Ако някой от тези царедворци мислеше с главата си, реши Казарил, сега му беше времето да доведе синовете си тук, да ги пусне на воля и да остави природата да си свърши своето. Това също криеше своите опасности, но…

Орико закрачи тежко покрай конюшните, следван от Казарил и двете млади дами. Завариха главния коняр Умегат, явно предупреден предварително, да ги чака почтително пред вратите на менажерията, отворени широко да пропуснат утринното слънце и лекия вятър. Той сведе сплетената си глава пред господаря си и неговите гости.

— Това е Умегат — представи го Орико на сестра си. — Грижи се за менажерията. Рокнариец е, но въпреки това е добър човек.

Изел се постара да овладее тревожното си трепване и кимна грациозно. На приемлив литературен рокнарийски, макар и с неправилната граматическа конструкция, използвана от господар към воин, вместо от господар към слуга, тя каза:

— Благословен да сте от Светите на този ден, Умегат.

Очите на Умегат се разшириха и поклонът му стана мънично по-дълбок.

— Благословена да сте и вие от Висшите, м’хенди — върна й поздрава той на най-чистия език на Архипелага, в учтивата граматична форма, използвана от роб към господар.

Казарил вдигна вежди. В крайна сметка Умегат, изглежда, не беше от шалонийците със смесена кръв. Зачуди се по какъв ли странен каприз на съдбата рокнариецът се е озовал тук. Искрено заинтригуван, той подхвана:

— Далеч сте от дома, Умегат. — Каза го във формата, използвана от слуга към по-низш слуга.

Бегла усмивка изви устните на коняря.

— Имате ухо за езиците, м’хенди. Това се среща рядко в Шалион.

— Лорд ди Казарил ме учи — обясни Изел.

— Значи ви учат добре, милейди. Но — като се обърна към Казарил, той промени формата, преминавайки към използваната от роб към учен, дори по-изискано учтива от тази на роб към господар: — Шалион сега е мой дом, Мъдри.

— Хайде да покажем моите животинки на сестра ми — намеси се Орико, явно отегчен от чуждоезичната размяна на любезности. Потупа ленената салфетка, която държеше, и се ухили съучастнически. — Откраднах една медна пита за мечките от масата на закуска и медът скоро ще прокапе, ако не се отърва от него.

Умегат се усмихна и ги поведе навътре в хладната каменна сграда.

Тази сутрин беше по-чисто от първия път, когато Казарил бе идвал тук, много по-чисто от банкетните зали на Орико. Орико се извини и свърна в една от клетките на мечките си. Мечката се събуди и седна на хълбок. Орико седна по същия начин на светлата слама и двамата се загледаха. Като цяло, Орико твърде много й приличаше по фигура. Разгъна салфетката и отчупи парче от медната пита; мечката подуши доволно въздуха и започна да облизва пръстите му с дългия си розов език. Изел и Бетриз се възхитиха на меката и красива меча козина, но не се осмелиха да се присъединят към царина в клетката.

Умегат ги поведе към тревопасните същества, които приличаха на кози, и този път дамите се осмелиха да влязат в отделенията, да погалят животните и да ги похвалят завистливо за големите им кафяви очи и предългите мигли. Умегат обясни, че се наричат вели и живеят чак от другата страна на Архипелага, после извади отнякъде моркови, с които двете дами нахраниха велите сред смях и взаимно задоволство. След това последваха Умегат към птичарника. Орико още се занимаваше с мечката и им махна да продължат без него.

Тъмна сянка се стрелна откъм слънцето в пътечката между клетките и се настани с плясък и мърморене на рамото на Казарил, който подскочи стреснато. После погледна и позна гарвана от прозореца, поне ако се съдеше по липсващите пера на опашката. Птицата заби ноктестите си крачка в рамото му и изграчи: