— Каз, Каз!

Казарил избухна в смях.

— Крайно време беше, глупава птицо такава! Само дето сега няма да ти свърши работа — свърши ми се хлябът. — Размърда рамо, но птицата впи ноктите си още по-силно и отново изграчи „Каз, Каз!“ право в ухото му, при това толкова силно, че го заболя.

Бетриз се засмя; устните й бяха полуотворени от изумление.

— Кое е приятелчето ви, лорд Каз?

— Тази сутрин кацна на прозореца ми и се опитах да го науча на, хм, на някоя и друга дума. Мислех, че не съм успял…

— Каз, Каз! — настояваше на своето си птицата.

— Вземете пример, милейди, и го приложете относно дартакийския си! — завърши Казарил. — Хайде, сер ди Птицо, изчезвайте. Нямам хляб. Иди да си намериш някоя зашеметена риба под водопадите или вкусна вмирисана умряла овца, или нещо друго… къш! — Размърда отново рамо, но птицата се заинати. — Големи лакомници са тези птици, гарваните от замъка. Другите им събратя трябва сами да си търсят храната. Тези мързеливи същества очакват да им я пъхнеш в човките.

— Така е — каза Умегат с лукава усмивка. — Птиците на Зангре са истински царедворци сред гарваните.

Казарил не успя да преглътне съвсем напушилия го смях и отново огледа крадешком безукорния рокнариец… бивш рокнариец. Е, ако отдавна работеше тук, значи бе имал достатъчно време да опознае царедворците.

— Почитта, която ми оказваш, щеше да е по-ласкателна, ако ти беше по-достойна птица. Къш! — Избута гарвана от рамото си, но той само се премести върху главата му и заби нокти в темето му. — Ох!

— Казарил! — кресна пискливо птицата от новото си място.

— Явно наистина сте умел учител по езиците, милорд ди Казарил. — Умегат се усмихна по-широко. — Чувам те — увери той птицата. — Ако си наведете главата, милорд, ще се опитам да отстраня пътника ви.

Казарил го направи. Като мърмореше нещо на рокнарийски, Умегат убеди птицата да се премести върху неговата ръка, занесе я до вратата и я подметна във въздуха. Тя отлетя с плясък и крясъци, които, за облекчение на Казарил, бяха на нормалния птичи език.

Групичката им продължи към птичарника, където Изел се оказа толкова популярна сред шарените птички, колкото Казарил беше за проскубания гарван. Те подскачаха по ръкава й и Умегат й показа как да ги примами да кълват зрънца между зъбите й.

После дойде ред на по-големите птици, които си стояха спокойно на дългите пръти. Бетриз най-много си хареса една яркозелена с жълти пера по гърдите и рубинена гушка. Птицата изтрака с голямата си жълта човка, завъртя глава наляво-надясно и изплези тънък черен език.

— Тази е отскоро при нас — обясни Умегат. — Според мен е имала труден живот, изпълнен със странствания. Достатъчно питомна е, но ни отне доста време и търпение да я успокоим.

— Може ли да говори? — попита Бетриз.

— Да — каза Умегат, — но само цинизми. На рокнарийски, за щастие. Предполагам, че някога е принадлежала на моряк. Марш ди Жиронал я донесе от север тази пролет като военна плячка.

Доклади и слухове за тази неуспешна кампания бяха стигнали и до Валенда. Казарил се зачуди дали и Умегат не е бил в един момент военна плячка — като самия него — и дали именно така не се е озовал в Шалион. Каза сухо:

— Хубава птица, но ми се струва лоша сделка за три града и контрола над един проход.

— Лорд ди Жиронал трябва да се е сдобил и с много други неща — каза Умегат. — На връщане в Кардегос обозът с плячката му се точи през портите цял час.

— И аз съм си имал работа с такива бавни мулета — промърмори Казарил, невпечатлен. — Шалион изгуби повече, отколкото спечели ди Жиронал от тази обречена авантюра.

Изел свъси вежди.

— Не победихме ли тогава?

— По чие определение? От десетилетия воюваме с рокнарийските княжества за този граничен район. Навремето това беше плодородна земя, сега се е превърнала в пустош. Опожарени овощни градини, маслинови горички и лозя, изоставени ферми, добитъкът — натирен да подивее или да умре от глад. Не войната, а мирът е предпоставка за добруването на една страна. Войната само прехвърля собствеността върху отломките от по-слабия на по-силния. И още по-лошо, купеното с кръв се продава срещу монети, а после пак бива откраднато. — Замисли се, после добави горчиво: — Вашият дядо, царин Фонса, откупи Готоргет с живота на синовете си. Марш ди Жиронал го продаде за триста хиляди рояла. Чудна трансформация е това, когато кръвта на един човек се превръща в парите на друг. Превръщането на олово в злато е нищо пред нея.

— Няма ли начин да се сложи край на войните по северната граница? — попита Бетриз, стресната от нетипичния плам в думите му.

Казарил вдигна рамене.

— Докато се извлича печалба от войната — не. Рокнарийските князе играят същата игра. Един вид всеобща корумпираност.

— Една окончателна победа би сложила край на войната — замислено рече Изел.

— Трудно изпълнимо — въздъхна Казарил. — Ако царинът успее да прокара подобно решение, без царедворците му да се усетят, че губят бъдещите си приходи. Не, няма как да стане. Просто не е възможно. Без подкрепа Шалион не е в състояние да надвие всичките пет княжества, а дори и да го направи по някакво чудо, му липсва опит в морските дела, за да удържи крайбрежието задълго. Ако всички квинтариански царства се обединят и водят тежки сражения години наред, някой изключително силен и решителен царин би могъл да наложи волята си и да обедини цялата земя. Но цената в човешки жертви, издръжливост и пари би била огромна.

Изел рече бавно:

— По-голяма от цената на това безкрайно кръвопускане по северната граница? Ако се направи веднъж — ако се направи както трябва веднъж — ще се свърши завинаги.

— Но няма кой да го направи. Необходим е човек решителен, далновиден и волеви, а такъв няма. Царинът на Бражар е застаряващ пияница, чието единствено бойно поле е царското ложе, а противниците — дамите от двора му. Ибрийската Лисица е зает да води гражданска война, а Шалион… — Казарил се поколеба, осъзнал, че разгорещените му емоции го подвеждат към нелюбезна откровеност.

— Теидез — започна Изел и си пое дъх. — Може пък да е писано на Теидез, когато порасне достатъчно.

Подобна участ Казарил не би пожелал никому, макар момчето като че ли наистина притежаваше някакви зачатъци на талант в тази насока, стига образованието му през следващите няколко години да го изостреше и фокусираше.

— Завоеванието не е еднственият начин да се обединят народите — посочи Бетриз. — Да не забравяме браковете.

— Да, но никой не може да се сроди с три царства и пет княжества — каза Изел и сбърчи нос. — Едновременно поне.

Зелената птица, изглежда, се подразни, че е загубила вниманието на публиката си, и избра точно този момент да изстреля една забележително нецензурна фраза на простонароден рокнарийски. Моряшка птица, наистина — при това от галерите, прецени Казарил. Умегат се усмихна сухо при неволното изсумтяване на Казарил, после вдигна леко вежди при вида на Бетриз и Изел, които стиснаха силно устни и се изчервиха, спогледаха се и със сетни усилия удържаха сериозните си физиономии. Посегна спокойно към една качулка и я нахлузи върху главата на птицата.

— Лека нощ, зелени ми приятелю — каза й той. — Мисля, че още не си съвсем готов за отбрана компания. Може би лорд ди Казарил трябва и на тебе да даде някой и друг урок по литературен рокнарийски, а?

Казарил тъкмо си мислеше, че Умегат изглежда съвсем способен сам да преподава литературен рокнарийски, когато към вратата на птичарника с изненадващо бодри стъпки се приближи Орико — бършеше в панталоните си полепналата по ръцете му меча слюнка и се усмихваше широко. Казарил реши, че думите на кастелана от деня на пристигането им тук са верни — царинът, изглежда, наистина намираше утеха в менажерията си. Погледът му беше бистър, лицето му си беше върнало цвета, въобще изглеждаше много по-добре в сравнение с вялостта и изтощението, на които Казарил бе станал свидетел веднага след закуска.

— Трябва да видите котките ми — обърна се той към дамите. Гостите го последваха по настланата с каменни плочи пътечка и той гордо им показа клетките, приютили две красиви златисти котки със снопчета косми по върха на ушите — бяха от планините на Южен Шалион, и една рядка котка-албинос със сини очи от същата порода, чиито черни снопчета по ушите се открояваха в стряскащ контраст. В този край на менажерията имаше и клетка с пясъчни лисици от Архипелага, както ги нарече Умегат — приличаха на кльощави дребни вълци, с огромни триъгълни уши и предизвикателни изражения.