Най-накрая Орико им представи своя безспорен любимец, леопарда. Пуснаха го от клетката и задържано от сребърната си верига, животното се заотрива в краката на царина, като издаваше странни ръмжащи звуци. Казарил затаи дъх, когато, насърчена от брат си, Изел клекна да погали леопарда, лицето й бе само на педя от страховитите му челюсти. Кръглите бистри жълти очи на звяра никак не му изглеждаха приятелски, но клепачите им бяха полупритворени от очевидно доволство, а широкият му нос с цвят на тухла потрепна, когато Изел го почеса под брадичката и прокара разперените си пръсти по прекрасното му петнисто палтенце. Когато Казарил коленичи обаче, в ръмженето на котката се появи несъмнено враждебна нотка и надменният жълт поглед с нищо не предразполагаше към подобни волности. Казарил благоразумно стисна ръце в скута си.

Царинът каза, че ще остане да уточни нещо с главния си коняр, и Казарил придружи сам дамите до Зангре. Двете се дърлеха приятелски по пътя кое е било най-интересното животно в менажерията.

— Според вас кое беше най-интересното там? — натовари го с отсъждането Бетриз.

Казарил не отговори веднага, но накрая реши да заложи на истината.

— Умегат.

Тя отвори уста да възрази на тази привидна лекомисленост, но после пак я затвори, когато видя Изел да го поглежда заинтригувано изпод вежди. Възцари се замислено мълчание и остана да царува чак до портите на замъка.

Все по-късите дни на настъпващата есен не натъжаваха обитателите на Зангре, защото все по-дългите нощи продължаваха да минават неусетно под блясъка на свещите, в ритъма на танцувалната музика и с насладата от богатите трапези. Царедворците се надпреварваха да измислят и организират забавления, като не жалеха пари и остроумие. Теидез и Изел ходеха като замаяни, Изел, за щастие, не напълно — с помощта на прошепвани от Казарил наставления тя започна да настройва слуха си за скрити значения и послания, да си отваря очите за чуждите намерения и да пресмята разходи, сегашни и бъдещи.

Теидез, доколкото можеше да прецени Казарил, поглъщаше всичко, без да подбира. Признаците за затруднено храносмилане не закъсняха. Двамата с ди Санда все по-често и открито влизаха в конфликт, заради обречената битка, която наставникът водеше в стремежа си да поддържа дисциплината, която бе наложил на момчето в почтения дом на провинкарата. Дори Изел беше започнала да се безпокои от нарастващото напрежение между брат й и неговия наставник, както подразбра Казарил една сутрин, когато Бетриз го притисна, уж случайно, в една прозоречна ниша, гледаща към сливането на двете реки и половината земя на Кардегос.

След няколко изречения за времето, което си беше съвсем според сезона, и за лова, за който важеше същото, тя внезапно подхвана въпроса, довел я при него, като сниши глас и попита:

— За какво се скараха така Теидез и ди Санда в коридора ви снощи? Виковете им се чуваха през прозорците, че даже и през пода.

— Ъъъ… — Богове пет, как сега да се оправи с това? „Девойки!“ Прищя му се Изел да беше пратила Нан ди Врит вместо Бетриз. Е, разумната вдовица със сигурност участваше в каквито там женски дискусии се провеждаха на горния етаж. Да, по-добре беше да е откровен, отколкото да не го разберат. И много по-добре беше да е откровен пред Бетриз, отколкото пред самата Изел. Бетриз не беше дете и преди всичко не беше единствената сестра на Теидез, така че можеше да реши по-добре от него какво да каже на Изел и какво да премълчи. — Снощи Дондо ди Жиронал доведе на Теидез проститутка. Ди Санда я изхвърли. Теидез побесня. — Бесен, засрамен, вероятно и тайничко облекчен, а по-късно пиян като свиня. Ах, този прекрасен царедворски живот!

— О! — възкликна тихо Бетриз. Думите му я бяха шокирали донякъде, но не прекалено, забеляза той с облекчение. — О. — Помълча замислено, загледана в златните равнини от другата страна на реката. Реколтата беше прибрана почти напълно. Бетриз прехапа долната си устна и го погледна, присвила разтревожено очи. — Не е… определено не е… има нещо много странно в това четирийсетгодишен мъж като лорд Дондо да се мъкне непрестанно по петите на едно четиринайсетгодишно момче.

— На едно момче? Би било странно наистина. Но да се мъкне по петите на един царевич, бъдещ царин, бъдещ източник на високи постове, богатство, предимства, възможности за военни подвизи… ето ви разковничето. Трябва да признаем обаче, че ако Дондо освободи мястото, то моментално ще бъде заето от трима други. Въпросът… въпросът е в начина, по който го прави.

Устните й се сгърчиха отвратено.

— Наистина. Проститутка, фу! А лорд Дондо… нали на това се казва „сводник“?

— Мм, има и по-груби думи. Не че… не че Теидез не е на прага на зрелостта си като мъж, а всеки мъж трябва в един момент да се научи на…

— Първата брачна нощ не е достатъчна, така ли? Значи ние също трябва да научим всичко.

— Мъжете… обикновено се женят по-късно — пробва той, решил, че този аргумент ще е най-трудно да се оспори, а и смутен от спомена колко късно сам беше научил някои неща. — Нормално е някой приятел, брат или поне бащата или чичото да запознаят един млад мъж с начините да, хм. Какво се прави. С дамите. Но Дондо ди Жиронал не е никакъв на Теидез.

Бетриз се намръщи.

— Теидез си няма нито баща, нито някой от другите, които изброихте. Е, освен… освен царин Орико, който му е едновременно и баща, и брат, в известен смисъл.

Погледите им се срещнаха и Казарил осъзна, че не е нужно да добавя на глас: „В смисъл, който не му е особено от полза“. След като помълча замислено, тя добави:

— А не мога да си представя сер ди Санда…

Казарил изсумтя тихичко.

— Бедният Теидез. И аз не мога да си го представя. — Поколеба се, после добави: — Трудна възраст. Ако Теидез беше живял в двора досега, щеше да е свикнал с атмосферата му и нямаше да е толкова… впечатлен. Или ако го бяха довели тук след някоя и друга година, характерът му можеше вече да е поулегнал. Не че дворът не заслепява хора на всякаква възраст, особено ако изведнъж са те хвърлили право в дълбокото. И все пак, ако гласят Теидез за наследник на Орико, време е да се започне обучението му. Което включва и умереност във всичко, а тя се учи трудно.

— Учат ли го на това? Не съм забелязала. Ди Санда се опитва всячески, но…

— Противникът го превъзхожда числено — довърши вместо нея Казарил. — В това е коренът на проблема. — Челото му се сбърчи, докато премисляше казаното. — В дома на провинкарата ди Санда се ползваше с пълната й подкрепа, като авторитетът й допълваше неговия. Тук, в Кардегос, царин Орико би трябвало да поеме нейната роля, но той сякаш въобще не се интересува от това. Ди Санда е оставен да се бори самичък в една обречена битка.

— Този двор… — Бетриз се намръщи; очевидно се опитваше да облече в думи неща, за които не беше свикнала да мисли. — Този двор има ли център?

Казарил въздъхна. Беше нащрек.

— В дворовете, където цари добър ред, винаги има човек, който се явява нещо като морален стожер за останалите. Ако не царинът, то неговата съпруга, някой като провинкарата, който да дава тон, да поддържа високи стандарти на поведение. Орико е… — не можеше да каже „слаб“, не смееше да каже „болен“, — Орико не го прави, а царина Сара… — Царина Сара му приличаше на призрак, бледа и вяла, почти невидима. — И за нея важи същото. С което стигаме до канцлер ди Жиронал. Който е твърде зает с държавни работи и не си прави труда да озаптява брат си.

Бетриз присви очи.

— Да не би да казвате, че насъсква Дондо?

Казарил допря предупредително пръст до устните си.

— Спомняте ли си шегата на Умегат относно гарваните от Зангре, които били царедворци сред събратята си? А сега сменете ролите на гарваните и царедворците. Виждали ли сте как ято гарвани се обединява, за да ограби гнездото на друга птица? Един от гарваните увлича родителите след себе си, в това време друг се стрелва към гнездото да грабне яйцата или новоизлюпените птичета… — Гласът му изстина. — За щастие, повечето царедворци в Кардегос не мелят толкова добре заедно, колкото ято гарвани.