Бетриз въздъхна.

— Не съм сигурна дали Теидез си дава сметка доколко искрени са новите му „приятели“.

— Боя се, че ди Санда, въпреки искрената си загриженост, не му е обяснил докрай всичко. А е трябвало да бъде крайно откровен, за да пробие през мъглата от ласкателства, сред която плува Теидез в момента.

— Но вие го правите за Изел, непрекъснато — възрази Бетриз. — Казвате й: наблюдавайте онзи мъж, вижте какво ще направи сега, вижте защо го прави, и когато се окажете прав за седми или осми път, ние няма начин да не започнем да се вслушваме в думите ви, а на десетия или дванайсетия и на нас започват да ни се отварят очите. Не може ли ди Санда да прави същото за Теидез?

— По-лесно е да видиш петното на чуждото лице, отколкото на своето. Това ято от царедворци не притиска Изел толкова, колкото Теидез. Слава на боговете. На всички им е ясно, че нея ще я продадат извън двора, навярно извън Шалион дори, следователно тя не представлява интерес за тях. Теидез обаче е бъдещата им прехрана.

С тези неокончателни и незадоволителни разсъждения прекъснаха временно разговора си, но Казарил беше доволен, че Бетриз и Изел явно са започнали да усещат по-недоловимите опасности на дворцовия живот. Царящото в Зангре веселие замайваше, изкушаваше, беше пир за очите, който можеше да опияни разума не по-малко от тялото. За част от царедворците и дамите този начин на живот може би наистина беше толкова забавен и невинен — макар и доста скъп, — колкото и изглеждаше. За други той беше танц на привидности, послания с премерен подтекст, удари и контраудари също толкова сериозни, ако не и толкова смъртоносни, колкото при истински дуел. Ако искаше да си остане стъпил здраво на краката, човек трябваше да умее да разпознава играчите от пионките. Дондо ди Жиронал беше основен играч сам по себе си, и в същото време… може би не всеки негов ход бе насочван от по-големия му брат, но със сигурност можеше да се каже, че всеки негов ход биваше позволен от него.

Не. Не „да се каже“. Само „да се помисли“.

Колкото и смътна представа да имаше Орико за морала на своя двор, трябваше да му се признае, че поне музикантите му са много добри, реши Казарил, докато ги слушаше с наслада на танците следващата вечер. Ако царина Сара си имаше своя утеха, подобна на тази, която съпругът й намираше в менажерията, това определено бяха менестрелите и певците на Зангре. Никога не танцуваше, усмихваше се рядко, но не пропускаше нито една вечер с музикално изпълнение, седнала до потния си задрямал съпруг, или, ако Орико се потътреше рано към леглото, оставаше да послуша с придворните си дами в галерията срещу музикантите. Докато подпираше с гръб стената на залата, което започваше да се превръща в обичайното му място тук, тактуваше с крак и доволно следеше с поглед своите дами, които се въртяха във вихъра на танците по полирания дървен под, Казарил си помисли, че не му е трудно да разбере глада й за тази утеха.

След едно бързо изпълнение музикантите и танцуващите спряха да си поемат дъх и Казарил се присъедини към аплодисментите, подети от царината. Един напълно неочакван глас проговори току до ухото му:

— Е, кастиларю. Направо си заприличал отново на себе си!

— Пали! — Казарил овладя порива си да се хвърли да го прегърне и вместо това го превърна в пищен поклон. Пали, официално облечен в сините панталони и туника и бялото елече на Ордена на Дъщерята, с излъскани ботуши и меч на хълбока, се засмя и на свой ред се поклони също толкова церемониално, позволи си и да стисне крепко, макар и само за миг, ръцете на Казарил. — Какво те води в Кардегос? — развълнувано попита Казарил.

— Справедливостта, богинята ми е свидетел! Свършихме чудесна работа, от една година работим по случая. Дойдох с лорд-посветения провинкар ди Ярин, който е тук по една богоугодна работа. Ще ти разкажа по-подробно, но, хм — Пали огледа претъпканата зала и танцуващите, които се подреждаха за нова фигура, — може би не тук. Ти, изглежда, си оцелял след пътуването до Кардегос — да разбирам ли, че си преодолял опасенията си?

Казарил изви устни.

— Засега. Ще ти разкажа по-подробно, но не тук. — Един бърз поглед го увери, че нито лорд Дондо, нито по-големият му брат са удостоили с присъствието си вечерта, макар че близо половин дузина мъже от техния кръг бяха тук и със сигурност щяха да им докладват за радушната му среща с Пали. Така да е. — Хайде да намерим някое по-спокойно място.

Тръгнаха небрежно към съседната зала и Казарил заведе Пали при една прозоречна ниша, от която се откриваше гледка към обления от лунна светлина вътрешен двор. Мъж и жена седяха близо един до друг в другия край на двора, но Казарил прецени, че са твърде далеч да ги чуят, а и по всичко личеше, че вниманието им е заангажирано с друго.

— Та каква толкова спешна работа има старият Ярин в двора? — заинтригувано попита той. Провинкарът на Ярин беше най-високопоставеният лорд на Шалион, избрал да служи на свещения рицарски орден на Дъщерята. Повечето млади мъже с войнствени наклонности се посвещаваха на далеч по-привлекателния Орден на Сина, с бляскавите му традиции във войните срещу рокнарийските нашественици. Дори и Казарил се бе заклел за посветен на Сина, когато беше съвсем млад — и се беше отказал от клетвата си, когато… „Няма значение.“ Много по-малкият рицарски орден на Дъщерята се занимаваше предимно с предизвикателства от вътрешен характер, охраняваше храмовете, патрулираше по пътищата към посещаваните от поклонници светилища и, в добавка към това, се бореше с разбойничеството, преследваше крадци на коне и добитък, съдействаше в залавянето на убийци. Трябваше да им се признае обаче, че малочислеността на рицарите на богинята често се компенсираше от романтичната им вярност към нея. На Пали това му идваше отвътре, помисли си с широка усмивка Казарил. Приятелят му със сигурност бе открил най-накрая истинското си призвание.

— Пролетно почистване. — Пали се ухили и за миг му напомни за пясъчните лисици на Умегат. — Една мръсна историйка, омирисала стените на храма, най-после ще бъде изрината. От известно време ди Ярин подозираше, че някой се е възползвал от болестта на стария ни генерал, докато той вехнеше на смъртно легло. И по-точно, че ревизорът на ордена тук, в Кардегос, е отклонявал част от фондовете, които минават през ръцете му. — Пали потърка пръсти за илюстрация. — В собствената си кесия.

Казарил изсумтя.

— Лошо.

Пали го погледна изпод вежди.

— Май не си изненадан?

Казарил сви рамене.

— Принципно не. Такива неща се случват от време на време, когато изкушението стане твърде голямо. Но не съм чул да се говори нещо по-конкретно за вашия ревизор, нищо освен обичайните злословия срещу всеки чиновник в Кардегос, бил той честен или продажен.

Пали кимна.

— Ди Ярин се ослушва повече от година и без много шум събра доказателства и откри свидетели. Прибрахме изненадващо ревизора — и книгите му — преди има-няма два часа. В момента е заключен под стража в мазето на Палатата на Дъщерята. Ди Ярин ще представи случая пред съвета на ордена утре сутринта. До обяд на ревизора ще му отнемат поста и званието, а до вечерта ще са го предали на канцлерството за наказание. Ха! — Юмрукът му се стисна в предчувствие за триумфа.

— Браво! Ще поостанеш ли тук след това?

— Надявам се да остана седмица-две, за лова.

— О, чудесно! — Щяха да имат време да си поговорят, при това да си поговори с умен и почтен човек, което правеше удоволствието от разговорите двойно.

— Отседнал съм в резиденцията на Ярин в града, но не мога да се мотая дълго тук тази вечер. Дойдох в замъка с ди Ярин, но той отиде да се поклони и да докладва на царин Орико и на лорд Дондо ди Жиронал. — Пали замълча за миг. — Ако съдя по добрия ти вид, притесненията ти относно братята Жиронал са се оказали безпочвени, прав ли съм?

Казарил се умълча. Вятърът, нахлуващ през отворения прозорец, започваше да захладнява. Дори влюбените отсреща се бяха прибрали. Най-накрая каза: