— Не разбирам.

Веждите на Казарил литнаха нагоре.

— Защо да разкъсваш кожата на един мъж, когато можеш да му пречупиш духа просто като го хвърлиш през борда и краката му се загърчат като червейчета за големите риби? На рокнарийците никак не им се налагаше да чакат дълго, преди да заплуваме след галерата и да ги умоляваме със сълзи на очи да ни върнат робството.

— Ти винаги си бил добър плувец. Това сигурно ти е помогнало да изтърпиш наказанието по-леко от повечето други? — обнадеждено попита Пали.

— Точно обратното, за жалост. Мъжете, които потъваха като камъни, поне си спестяваха агонията. Помисли за това, Пали. Аз го правех. — И все още го правеше, изправяйки се потен в леглото си посред нощ, събуден от поредния кошмар, в който водата се затваря над главата му. Или още по-лошо — не се затваря. Веднъж вятърът бе задухал неочаквано, докато главният надзирател на гребците си играеше на тази игричка с един непокорен ибриец, и капитанът, който бързаше да се прибере в пристанището преди мръкване, отказа да завие назад, за да приберат човека. Заглъхващите писъци на ибриеца бяха ехтели над водата, докато корабът се отдалечаваше, ставаха все по-глухи и по-глухи… Като наказание за грешната преценка, капитанът бе глобил главния надзирател с цената на гребеца, когото купиха да замести ибриеца, и провинилият се надзирател ходеше като градоносен облак цели седмици.

След миг Пали възкликна:

— Ооо!

„Ооо“, наистина.

— Признавам, че гордостта ми — и голямата ми уста — ми спечелиха един бой, когато за пръв път ме качиха на борда, но по онова време аз още се мислех за шалионски лорд. Избиха ми го от главата… по-късно.

— Но… теб не са те… не са те направили обект на… искам да кажа, не са те използвали по… хм.

Светлината беше твърде слаба, за да се каже със сигурност дали Пали се е изчервил, но Казарил най-после отгатна, че по този притеснен и недоизказан начин приятелят му се опитва да го попита дали не е бил изнасилен. Устните му се извиха в усмивка.

— Мисля, че бъркаш рокнарийската флота с флотата на Дартака. Боя се, че тези легенди са продукт на нечий извратен ум. Според рокнарийското еретично тълкуване на четиримата богове, необичайните сексуални връзки, които тук са под закрилата на Копелето, там се смятат за престъпление. Рокнарийските теолози твърдят, че Копелето е демон, също като баща си, а не бог, като светата си майка, и наричат всички нас демонопоклонници — което е дълбока обида към Пролетната дама, мисля аз, както и към горкото Копеле, защото той не се е родил по собствено желание, нали така? Те измъчват и бесят всички, хванати в мъжеложство, а добрите рокнарийски капитани не търпят такива неща на борда на корабите си, както при моряците, така и при робите.

— Ааа — облекчено проточи Пали. Но после, понеже си беше Пали, се сети да попита: — А не толкова добрите рокнарийски капитани?

— Слабостите им можеха да станат смъртоносни. На мен не ми се случи — предполагам, че съм бил твърде кльощав за вкуса им, — но неколцина от младите мъже, по-нежните момчета… Ние, робите, разбирахме, че те са ни нещо като жертвени агнета, и се опитвахме да бъдем мили с тях, когато ги върнеха на пейките. Някои плачеха. Други се научиха да използват нещастието си и се продаваха срещу дребни услуги… някои от нас дори им завиждаха за допълнителните дажби или евтините лакомства, платени толкова скъпо. Беше опасна игра, защото макар извратените рокнарийци да й се наслаждаваха тайно, можеха във всеки момент да се обърнат срещу любимеца си и да го убият, сякаш по този начин можеха да заличат и собствения си грях.

— Направо ми настръхва косата, като те слушам. Мислех, че съм врял и кипял, но… хм. Поне ти е било спестено най-лошото.

— Не знам кое е най-лошото — замислено рече Казарил. — Веднъж, цял един адски следобед, бях обект на извратено чувство за хумор, пред което случилото се с някои от момчетата изглеждаше като приятелски жест, но никой рокнариец не рискуваше да увисне на въжето за това. — Казарил си даде сметка, че не е разказвал на никого за инцидента, нито на добрите дякони в храмовата болница, нито, разбира се, на когото и да било от домочадието на провинкарата. Не беше имало човек, пред когото би могъл да проговори, досега. Продължи почти нетърпеливо: — Капитанът на галерата направи грешката да тръгне след тежко натоварен бражарски търговски кораб и твърде късно забеляза ескортиращите го бойни галери. Докато се опитвахме да избягаме, аз наруших ритъма и припаднах от горещината. За да извлече някаква полза от мен въпреки всичко, главният надзирател ме измъкна от оковите, съблече ме до голо и ме провеси през парапета на кърмата с ръце, завързани за глезените, като един вид подигравка към преследвачите ни. Не знам дали дългите стрели, които се забиваха в парапета или в кърмата около мен, бяха резултат от добра или лоша стрелба от страна на бражарските стрелци, нито по милостта на кой бог не свърших с няколко от тях в задника. Може да са помислили, че съм рокнариец. Може да са се опитвали да сложат край на злощастието ми. — Заради разширяващите се очи на Пали, Казарил пропусна някои от по-гротескните детайли. — Помниш как при Готоргет живяхме в страх месеци наред, докато не свикнахме с него, един вид постоянна, тъпа болка в червата, на която се научихме да не обръщаме внимание, но която никога не изчезваше докрай.

Пали кимна.

— Аз обаче открих, че… много е странно. Не знам как да го обясня. — Досега не бе имал възможност да го изрази с думи, да го изкара на светло. — Открих, че има място отвъд страха. Когато тялото и умът ти просто не могат повече да се страхуват. Светът, времето… се пренареждат. Пулсът ми се забави, спрях да се потя и да отделям слюнка… беше почти като някакъв религиозен транс. Когато рокнарийците ме провесиха, хълцах от страх и срам, гърчех се в агония, толкова отвратително беше. Когато бражарците най-после прекратиха гонитбата и главният надзирател ме тръшна на палубата, целия в мехури от слънцето… аз се смеех. Рокнарийците помислиха, че съм се побъркал, същото решиха и бедните ми другари по съдба, но аз не мислех така. Целият свят беше… нов. Разбира се, въпросният цял свят беше дълъг само няколко десетки стъпки, направен беше от дърво и се клатеше във водата… а времето се беше свило до размерите на малък пясъчен часовник. Планирах живота си на всеки час така грижливо, както повечето хора планират веднъж годишно, и само за час напред. Всички хора бяха мили и красиви, всеки по своя си начин, както рокнарийците, така и робите, от благородна и от селска кръв, и аз бях приятел с всички и с всеки и се усмихвах. Вече не изпитвах страх. Макар че се постарах повече никога да не припадам на греблото. — Гласът му се забави под натиска на спомените. — Така че когато страхът се върне в сърцето ми, аз му се радвам като на нищо друго, защото го приемам за знак, че все пак не съм луд. Или, ако не друго, че се оправям. Страхът е мой приятел. — Той вдигна поглед, придружен от забързана, извинителна усмивка.

Пали седеше като залепен за стената, напрегнатите мускули на краката му изпъкваха през тесния панталон, тъмните му очи бяха кръгли като чинийки, усмивката — замръзнала на лицето му. Казарил се изсмя на глас.

— Богове пет, Пали, прости ми. Не исках да те натоварвам с излиянията си като магаре, което да ги отнесе надалеч. — А може и точно това да бе целял подсъзнателно, защото Пали наистина тръгваше утре на дълъг път. — Те са доста пъстра менажерия, с която не бих искал да те натоварвам. Прости ми.

Пали махна с ръка на извиненията му, сякаш прогонваше хаплива муха, после преглътна и събра сили да попита:

— Сигурен ли си, че не е било просто слънчев удар?

Казарил се засмя от сърце.

— О, бях и слънчасал, разбира се. Но ако не те убие, слънчевият удар минава за ден-два. Онова продължи… с месеци. — До последния инцидент с ужасеното, непокорно ибрийско момче и последното бичуване на Казарил, което си беше изпросил покрай него. — Ние, робите…