— Ди Жиронал? Лично? Богове пет, какво толкова си му сторил?
Казарил се размърда неспокойно.
— Не мисля, че е било нещо лично. По-скоро нещо като малка… услуга, поискана от някого. Една малка, лесна услуга.
— Тогава двама души трябва да знаят истината. Богове, Каз, кои двама?
Пали нямаше да се откаже — Казарил или не трябваше да му казва нищо, за което вече беше късно, или достатъчно, за да го спре. Нищо недоизказано нямаше да мине, умът му щеше да продължи упорито да разплита загадката — както вече го правеше всъщност.
— Кой би изпитвал такава силна омраза към теб? Не познавам по-разбран човек от тебе — даже си беше спечелил славата, че отказваш да участваш в дуели и оставяш разните му перчовци да изглеждат точно толкова глупави, колкото са. Нямаше по-добър от теб в усмиряването на горещи глави, в постигането на крайно забележителни условия за примирие, в умението да не се забъркваш във фракции… Копелето ми е свидетел, та ти дори на игри не залагаше! „Малка, лесна услуга!“ Какво може да се крие зад една толкова необяснимо жестока омраза точно към теб?
Казарил потри челото си, зад което се сбираше болка, при това не от виното, което беше изпил на вечеря.
— Страх. Така мисля.
Устните на Пали се свиха в недоумение.
— И ако се разбере, че и ти знаеш, ще започнат да се страхуват и от теб. Не бих искал същото да се стовари и на твоята глава, Пали. Забрави за цялата работа.
— Ако става дума за страх от такава величина, то самият факт, че двамата сме разговаряли, вече ме прави подозрителен. Техният страх плюс моето неведение — богове, Каз! Не ме пращай в битка със завързани очи!
— Повече никога не искам да пращам никого в битка! — Ожесточението в гласа му изненада и самия него. Очите на Пали се разшириха. Но разрешението на проблема, начинът да използва ненаситното любопитство на Пали срещу самия него, осени Казарил в същия този момент. — Ако ти кажа какво знам и откъде го знам, ще ми дадеш ли дума — честната си дума! — да не се занимаваш повече с това? Да не предприемаш нищо, да не го споменаваш, да не споменаваш мен — без мрачни намеци, без заобикалки…
— Както правиш ти в момента ли? — сухо го прекъсна Пали.
Казарил изсумтя, наполовина развеселено, наполовина от болка.
— Именно.
Пали се облегна на стената и потърка устни.
— Бива те за търговец — дружески рече той. — Караш ме да купя прасе в торба, без дори да съм видял животинката.
— Грух-грух — измърмори Казарил.
— Аз само това искам да купя — грухтенето. Добре де, проклет да си. Не помня да си ни повеждал по кален терен, без да ни предупредиш, не си ни хвърлял и в засада. Ще се доверя на преценката ти — точно в същата степен, в която ти се доверяваш на дискретността ми. Имаш думата ми за това.
Чист контраудар. Казарил можеше единствено да му се възхити. Въздъхна.
— Добре тогава. — Замълча за миг след тази взаимна отстъпка. Откъде да започне? Е, не е като да не беше го премислял отново и отново. Разказът щеше да тече съвсем гладко, макар за пръв път да го изричаше на глас.
— Няма много за разказване. За пръв път разговарях с Дондо ди Жиронал преди четири, не, вече станаха пет, преди пет години. Бях на поход с войската на Гуарида по време на онази малка погранична война срещу лудия рокнарийски княз Олус — нали се сещаш, онзи, който обичаше да заравя враговете си до кръста в изпражнения и после да ги изгаря живи? Същият, който, близо година след това, беше убит от собствените си телохранители?
— О, да. Чувал съм за него. Свършил с глава в лайната, така се говореше.
— Има няколко версии. Но по онова време все още той беше начело на княжеството. Лорд ди Гуарида беше притиснал Олусовата армия — е, сбирщина, по-скоро — при хълмовете по границата на княжеството му. Двамата с лорд Дондо ни пратиха да предадем на Олус ултиматума и да договорим условията и откупите. Нещата тръгнаха… зле при преговорите и Олус реши, че му е нужен само един пратеник, който да предаде на обединените войски на шалионските лордове отказа му да сключи примирие при тези условия. Така че ни изправи, Дондо и мен, в шатрата си, заобиколени от четирима от огромните му телохранители с извадени мечове, и ни даде възможност да избираме. Който от нас отреже главата на другия, ще му бъде позволено да се върне с отрязаната глава при своите. Ако и двамата откажехме, щяхме да умрем, а главите ни щял да върне той, като ги изстреля с катапулт.
Пали отвори уста, но успя единствено да ахне.
Казарил си пое дълбоко въздух.
— На мен се падна да избирам пръв. Отказах да взема меча. Олус ми прошепна с налудничавия си, мазен гласец: „Не можеш да спечелиш тази игра, лорд Казарил“. „Знам, м’хенди — казах аз, — но мога да направя така, че вие да я загубите“. Той замълча за миг, а после се засмя и толкоз. След това се обърна и предложи същия избор на Дондо, който вече беше позеленял като труп…
Пали се размърда, но не го прекъсна, само му даде мълчалив знак да продължи.
— Един от телохранителите ме събори на колене, хвана ме за косата и положи врата ми на едно ниско столче. Дондо… стовари меча си.
— Върху ръката на телохранителя? — нетърпеливо попита Пали.
Казарил се поколеба.
— Не — каза той накрая. — Само че Олус провря меча си помежду ни в последния момент и мечът на Дондо се удари в острието и се плъзна… — Казарил и досега чуваше пронизителното изстъргване на метал в метал. — Остана ми само синина на тила, стоя си там повече от месец. Двама от другите телохранители взеха меча на Дондо. След което натовариха и двама ни на конете и ни пратиха обратно към лагера на ди Гуарида. Докато връзваха ръцете ми за седлото, Олус се приближи отново към мен и прошепна: „Да видим сега кой ще загуби“. По пътя назад никой не проговори. Докато лагерът не се появи пред очите ни. Тогава Дондо се обърна, погледна ме за пръв път и каза: „Ако някога разкажеш тази история, ще те убия“. А аз казах: „Не се тревожете, лорд Дондо. На маса разказвам само забавни истории“. Трябваше да се закълна, че ще си мълча. Сега знам, че е трябвало да го направя, макар че… може би дори и това не би било достатъчно.
— Той ти дължи живота си!
Казарил поклати глава и погледна встрани.
— Бях видял душата му в истинския й вид. Съмнявам се, че някога би ми простил това. Е, аз, разбира се, не казах никому за случилото се, а и той не предприе нищо повече. Реших, че с това се е приключило. После обаче дойде Готоргет, а след обсадата дойде и… така де. Каквото дойде след Готоргет. А сега съм двойно прокълнат. Ако Дондо някога разбере, ако си даде сметка, че знам как точно съм се озовал на галерите, колко мислиш ще струва животът ми тогава? Но ако не казвам нищо, ако не правя нищо, нищо, което да му напомни… може пък вече да е забравил. Искам само да ме оставят на мира, в това спокойно градче. Той със сигурност си има по-опасни врагове от мен. — Обърна лице към Пали и рече напрегнато: — Никога не споменавай името ми пред някой от братята Жиронал. Никога. Въобще не си чувал този разказ. Почти не ме познаваш. Ако някога си ми бил приятел, Пали, просто го забрави.
Устните на Пали бяха стиснати здраво. Клетвата му щеше да ги удържи така, помисли си Казарил. Но въпреки това го подкани с вял, отчаян жест.
— Както кажеш, но, но… проклятие. Проклятие! — Дълго се взира в Казарил в сумрака на стаята, сякаш търсеше кой знае какво в лицето му. — Не е само от тази твоя смехотворна брада. Наистина си се променил много.
— Мислиш ли? Сигурно си прав.
— Много… — Пали отклони поглед, после пак впери очи в него. — Много лошо ли беше? Наистина? На галерите.
Казарил сви рамене.
— Имах късмет в злата си орис. Оцелях. За разлика от други.
— Разправят се какви ли не страхотии, как робите били измъчвани или… поругавани…
Казарил почеса осмяната си брада. Може пък наистина да беше твърде обрасъл, кой знае.
— Историите не са толкова неверни, колкото изопачени, преувеличени — изключенията се приемат за правило. Най-добрите капитани се отнасяха към нас по същия начин, по който добрият фермер се отнася към добитъка си, с някакъв вид привързаност дори. Храна, вода, физически упражнения, ха, и достатъчна хигиена, така че да не се разболяваме и да сме в добра форма. Да пребиеш един роб почти до смърт означава да се лишиш от един гребец. Този вид физическо… дисциплиниране обаче се налагаше само в пристанищата. Потеглехме ли в открито море, то се грижеше за всичко.
