Пет години след сватбата ди Лютез беше загубил благоразположението на царина, а заедно с него всичките си постове, внезапно и окончателно. Обвинен в държавна измяна, той беше умрял по време на изтезания в тъмниците на Зангре, огромната царска крепост на Кардегос. Извън двора на Шалион се шушукаше, че истинската му измяна била любовта му към младата царина Иста. В по-тесни кръгове циркулираше много по-приглушената мълва, че Иста най-сетне била убедила съпруга си да унищожи омразния й съперник за любовта му.

Във всички случаи триъгълникът беше налице, после смъртта отне единия участник, а накрая, когато Иас се затвори в себе си и умря няма и година след ди Лютез, и втория, като остави само един. Иста пък беше взела децата си и беше избягала от Зангре… или пък бе пратена в изгнание.

Ди Лютез. „Не споменавайте ди Лютез“. Което на практика означаваше да не споменава повечето от събитията в Шалион за последното поколение и половина. Така да е.

Казарил се върна при Иста и, леко нащрек, седна на мястото, освободено от придворната дама. Иста късаше листенцата на розата, не ожесточено, а нежно и систематично — откъсваше ги и ги подреждаше до себе си на пейката, имитирайки първоначалната им подредба — концентрични кръгове във възходяща спирала.

— Изгубените мъртви ме посетиха в сънищата ми снощи — подхвана бодро Иста. — Макар че сънищата не бяха от истинните. Вашите мъртъвци посещават ли ви насън, Казарил?

Казарил примигна и реши, че тя изглежда твърде бодра, за да е в някакъв унес, макар да говореше странни неща. А и не му беше трудно да долови смисъла в думите й, което определено нямаше да е така, ако беше луда.

— Понякога сънувам майка си и баща си. Вървят и говорят, сякаш са живи… така че ми става мъчно, когато се събудя и ги изгубя отново.

Иста кимна.

— Неистинните сънища носят тази тъга. Но истинните сънища са жестоки. Боговете са ви пощадили, щом никога не сънувате истинските им сънища, Казарил.

Казарил застина и наклони глава.

— Всичките ми сънища са объркани и се разнасят като мъгла, щом отворя очи.

Иста сведе глава към разголената си роза — сега подреждаше златистите, покрити с прашец тичинки, нежни като нарязан копринен конец, в миниатюрно ветрило в центъра на кръга от венчелистчета.

— Истинните сънища тежат като олово в сърцето и стомаха, достатъчно тежки са да… да удавят душите ни в скръб. Истинните сънища бродят посред бял ден. И въпреки това ни предават, също както всеки човек от плът и кръв може да глътне обратно повърнатите си обещания като куче повърнатата си вечеря. Не се доверявайте на сънищата, кастиларю. Или на хорските обещания. — Тя вдигна лице от цветната подредба; в очите й се беше появило напрежение.

Казарил се прокашля неспокойно.

— Така е, милейди, обратното би било глупаво. Но ми е приятно от време на време да зърна отново баща си. Защото вече няма друг начин да го срещна.

Тя му отправи странна, кривната усмивка.

— Не се страхувате от своите мъртви?

— Не, милейди. Когато ги сънувам.

— Може би вашите мъртви не са много страшни.

— Повечето не са, мадам — съгласи се той.

Един прозорец на горните етажи на кулата се отвори и компаньонката на царината се наведе от него и погледна към градината. Очевидно успокоена да види господарката си, заета с тих разговор, тя махна с ръка и се скри отново.

Казарил се зачуди как ли Иста си прекарва времето. Явно не бродираше, а не изглеждаше и много запалена по книгите, нито пък държеше придворни музиканти. Казарил я беше виждал няколко пъти да се моли, случваше се да прекарва часове наред в залата на предците или пред малкия преносим олтар, който държеше в стаите си, или, много по-рядко, придружена от дамите си и ди Ферей, слизаше до градския храм, в часове, когато поклонниците бяха малко. Друг път минаваха седмици, през които тя като че ли не се и сещаше за боговете.

— Намирате ли голямо утешение в молитвите, милейди? — попита я той.

Тя вдигна очи и усмивката й като че ли застина.

— Аз ли? Никъде не намирам голямо утешение. Боговете със сигурност са си направили лоша шега с мен. Бих им го върнала тъпкано, но те държат сърцето и дъха ми заложници на своите капризи. Децата ми са затворници на съдбата. А съдбата е полудяла в Шалион.

Той рече колебливо:

— Мисля, че има и по-лоши затвори от този слънчев замък, милейди.

Веждите й се вдигнаха и тя се облегна назад.

— О, да. Ходили ли сте някога в Зангре, в Кардегос?

— Да, когато бях по-млад. Отдавна. Помня, че крепостта беше огромна и пренаселена. Губих се неведнъж.

— Странно. И аз бях изгубена там… в Зангре бродят призраци, между другото.

Казарил се замисли над този делови коментар.

— Не бих се изненадал. Такова е естеството на големите крепости — толкова хора умират в тях, колкото са ги строили, завземали, губили… хора от Шалион, прословутите рокнарийски зидари преди нас, първите крале, както и хората преди тях, които са долазили в пещерите, много отдавна, в мъглите на времето. Това са места със забележителна история. — Зангре бе дом на поколения царини и благородници, толкова бележити мъже и жени бяха срещнали смъртта си там, някои драматично… други мистериозно. — Крепостта Зангре е по-стара от самия Шалион. Със сигурност там се… там се натрупват най-различни неща.

Иста се зае да отчупва внимателно бодлите от стеблото на розата и да ги реди в редичка като зъбци на трион.

— Да. Натрупват се. Това е най-точната дума. Крепостта събира бедствия като резервоар, така както улуците и канавките й събират дъждовната вода. На ваше място бих избягвала Зангре, Казарил.

— Дворът не ме привлича, милейди.

— А мен ме привличаше, някога. Беше съкровеното ми желание да ида там. Най-жестоките проклятия на боговете ни застигат в отговор на собствените ни молитви, нали знаете. Молитвите са опасно нещо. Мисля, че трябва да ги поставят извън закона. — Тя започна да бели стеблото на розата, тънки зелени ивици се отделяха от нежната бяла сърцевина.

Казарил нямаше представа как да отвърне на последното, затова само се усмихна колебливо.

Иста вече разкъсваше по дължина меката вътрешност на стеблото.

— Един прорицател казал на лорд ди Лютез, че не ще се удави, освен на планински връх. Оттогава той не се боял да плува и в най-бурно море или река, защото всички знаят, че по планинските върхове няма вода — тя всичката се оттича към долините.

Казарил преглътна, обзет от паника, и се огледа скришом с надеждата, че придворната дама най-после се връща. Тя обаче не се виждаше никаква. Говореше се, че лорд ди Лютез е умрял по време на изтезание с вода в тъмниците на Зангре. Под стените на крепостта, но все пак високо над град Кардегос. Казарил облиза изтръпналите си устни и рече предпазливо:

— Не съм чувал тази история, докато той беше жив. Според мен някой бард я е измислил по-късно, за да впечатли публиката си. Подобни „предсказания“… обикновено се появяват посмъртно, при драматични падения като неговото.

Устните й се извиха в най-странната усмивка до този момент. Тя отдели последните нишки от сърцевината на стеблото, нареди ги на коляното си и ги приглади с длан.

— Горкият Казарил! Откъде сте събрали толкова мъдрост?

На Казарил му беше спестено усилието да измисли някакъв смислен отговор, защото придворната на Иста най-после се появи на вратата към кулата с конците в ръка. Казарил скочи и кимна на царината:

— Компаньонката ви се връща…

Поклони се в движение на придворната, която му прошепна тревожно:

— Разумно ли се държа царината, милорд?

— Да, напълно. — „По своя си начин…“

— Нищо ли не каза за ди Лютез?

— Нищо… съществено. — Нищо, което той би коментирал, във всеки случай.

Придворната дама въздъхна облекчено и продължи към пейката, като нагласяваше на лицето си дежурна усмивка. Иста я погледна с отегчено търпение, когато тя се разбъбри колко неща трябвало да обърне и колко чекмеджета да прерови, докато намери конците. На Казарил му мина през ума, че като дъщеря на провинкарата и майка на Изел, Иста няма начин да е глупава.