Ако Иста говореше на повечето от по-непретенциозните си в интелектуално отношение придворни със същата недоизказаност и рязка смяна на темите, на които беше подложила и него, нищо чудно, че се носеха слухове за лудостта й, и все пак… мъглявостта, с която се изразяваше, му приличаше по-скоро на шифър, отколкото на безсмислено бръщолевене. В думите й прозираше трудно доловима вътрешна логика, която би се разкрила, стига да имаш ключа към нея. Който той, разбира се, не притежаваше. Не че това не се отнасяше и за някои видове умствено помрачение, които се бе случвало да наблюдава…

Казарил стисна книгата си под мишница и тръгна да търси някоя по-спокойна сянка.

Лятото се влачеше с ленива стъпка, която носеше облекчение както за ума, така и за тялото на Казарил. Само горкият Теидез мърмореше против лятното бездействие, сега, когато ловуването бе възпрепятствано от жегата, сезона и неговия учител. Стреляше единствено по зайци с дългия си лък, рано сутрин по поляните около замъка — дейност, която му печелеше искрените аплодисменти и одобрение на градинарите. Момчето беше толкова непригодно за този сезон — пълно с енергия, неспокойно и трътлесто, — че ако някога бе имало родено въплъщение на Сина на есента, бога на лова, войната и по-хладното време, то това със сигурност беше Теидез.

Казарил малко се изненада, когато един ден момчето и учителят му се приближиха към него на път за лекия обяд. Ако се съдеше по зачервените им лица, явно бяха в разгара на поредния си ожесточен спор.

— Лорд Каз! — поздрави го задъхано Теидез. — Нали и мечемайсторът на стария провинкар също е водил пажовете в кланицата да убиват младите бикове — за да ги учи на храброст в истински бой, а не това, това, танцуване насам-натам из ринга за дуели!

— Ами, да…

— Видяхте ли, какво ви казвах аз! — извика Теидез на ди Санда.

— Ние се упражнявахме и в ринга — незабавно допълни Казарил, от солидарност, в случай че ди Санда имаше нужда от такава.

Учителят на Теидез изкриви лице в гримаса.

— Бикоборството се е практикувало по селата, царевич. И е неподобаващо занимание за младежите от знатни семейства. Вие сте роден, за да бъдете джентълмен — най-малко! — а не чирак на някой касапин.

През последните години провинкарата не държеше мечемайстор в замъка, така че се беше погрижила учителят на царевича да разбира и от изкуството на меча. Казарил, който бе наблюдавал от време на време тренировките им, беше останал приятно изненадан от прецизността на ди Санда. Човекът владееше меча доста добре, макар да бе далеч от истинското майсторство. Мечът като спорт. Като джентълменско занимание. Дори освен изброеното да познаваше и отчаяните, брутални трикове, които запазваха човешкия живот на бойното поле, то не ги беше показал на повереника си.

Казарил се усмихна криво.

— Мечемайсторът не ни обучаваше за джентълмени. Учеше ни да бъдем войници. В полза на този стар метод мога да кажа следното — не съм виждал досега бойно поле, което да не прилича много повече на кланица, отколкото на ринг за фехтовка. Беше грозна картинка, но ни научи на занаята ни. А и нищо не се губеше. Не мисля, че за биковете е било от значение как ги е застигала смъртта, дали след едночасова гонитба с някой глупав хлапак с меч в ръка, или от удар с чук по главата. — Самият Казарил се беше стремил да не протака излишно процедурата, за разлика от други младежи, които се впускаха в опасна и грозна игра с подлуделите животни. След известна практика се беше научил да убива добичето си с един удар на меча, почти толкова бързо и чисто, колкото би го направил и опитен касапин. — Признавам все пак, че на бойното поле не ядяхме убитото от нас, освен конете понякога.

Ди Санда изсумтя неодобрително на опита му за остроумие.

— Утре сутрин може да изкараме соколите, милорд, ако времето се задържи хубаво. И ако най-после се справите със задачите си по картография.

— Женски спорт — соколи и гълъби. Гълъби! Какво ме е еня мене за някакви си гълъби! — С неприкрит копнеж в гласа Теидез добави: — В царския двор в Кардегос ходят на лов за диви прасета в дъбовите гори наесен. Това се казва истински спорт, мъжки спорт. Казват, че прасетата били опасни!

— Съвсем вярно — съгласи се Казарил. — Някои имат големи бивни, с които могат да изкормят куче и дори кон. Или човек. Много по-бързи са, отколкото изглеждат.

— Ходили ли сте някога на лов в Кардегос? — развълнувано го попита Теидез.

— Бил съм няколко пъти там със свитата на лорд ди Гуарида.

— Във Валенда няма диви прасета. — Теидез въздъхна. — Но пък имаме бикове! Това поне е нещо. По-добре от гълъби — или зайци!

— О, стрелбата по зайци също е полезно занимание за един бъдещ войник — увери го Казарил. — В случай, че някога му се наложи да лови плъхове за трапезата си. Изискват се почти същите умения.

Ди Санда се опули злобно насреща му. Казарил се усмихна и се оттегли с поклон от спора, като остави Теидез да тормози наставника си.

По време на обяда Изел поде същата песен на нов глас, макар атаката да беше насочена не срещу наставника й, а срещу баба й.

— Бабо, толкова е горещо. Не можем ли и ние да плуваме в реката като Теидез?

С напредването на лятото следобедната езда на царевича с учителя му, конярчетата и пажовете бе заменена от следобедно плацикане в един тих вир нагоре по течението на реката — същия вир, където ходеха да се разхладят живеещите в замъка по времето, когато Казарил беше паж. Разбира се, дамите бяха изключени от тези разходки. Казарил учтиво бе отхвърлил поканите да се присъедини към групата на царевича, позовавайки се на задълженията си като учител и секретар на Изел. Истинската причина беше, че трябваше да се съблече гол, за да плува във вира, а това би извадило на показ всички стари злощастия, изписани върху плътта му — история, върху която не би искал да се разпростира пред други хора. Недоразумението със собственика на банята все още го тормозеше, сетеше ли се за него.

— Категорично не! — отсече провинкарата. — Това би било абсолютно неприлично.

— Не със него — каза Изел. — Ще си направим наша си групичка, дамска. — Обърна се към Казарил. — Нали казахте, че дамите от замъка са ходели да плуват в реката, когато сте били паж тук!

— Слугините, Изел — уморено я поправи баба й. — Жени от по-долно потекло. Не е подходящо забавление за теб.

Изел прегърби рамене, ядосана, зачервена и нацупена. Бетриз, чиято мургава кожа не се изчервяваше толкова лесно, оклюма на стола си, бледа и повяхнала като препикано мушкато. Сервираха супата. Всички седяха и гледаха с омерзение вдигащите пара паници пред себе си. В името на стандартите и дисциплината — както винаги, — провинкарата взе лъжицата си и загреба решително.

Казарил внезапно рече:

— Но лейди Изел може да плува, нали, ваша милост? Искам да кажа, най-вероятно са я научили, когато е била малка?

— Определено не — отвърна провинкарата.

— Ооо — проточи Казарил. После още веднъж: — Ооо. — Плъзна поглед по сътрапезниците си. Този път царина Иста не беше сред тях и понеже това му спестяваше притеснението да не засегне болезнена за нея тема, реши да опита: — Това ме подсеща за една ужасна трагедия.

Провинкарата присви очи, но не захапа стръвта. За разлика от Бетриз:

— О, каква?

— Беше по времето, когато служех като куриер при провинкара на Гуарида, в една битка с рокнарийския княз Олус. Войските на Олус прекосиха границата под прикритието на нощта, а се беше извила и буря. Изпратиха ме да евакуирам дамите от домакинството на ди Гуарида, преди градът да бъде обкръжен. Малко преди съмване, след като бяхме яздили половината нощ, прекосихме придошъл поток. Една от придворните дами на провинкарата има нещастието конят й да се подхлъзне и водата я повлече заедно с пажа, който се опита да я спаси. Докато успея да обърна коня си, вече не се виждаха никъде… На следващата сутрин открихме телата им надолу по течението. Реката всъщност не беше дълбока, но жената бе изпаднала в паника, защото не можела да плува. Едно елементарно обучение можеше да превърне този фатален инцидент в обикновено премеждие и да спаси три живота.