Перото падна от тромавите му пръсти и остави мастилена следа по страницата, а Умегат зарови лице в ръцете си и отново простена:

— Наказан съм. Единствената ми радост, утехата ми, взеха ми я…

— Понякога хората успяват да се научат на забравени неща — предпазливо рече лечителката. — Важното е, че разбирате думите, които чуват ушите ви, и че разпознавате лицата на хората, които познавате. Защото аз съм виждала и такива последствия от нараняване като вашето. Може някой да ви чете книгите на глас…

Очите на Умегат срещнаха погледа на коняря с отрязания език, който стоеше встрани и все още стискаше книгата до гърдите си. Старецът потърка юмрук през устата си и издаде странен звук от дълбините на гърлото си, като скимтенето на сритано пале. Сълзи се стичаха по сбръчканото му лице.

Умегат издиша шумно и поклати глава. Забравил за собствените си грижи от отражението им в това остаряло лице, той посегна да хване ръката на помощника си.

— Шш. Шш. Двамцата сме си лика-прилика сега. — Въздъхна и се отпусна върху възглавниците. — А казват, че Копелето нямало чувство за хумор. — След миг очите му се затвориха. Дали от изтощение, или за да се изключи от целия външен свят, Казарил не можа да прецени.

Преглътна уплашения въпрос, който напираше в собственото му гърло, макар че му идеше да извика: „Умегат, какво ще правим сега?“. Умегат не беше в състояние да направи нищо, дори да го посъветва. Дори да се моли? Казарил едва ли би посмял да поиска от него да се моли за Теидез, при така стеклите се обстоятелства.

Дишането на Умегат се забави и той се отпусна в неспокойна дрямка. Тихо, като вимаваше да не вдигне и най-малкия шум, помощник-конярят остави принадлежностите за бръснене на масичката до леглото и седна да чака търпеливо събуждането му. Лечителката си записа нещо и излезе тихо. Казарил я последва в галерията, гледаща към вътрешния двор. Фонтанът в центъра му беше замрял в студения зимен ден, водата в басейнчето лъщеше тъмна и покрита с нечиста пяна под сивкавата светлина.

— Наистина ли е наказан? — попита я той.

Лечителката разтърка тила си с уморен жест.

— Как бих могла да знам? Раните по главата са най-капризните от всички. Веднъж преглеждах жена, чиито очи изобщо не бяха пострадали, а беше ослепяла от удар по задната част на главата. Виждала съм хора да губят говора си или контрола над половината от тялото си, докато другата половина продължава да функционира нормално. Те наказани ли са били? Ако е така, излиза, че боговете са злонамерени, а това не го вярвам. Мисля, че е въпрос на шанс.

„А аз мисля, че боговете решават как ще се обърне зарът“. Искаше му се да я помоли да се грижи добре за Умегат, но тя го правеше и без той да настоява, а не му се искаше да прозвучи паникьорски или все едно се съмнява в уменията или добронамереността й. Вместо това й пожела приятен ден и си тръгна с намерение да открие архисвещения и да го уведоми за влошилата се рана на Теидез.

Откри архисвещен Менденал в храма, при олтара на Майката, посред ритуал за благословия на съпругата и новородената дъщеря на един богат търговец на кожи. Трябваше да почака, докато семейството положи благодарствените си дарове и си тръгне, преди да се приближи до архисвещения и да му прошепне новината. Менденал пребледня и веднага тръгна за Зангре.

В последно време Казарил беше стигнал до някои нови и обезпокоителни възгледи за ефикасността и безопасността на молитвите, но въпреки това се просна върху студените плочи пред олтара на Майката, като си мислеше за Иста. Макар да нямаше много надежда за милост към Теидез, подмамен от Дондо към извършването на кърваво светотатство, то поне майка му Иста заслужаваше мъничко жалост от богинята, нали? Посланието й, изпратено предния ден чрез съня на акушерката, му беше прозвучало милостиво. В известен смисъл. Макар че можеше да се окаже просто и изцяло практично. Проснат върху полираните плочи, той усещаше смъртоносната буца в корема си, голяма, кажи-речи, колкото двата му юмрука.

Накрая стана и тръгна да търси Пали в старата тясна каменна къща на провинкар ди Ярин. Един слуга го въведе в стая за гости. Пали беше седнал край една малка маса, пишеше нещо в голям тефтер, но остави перото, когато Казарил влезе, и му махна към един стол срещу себе си.

Щом слугата излезе и затвори вратата, Казарил се наведе напред и каза:

— Пали, ще можеш ли, при нужда, да заминеш като куриер за Ибра по тайна работа на царевна Изел?

Веждите на Пали скочиха нагоре.

— Кога?

— Скоро.

Той поклати глава.

— Ако под „скоро“ разбираш „сега“, мисля, че не. Имам неотложни задължения като лорд-посветен — обещах на ди Ярин гласа и вота си в съвета.

— Можеш да оставиш свой пълномощник при ди Ярин, или друг някой доверен приятел.

Пали потърка гладко избръснатата си брадичка и изхъмка колебливо.

Казарил се замисли дали да не обяви, че е светец на Дъщерята, и да не изиска дължащото се подчинение от Пали, ди Ярин и целия им рицарски орден. Това би означавало да даде обстойни обяснения, а те никак не бяха прости. Би означавало да разкрие тайната за проклятието на Фонса. Би означавало не само да признае, но и да докаже съществуването на… особеното си заболяване. Богобелязан. Богонасилен. И луд колкото Иста в очите им, че и по-луд.

— Мисля, че това може да се окаже свързано с Дъщерята.

Пали изкриви скептично устни.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Е, аз пък не знам.

— Чакай, сетих се. Преди да си легнеш тази нощ, помоли се за напътствие.

— Аз? А защо ти не си помолиш?

— Моите нощи са… запълнени.

— И откога вярваш на пророчески сънища? Нали винаги казваше, че това са глупости, че хората се самозаблуждават или си придават важност?

— Ами… отскоро. Виж, Пали. Просто го направи за… за опит. За да ми угодиш, ако щеш.

Пали вдигна ръце в знак, че се предава.

— Щом е за теб, добре. Колкото до другото… — Черните му вежди се смъкнаха. — Ибра?… И от кого по-точно ще трябва да пазя в тайна пътуването си?

— От ди Жиронал. Най-вече.

— О? На ди Ярин това може и да му се стори интересно. Има ли нещо друго в тази потайна история, с което да го заинтригувам?

— Пряко не, струва ми се. — После неохотно добави: — Ще трябва да го опазим в тайна и от Орико.

Пали се облегна назад и килна глава. Сниши глас.

— По-полека, Каз. Защо имам чувството, че се опитваш да нахлузиш примка около врата ми? За държавна измяна ли става въпрос?

— По-лошо — въздъхна Казарил. — За теология.

— Ъ?

— О, което ми напомня нещо. — Казарил стисна с пръсти основата на носа си и се опита да реши дали главоболието му наистина се засилва, или само така му се струва. — Кажи на ди Ярин, че сред хората му има шпионин, който докладва всичко за сбирките ви на ди Жиронал. Макар че той може и сам да се е досетил вече, не знам.

— От лошо към по-лошо. Спиш ли достатъчно, Каз?

Горчив смях се отприщи от устните на Казарил.

— Не.

— Открай време ставаш необичайно енергичен, когато си преуморен, да знаеш. Е, аз няма да ходя никъде заради няколко неясни намека.

— Стигне ли се дотам, ще ти кажа всичко.

— Когато ми кажеш всичко, тогава ще реша.

— Това е справедливо — въздъхна Казарил. — Ще го обсъдя с царевната. Но не ми се иска да й препоръчам човек, който ще я предаде.

— Хей! — възмутено извика Пали. — Кога съм предавал някого?

— Никога, Пали. Точно затова се сетих за теб. — Казарил се ухили и като изръмжа тихо от болка, се изправи. — Трябва да се връщам в Зангре. — И му разказа набързо за инфектираната рана на Теидез.

Лицето на Пали пребледня.

— Много ли е зле?

— Не съм… — Предпазливостта надделя над обичайната му откровеност. — Теидез е млад, силен, винаги се е хранил добре. Не виждам причина да не се пребори с инфекцията.

— Богове пет, Каз, той е единствената надежда на рода си. Какво ще прави Шалион, ако не оздравее? А сега и Орико е на легло!