Казарил махна нетърпеливо с ръка. Щеше да се изненада повече, ако ди Жиронал нямаше ухо в съвета на ордена.

— Тази сутрин ви се струпаха много по-лоши тревоги, отколкото аз бих могъл да ви поднеса и за цял живот, милорд.

Очите на ди Жиронал се разшириха изненадано и той килна глава настрани в знак на изострено внимание.

— Така ли?

— Как изглеждаше раната на Теидез, когато я видяхте?

— Каква рана? Никаква рана не ми е показвал.

— Тази на десния му крак. Одраскал го е леопардът на Орико, докато Теидез е убивал бедното създание. Вярно е, че драскотините не изглеждаха дълбоки, но са се инфектирали. Целият гори. Нали знаете как при някои инфектирани рани по кожата избиват червени петна?

— Да — неспокойно потвърди канцлерът,

— При Теидез те са от глезена до слабините. И горят като огън.

Ди Жиронал изруга.

— Съветвам ви да изтеглите за малко армията от ненужни лечители, която е обсадила Орико, и да ги пратите в покоите на Теидез. Или ще изгубите две царствени марионетки за една седмица.

Погледът на ди Жиронал се сблъска с този на Казарил като кремък с желязо, но след като си пое ожесточено дъх, канцлерът кимна и стана. Казарил го последва. Ди Жиронал може и да страдаше от прекомерна алчност и семейна горделивост, но компетентност не му липсваше и Казарил разбираше защо Орико беше избрал да изтърпи недостатъците му в замяна на това.

След като се убеди, че ди Жиронал изкачва стълбите към стаите на Орико с необходимата бързина, Казарил пое надолу. От снощи нямаше информация какво става в храмовата болница и искаше да провери как е Умегат. На излизане от Зангре мина покрай злополучните конюшни. С известна изненада забеляза помощника на Умегат с отрязания език да качва нанагорнището към Зангре. Мъжът размаха осакатената си ръка, като видя Казарил, и ускори крачка.

Пресрещна го задъхан и ухилен до уши. По лицето му имаше синини, тази около окото му беше станала червено-лилава за спомен от безсмислената му съпротива предния ден в менажерията, а счупеният му нос още беше подут, разкъсаната ноздра — потъмняла и хванала коричка. Очите му обаче грееха и той само дето не затанцува около Казарил.

Казарил вдигна вежди.

— Изглеждаш щастлив… казвай, човече, да не би Умегат да е дошъл на себе си?

Мъжът закима енергично.

Казарил също разцъфна в усмивка и усети, че му прималява от облекчение.

Конярят изломоти нещо, от което Казарил разбра само една на всеки три-четири думи, но и това беше достатъчно да схване, че мъжът бърза по някаква спешна задача. Даде знак на Казарил да изчака пред тихата тъмна менажерия и след минута се върна с торбичка, вързана за колана му, и книга в ръка — размахваше я щастливо. По което Казарил отсъди, че Умегат не само се е събудил, но и се чувства достатъчно добре, щом е пратил за любимата си книга — трактата на Ордол. Доволен, че си има компания, той тръгна с набития дребен коняр към града.

Замисли се за позорния белег на мъченичество, който помощник-конярят носеше с такова безразличие. Той беше мълчаливо свидетелство за ужасно изтезание, понесено в името на неговия бог. Колко ли беше продължило мъчението му — час, ден, месеци? Не можеше лесно да се прецени дали пълнотата му е резултат от кастрация, или просто от напреднала възраст. Не би могъл просто така да го попита какво е изстрадал. Дори изслушването на най-обикновени реплики изискваше болезнено напрягане на слуха и вниманието. Не знаеше дори дали човекът е шалионец, или ибриец, бражарец или рокнариец, нито как се е озовал в Кардегос или от колко време работи с Умегат. И изпълнява смирено задълженията си, ден след ден. Сега крачеше до него, стиснал книгата под мишница, с блеснали очи. Ето значи до какво водеше вярната служба на боговете, как се отблагодаряваха те на смелите си и любими поклонници.

Завариха Умегат да седи в болничното си легло, опрял гръб на няколко възглавници. Беше блед и изнурен, кожата на черепа му се беше набръчкала около шевовете, неотрязаната коса приличаше на птиче гнездо, устните му бяха жестоко напукани, а лицето — небръснато. Помощник-конярят разрови торбата си, измъкна принадлежности за бръснене и ги размаха победоносно във въздуха, при което Умегат се усмихна вяло. После впери поглед в Казарил, без да вдига глава от възглавницата. Разтърка очи и примижа неуверено.

Казарил преглътна.

— Как си?

— Боли ме главата — промълви с усилие Умегат, после тихо изсумтя. Накрая каза: — Красивите ми животинки — всичките ли са мъртви? — Езикът му беше надебелял, гласът му — нисък, а говорът леко завален, но като цяло достатъчно ясен.

— Почти. Една синьо-жълта птичка се е измъкнала. Сега е на сигурно място в клетката си. Погрижих се никой да не си отнесе кожите като трофеи вкъщи. Вчера ги кремирахме като паднали в бой войници. Архисвещен Менденал се съгласи да намери някакво почетно място за пепелта им.

Умегат кимна, после пак примижа. Напуканите му устни се свиха.

Казарил хвърли поглед към помощник-коняря — да, той сигурно беше един от посветените в истината, — после отново погледна Умегат и рече колебливо:

— Знаеш ли, че си спрял да светиш?

Умегат примигна бързо-бързо.

— Аз… подозирах нещо такова. Така поне ми е по лесно да гледам към вас.

— Загубил си вътрешното си зрение?

— Ммм. Вътрешното зрение в случая ми е излишно, щом още мога да мисля. Жив сте, следователно Дамата все още е с вас. — След миг добави: — Винаги съм знаел, че ми е дадено само за известно време. Е, беше ми доста интересно, докато го имах. — Гласът му се сниши до шепот. — Доста интересно. — Обърна лице настрани. — Щях да го преживея някак, ако боговете си го бяха взели. Но да бъда лишен от него по този начин, сякаш нещо го изби от ръцете ми… Трябваше да се досетя, че краят наближава.

„Боговете е трябвало да те предупредят…“

Дребничкият помощник-коняр, чието лице беше помръкнало от болката в гласа на Умегат, взе книгата и му я подаде утешително.

Умегат се усмихна уморено и я взе.

— Е, поне имам старата си професия, на която да разчитам, нали? — Ръцете му пригладиха страниците, които се бяха разтворили на някакво често отгръщано място, и той сведе поглед към тях. Усмивката му увяхна. Гласът му се повиши: — Това някаква шега ли е?

— Какво да е шега, Умегат? Това е твоята книга, видях го да я изнася от менажерията.

Умегат се поизправи тромаво.

— На какъв език е това?

Казарил се приближи и надникна.

— На ибрийски, разбира се.

Умегат разлисти книгата, пръстите му трепереха силно, очите му пробягваха по страниците, а дъхът му излизаше все по-бързо през устните, които бяха отворени сякаш от ужас.

— Това е… това са някакви драсканици. Просто, просто… мънички петънца мастило. Казарил!

— Ибрийски е, Умегат. Най-обикновен ибрийски.

— От очите ми е. Нещо в мен не е… — Той зарови лице в ръцете си, потърка очи и извика внезапно: — О, богове! — После избухна в сълзи. А само след миг сълзите преминаха в сърцераздирателни хлипове. — Наказан съм!

— Върви за лечителката, доведи лечителката — извика Казарил на изплашения помощник-коняр, който кимна и бързо излезе от стаята. Пръстите на Умегат мачкаха спазматично страниците, Казарил се опита да му помогне, като го потупа несръчно по рамото, приглади смачканите страници, а после направо му взе книгата. Хладнокръвно удържаният срив, разкъсал веднъж защитните стени на Умегат в това слабо място, се изля като разгневена стихия и той заплака, — не като дете. Децата не плачат толкова страшно.

Минаха няколко дълги минути на агония, преди белокосата лечителка да пристигне и да успокои разстроения свещен. Той се вкопчи в нея като удавник за сламка и жената едва успяваше да освободи ръцете си, за да си свърши работата. Обяснението й, че много мъже и жени, получили удар, се подобрявали след няколко дни, че се случвало хора, донесени на ръце от разтревожените си роднини, скоро да си тръгнат сами, му помогна да дойде донякъде на себе си. Следващите тестове, на които жената го подложи, изцедиха докрай цялото му самообладание и сила на духа, защото, след като лечителката прати един минаващ покрай стаята посветен на бегом до библиотеката на ордена, се оказа, че Умегат не може да чете и на рокнарийски, нито на дартакийски, и още по-лошо, ръцете му бяха изгубили умението си да държат писалка и да изписват каквито и да било букви.