В кабинета си Казарил потри чело в напразен опит да прогони загнездилата се в главата му болка и насочи мислите си към сватбата на Изел. Царевич Бергон от Ибра значи. Момчето не беше по-лоша партия от който и да било друг със същия ранг, и много по-добра от повечето, ако питаха Казарил. Но напрежението в двора на Шалион правеше откритите преговори невъзможни — изглежда, трябваше да се разчита на тайно пратеничество, при това скоро. Казарил прехвърли наум списъка с царедворци, способни да изпълнят подобна дипломатическа мисия, и не откри нито един, на когото би могъл да я повери. Колкото до много по-краткия списък от хора, на които имаше доверие, в него нямаше нито един с необходимия дипломатически опит. Умегат лежеше в безсъзнание. Архисвещеният не би могъл да напусне тайно Кардегос. Пали? Марш ди Палиар имаше поне необходимия сан, за да вдъхне респект у ибрийците. Опита се да си представи как безхитростният Пали води с Лисицата от Ибра сложните преговори за Изелината женитба и изпъшка. Може би… може би ако пратеха Пали с подробен и изричен списък от инструкции…

„Нуждата ще трябва да го води“. Утре щеше да го съобщи на Пали.

Коленичил пред леглото си, Казарил отправи гореща молитва към боговете да го спасят от кошмара, който му се беше присънвал последните три нощи — как Дондо пораства до нормалните си размери в издуващия му се корем и облечен в погребалните си одежди и въоръжен със сабя, си пробива път навън. Може би Дамата беше чула молбата му — във всеки случай той се събуди призори от нов кошмар, главата му пулсираше, а сърцето препускаше бясно в гърдите. Този път Дондо беше успял някак да всмуче душата на Казарил в собствения си корем, а самият той беше избягал и беше заел тялото му. След което се беше отдал на безчинства в женските покои, а безсилният Казарил можеше единствено да го наблюдава. За свой ужас, докато се опитваше да овладее дишането си и да ориентира обърканото си съзнание към реалността в сивия светлик на ранното утро, Казарил осъзна, че е възбуден до болка.

И така, беше ли Дондо захвърлен в тъмен затвор, глух за живите звуци и лишен от сетивност? Или чуваше и виждаше всичко, което чуваше и виждаше Казарил, като шпионин, довел воайорството си до съвършенство? Казарил не си беше представял как прави любов с Бет… с някоя дама, откакто му бяха натресли тази нежелана компания. Сега обаче си го представяше като пренаселен квартет между чаршафите, от който го побиваха тръпки.

За миг си представи как прелита през прозореца. Би могъл да провре някак раменете си и да се гмурне — падането щеше да е дълго, после хрущенето на смазани кости и… край. Или с ножа — китките, гърлото или корема, или и трите… Седна в леглото и откри, че си има компания — няколко призрака се бяха скупчили около него и се побутваха един друг като лешояди около трупа на кон. Изсъска и размаха ръка да ги разпръсне. Можеше ли някой от тях да се всели в тяло с размазана глава? От думите на архисвещения излизаше, че може. Дори и в самоубийството не можеше да намери изход заради този си призрачен ескорт. Страх го беше да не заспи пак, така че се измъкна от леглото, изми се и се облече.

Връщаше се от банкетната зала, където беше закусил набързо, когато срещна задъханата Нан ди Врит да тича по стълбите.

— Милейди моли да се явите веднага при нея — каза му тя, при което Казарил кимна и пое нагоре по стълбите. — Не е в покоите си — добави Нан, когато той понечи да подмине третия етаж. — При царевич Теидез е.

— О. — Казарил вдигна вежди, подмина стаята си и продължи по коридора към стаята на Теидез, следван по петите от придворната дама.

Когато влезе в преддверието-кабинет, близнак на това в Изелините покои на горния етаж, чу гласове откъм вътрешните стаи — Изел каза нещо тихо, а Теидез й отвърна на висок глас:

— Нищо не искам да ям. И никого не искам да виждам! Махай се!

Дневната беше отрупана с оръжия, дрехи и подаръци, разхвърляни както дойде. Казарил тръгна към спалнята, като внимаваше да не настъпи нещо.

Теидез лежеше, облегнат на възглавниците, по нощница. Душният, влажен въздух миришеше на момчешка пот, усещаше се и друга, остра миризма. Секретарят на Теидез пристъпваше смутено от крак на крак от едната страна на леглото. Изел стоеше с ръце на кръста от другата. Теидез каза:

— Спи ми се. Махайте си. — Вдигна поглед към Казарил, потрепера и го посочи с пръст. — Него пък изобщо не го искам тук!

Нан ди Врит се обади по майчински решително:

— Хич не ща и да ви слушам, млади господине. Така ли се говори на старата Нан?

Теидез, усмирен от някакъв древен рефлекс, смени сърдития тон с нажален:

— Боли ме главата.

Изел рече твърдо:

— Нан, донеси свещи. Казарил, би ли погледнал крака на Теидез? Не ми изглежда добре.

Нан вдигна високо един свещник, добавяйки сиянието му към бледата сивкава светлина откъм прозореца. Отначало Теидез стисна юргана на гърдите си, но не посмя да премери сили с ядосания поглед на кака си. Тя издърпа завивките от ръцете му и ги отметна встрани.

Три назъбени успоредни драскотини се извиваха спираловидно около десния крак на момчето. Сами по себе си не изглеждаха дълбоки или опасни, но плътта около тях се беше подула толкова много, че кожата изглеждаше лъскава, та чак сребриста. Прозрачна бледо-розова течност и жълта гной се процеждаха по крайчетата им. Казарил се насили да запази спокойствие, докато оглеждаше горещите червени резки, които се катереха покрай коляното и нагоре по вътрешната страна на бедрото. Очите на Теидез бяха като оцъклени. Той отметна глава назад, когато Казарил посегна към него.

— Не ме пипай!

— Не мърдай! — тихо му нареди Казарил. Челото на Теидез направо гореше.

Казарил вдигна поглед към бледния намръщен секретар.

— Откога има треска?

— От тази сутрин, струва ми се.

— Лечителят кога прегледа раната за последно?

— Той не позволи да го прегледат, лорд Казарил. Замери ме с един стол, когато се опитах да му помогна, и сам си превърза крака.

— И вие му позволихте?! — Секретарят подскочи стреснато от тона му и сви смутено рамене.

— Той така поиска.

Теидез изръмжа:

— Някои хора ми се подчиняват. Ще запомня кои са, за по-късно. — Изгледа злобно Казарил през полуспуснатите си мигли и се нацупи на сестра си.

— Има инфекция. Ще се погрижа веднага да пратят лечител от храма.

Теидез се сви кисело под завивките си.

— Мога ли вече да поспя? Ако нямате нищо против. И дръпнете завесата, от светлината ме болят очите.

— Да, останете в леглото — каза му Казарил и тръгна към вратата.

Изел го последва в преддверието и попита, снишила глас:

— Не е добре, нали?

— Да. Не е добре. Преценката ви е била правилна, царевна.

Тя кимна доволно, а той се поклони и тръгна към стълбите. Ако се съдеше по разтревоженото лице на Нан ди Врит, тя поне разбираше точно колко „не добре“ е раната на царевича. Единственото, за което Казарил можеше да мисли, докато бързаше надолу по стълбите и през двора към кулата на Иас, беше, че май не е виждал човек, без значение колко е млад или силен, да оцелее след ампутация толкова високо над коляното. Удължи крачка.

За свой късмет, откри ди Жиронал веднага, в канцлерството. Той тъкмо слагаше печат на едни дисаги, които да изпрати по куриер.

— Как са пътищата? — попита той куриера, жилав слаб мъж като всички от неговия занаят, облечен с канцлерска туника над няколко ката вълнени дрехи.

— Кални, милорд. Опасно е да се язди след мръкване.

— Е, бързай колкото можеш — въздъхна ди Жиронал и го тупна по рамото. Мъжът отдаде чест и заобиколи Казарил.

Ди Жиронал погледна новия си посетител и се намръщи.

— А, Казарил.

— Милорд. — Казарил се поклони едва-едва и влезе.

Ди Жиронал приседна на ръба на писалището си и скръсти ръце.

— Опитът ти да се скриеш зад ордена на Дъщерята в заговора им да ме свалят е обречен на неуспех, между другото — небрежно рече той. — Смятам да се погрижа неуспехът да бъде катастрофален.