— Теидез нямаше търпение да се махне от Валенда — посочи Казарил с усещането, че му се завива свят.

— Да, но ди Жиронал не го знае, нали? Не би ме пуснал отвъд стените на Кардегос и далеч от очите си по никаква друга причина, но не би могъл да отхвърли молбата на едно опечалено семейство. Ще помоля и Сара да ме подкрепи, още рано сутринта ще говоря с нея

— Сега сте в двоен траур, за вашия брат и за неговия. Не би могъл да ви натресе нов годеник поне няколко месеца.

Тя поклати глава.

— Преди един час се превърнах в бъдещето на Шалион. Ди Жиронал няма друг избор, освен да държи здраво юздите ми, ако иска да контролира това бъдеще. Критичният момент не е началото на траура ми заради Теидез, а началото на траура ми заради Орико. Защото в този момент — а не преди това — минавам изцяло под контрола на ди Жиронал. Освен ако вече не съм омъжена. Изляза ли от Кардегос, не смятам да се връщам повече. При това лошо време кортежът с тялото на Теидез ще се влачи по пътищата със седмици. А ако времето не ни съдейства, ще намеря друг начин да забавя пътуването. Докато вие се върнете с царевич Бергон, аз още ще съм на сигурно място във Валенда.

— Чакайте, какво… да се върна с царевич Бергон?

— Ами да, разбира се, че трябва да го доведете при мен. Помислете. Ако напусна Шалион, за да се омъжа в Ибра, ди Жиронал ще ме обвини в измяна и ще ме принуди да се върна начело на чужда войска. Но ако спечеля терена от самото начало, после няма да ми се налага да си го отвоювам. Вие ме научихте на това!

„Аз ли!“

Изел се приведе напред, съсредоточена до крайност.

— Ще получа царевич Бергон, да, но не с цената на Шалион, не, и педя от земята му няма да отстъпя. Нито на ди Жиронал, нито на Лисицата. Това са моите условия. Както Бергон, така и аз ще наследим всеки своята корона. В Шалион Бергон ще има властта на царин-консорт, а в Ибра аз ще имам властта на царина-консорт, всеки чрез другия, взаимно и равно. Бъдещият ни син — ако дадат Майката и Бащата — ще наследи и обедини двете царства под една корона, когато му дойде времето. Но бъдещата ми власт над Шалион ще си бъде моя, а няма да премине като зестра към съпруга ми. Няме да ме превърнат във втора Сара, нещастна и пренебрегвана съпруга, която няма думата за нищо!

— Лисицата няма да се съгласи на толкова малко.

Брадичката й се вирна предизвикателно.

— Точно затова трябва вие да заминете като мой пратеник и никой друг. Ако не успеете да ми осигурите царевич Бергон при условия, които ще гарантират бъдещия ми суверенитет, яхнете коня си и го пришпорете по обратния път към дома. А след смъртта на Орико аз лично ще развея знамето си срещу ди Жиронал. — Устните й се свиха решително. Черната й сянка възвря. — Със или без проклятие, не ще се превърна в обяздена кобила, която ди Жиронал да пришпорва по свой вкус.

Да… Изел притежаваше куража, волята и интелигентността да се опълчи на ди Жиронал, каквито липсваха на Орико, а Теидез никога не би имал. Казарил го виждаше в очите й, виждаше армии с нейния флаг да се гърчат в чернотата, обгърнала я като плащаница от дим над горящ град. Това беше формата, която проклятието над нейния род щеше да приеме през следващото поколение — не лична покруса, а гражданска война между две фракции, царската и благородническата, която да разкъса страната на две.

Освен ако тя не успееше да се отърси от проклятието и от рода си едновременно и не преминеше под покровителството на Бергон…

— Ще препусна с коня си за вас, царевна.

— Добре. — Тя се облегна назад и прокара ръка по празните пергаменти. — А сега трябва да напишем няколко писма. Първото ще е пълномощното ви за пред Лисицата и мисля, че трябва да е написано лично от мен. Вие сте чели и писали договори за примирие. Трябва да ми кажете правилните фрази, така че да не ме помисли за неуко момиченце.

— Ще направя всичко по силите си, но не съм адвокат, Изел.

Тя вдигна рамене.

— Ако успеем, ще разполагам с мечове, които да подсилят думите ми. Ако ли не — никакви правни увъртания няма да ми помогнат. Нека писмото бъде кратко и ясно. Започвайте…

След близо час в изтощителна концентрация се сдобиха с белова, която Изел подписа със замах и подпечата с пръстена си. Междувременно, Бетриз беше приключила с инвентаризацията на купчината монети и бижута.

— Това ли са всичките ни пари? — попита Изел.

— За жалост, да — въздъхна Бетриз.

— Е, значи ще трябва да заложи бижутата, когато стигне във Валенда или на някое друго безопасно място. — Изел стегна краищата на копринената кърпа и бутна вързопчето през масата към Казарил.

— Кесията ви, милорд. Дъщерята да даде да ви стигне за пътя дотам и обратно.

— Повече от достатъчно е, ако не се лъжа.

— И помнете, че е за харчене, а не за икономисване. Трябва да изглеждате подобаващо като мой представител в Ибра. Издокарайте се. А царевич Бергон трябва да пътува по начин, подобаващ на неговия и моя ранг и да не срами Шалион.

— Това може да се окаже проблем. Без армията, имам предвид. Ще помисля по въпроса. Много ще зависи от, ами, от няколкото неизвестни величини в уравнението. Което ми напомня нещо. Ще ни трябва сигурен начин да си пращаме съобщения. Ди Жиронал и шпионите му ще направят всичко възможно да прихващат всички писма, които получавате.

— О!

— Има един много простичък код, който обаче е почти невъзможно да се дешифрира от непосветен. Необходими са само две копия от една и съща книга. Едното ще взема аз, другото ще остане тук. Комбинация от три цифри показва коя е думата — номера на страницата, на реда и поредността на думата на реда. И не е нужно за една и съща дума да се използва същата комбинация повече от веднъж — може да се намери същата дума на друга страница, ред и така нататък. Има и по-добри кодове, но няма да имам време да ви науча на тях. Аз обаче, хм… нямам две копия от една и съща книга.

— Аз ще намеря две копия, преди да тръгнете утре — решително рече Бетриз.

— Благодаря. — Казарил потърка челото си. Лудост беше да тръгва на това пътуване, болен и кървящ може би, през планинските проходи посред зима. Щеше да падне от коня в снежните преспи и да замръзне, а после и той, и конят му, заедно с пълномощните му писма, щяха да станат храна за вълците.

— Изел. Сърцето ми иска да тръгне. Но тялото ми е окупирана територия, наполовина мъртва земя. Боя се, че няма да стигна доникъде. Приятелят ми марш ди Палиар е добър ездач и ръката му е силна да върти меча. Мога ли да предложа него за ваш пратеник вместо себе си?

Изел се намръщи замислено.

— Мисля, че с Лисицата ще е дуел на умове за ръката на Бергон, а не на стомана. По-добре да изпратя ума в Ибра, а мечът да остане в Шалион.

Примамлива мисъл беше тази, да остави Изел и Бетриз под опеката на силен приятел, а не съвсем беззащитни, както се беше страхувал… силен приятел, който сам имаше силни приятели, дааа.

— Каквото и да решите, мога ли да го доведа утре, за да го посветим в плановете ни?

Изел погледна Бетриз. Казарил не забеляза никакъв видим сигнал да преминава между двете, но Изел кимна, взела решение.

— Да. Доведете го при мен възможно най-скоро.

Царевната придърпа друг лист и взе ново перо.

— Сега ще напиша лично писмо до царевич Бергон, което ще вземете запечатано и ще му предадете неотворено. А след това — тя въздъхна — ще напиша и писмото до майка ми. Мисля, че не ще ми бъдете от помощ за нито едно от двете. Идете да поспите, докато все още е възможно.

Той стана и се поклони.

Беше стигнал до вратата, когато тя добави тихо:

— Радвам се, че вие ще й съобщите новината, Казарил, а не някой случаен канцлерски куриер. Макар че за вас ще е по-трудно. — Пое си дълбоко дъх и се наведе над листа. От светлината на свещите кехлибарената й коса засия като ореол около вглъбеното й лице. Казарил я остави сред кръга от светлина и пристъпи в мрака на студения коридор.