Сер ди Ферей продължи:

— Свещеният ми разказа и нещо интересно. Познайте кой е починал снощи.

— Кой, папа? — услужливо попита лейди Бетриз.

— Сер ди Наоза, известният дуелист.

Името беше непознато за Казарил, но провинкарата изсумтя:

— Време му беше. Ужасен човек. Аз категорично отказах да го приема, макар че сигурно са се намерили глупаци, които да го направят. Да не би най-накрая да е подценил някоя своя жертва — тоест противник?

— Точно тук стигаме до интересната част. Очевидно е бил покосен от магия за смърт. — Като добър разказвач, ди Ферей отпи от виното си, докато сътрапезниците си шушукаха потресено. Казарил застина, несдъвкал хапката си.

— Храмът ще се опита ли да разбули мистерията? — попита царевна Изел.

— Никаква мистерия няма, по-скоро голяма трагедия, доколкото разбрах. Преди близо година ди Наоза се сдърпал на улицата с единствения син на някакъв търговец на вълна от провинцията и кавгата завършила по обичайния начин. Е, ди Наоза твърдял, че било дуел, но според очевидците си било чиста проба убийство. Незнайно как обаче не открили нито един от тях да свидетелства, когато бащата на момчето се опитал да изправи ди Наоза пред съда. Според слуховете имало някакви съмнения и в неподкупността на съдията.

Провинкарата цъкна с език. Казарил събра смелост да преглътне и да каже:

— И какво станало по-нататък?

Насърченият кастелан продължи:

— Търговецът бил вдовец, а момчето му било не само единствен син, а и единствено дете. На всичкото отгоре скоро щяло да се жени. Магията за смърт е гадна работа, вярно, но не мога да не изпитам съчувствие към бедния търговец. Е, всъщност богат търговец, предполагам, но вече твърде стар, за да се обучава тепърва в изкуството на шпагата, при това на висотата, необходима, за да се изправи срещу някой като ди Наоза. Така че прибягнал до единствения според него начин. Прекарал следващата година в изучаване на черните изкуства — къде е намерил необходимите сведения е загадка за Храма, между другото, — като изцяло зарязал търговията, така ми казаха, — а после, снощи, отишъл в една изоставена мелница на около седем мили от Валенда и се опитал да призове демон. И, Копелето ми е свидетел, успял! Трупът му бил открит там днес сутринта.

Бащата на зимата беше богът на навременната смърт и на справедливостта, но в добавка на всички други бедствия под негово владение, Копелето беше бог и на екзекуторите. Както и на цял куп други мръсни професии. „Изглежда, търговецът е потропал на подходящия дюкян за своето чудо“. Книжлето в джоба на Казарил внезапно натежа като камък, но усещането, че ще прогори плата и ще избухне в пламъци, бе плод само и единствено на въображението му.

— Аз обаче въобще не му съчувствам — отсече царевич Теидез. — Постъпил е като страхливец!

— Така е, но какво друго може да се очаква от един търговец? — отбеляза преподавателят му от края на масата. — Мъжете от неговата класа не са възпитани в кодекса на честта, с който е закърмен всеки истински джентълмен.

— И все пак е толкова тъжно — възрази Изел. — За сина, който щял да се жени, имам предвид.

Теидез изсумтя.

— Момичешки глупости. Само за женитби мислите. Кое обаче е по-голяма загуба за царството? Някакъв алчен търговец на вълна или един опитен с меча мъж? Всеки изкусен дуелист трябва да е добър войник за царина!

— Моят опит показва друго — сухо изрече Казарил.

— Какво имате предвид? — веднага го предизвика Теидез.

Казарил промълви смутено:

— Извинете ме. Нямах право да се обаждам.

— Каква е разликата? — настоя Теидез.

Провинкарата потропа с пръст по покривката и го изгледа с непроницаем поглед.

— Изясни се, кастиларю.

Казарил вдигна рамене и се поклони леко и извинително на момчето.

— Разликата, царевич, е, че добрият войник убива враговете ви, а добрият дуелист — съюзниците ви. Оставям на вас да прецените кого от двамата би предпочел да има в своя лагер един мъдър пълководец.

— Ооо — проточи Теидез. И замълча замислен.

По всичко личеше, че не се налага спешно да предаде на съответните власти книжлето на търговеца, а нямаше и да е трудно. Можеше още утре да издири тукашния свещен към храма на Светото семейство и да му го връчи, а той да го предаде нататък. Някой трябваше и да го разшифрова — за повечето хора подобна задача изглеждаше трудна или отегчителна, но за Казарил би била начин да се разсее и да си отпочине. Зачуди се дали не е редно да предложи услугите си. Вдигна ръка да докосне меката вълна на робата си над вътрешния джоб. Сега беше доволен, че е казал молитва за човека, преди да го предадат на набързо стъкмената му погребална клада.

Бетриз смръщи тъмните си вежди и попита:

— Кой е бил съдията, папа?

Ди Ферей се поколеба за миг, после сви рамене.

— Почитаемият Вресе.

— Ааа — рече провинкарата. — Той значи. — Носът й се набръчка, сякаш бе доловил неприятна миризма.

— Да не би дуелистът да го е заплашил? — попита царевна Изел. — Не е ли трябвало… не е ли могъл да поиска помощ или да нареди да арестуват ди Наоза?

— Не ми се вярва дори ди Наоза да е проявил глупостта да заплаши един съдия — каза ди Ферей. — Макар най-вероятно да е взел страха на свидетелите. Колкото до Вресе, той, хм, навярно е бил обработен по по-миролюбив начин. — Лапна залък хляб и потри палец и показалец, имитирайки човек, който потрива монета.

— Ако съдията си беше свършил работата както трябва, честно и храбро, търговецът никога не би бил принуден да прибегне до магия за смърт — бавно рече Изел. — Двама души са мъртви и прокълнати, а е можел да бъде само един… и дори да го бяха екзекутирали, ди Наоза може би е щял да има време да очисти душата си, преди да се изправи пред боговете. Щом всички знаят какво се е случило, защо този човек още е съдия? Бабо, ти не можеш ли да направиш нещо по въпроса?

Провинкарата стисна устни.

— Назначаването на съдии не влиза в правомощията ми, скъпа. Нито отстраняването им. В противен случай гилдията им щеше да е много по-добре управлявана, уверявам те. — Отпи от виното си и като видя смръщения поглед на внучка си, добави: — Имам големи привилегии в Баошия, дете. Но нямам голяма власт.

Изел погледна към Теидез, после към Казарил, преди да повтори със сериозен тон въпроса на брат си:

— Каква е разликата?

— Едното е правото да управляваш — и задължението да защитаваш! Другото е правото да получаваш защита — отговори провинкарата. — Уви, разликата между провинкара и провинкарата е много по-голяма от едната буква в повече.

Теидез подсмръкна самодоволно.

— О, значи като разликата между царевич и царевна?

Изел се обърна към него и вдигна вежди.

— Така ли? И как предлагаш да се отървем от един корумпиран съдия… привилегировано момченце?

— Достатъчно, деца — строго се намеси провинкарата с тон, който може да се чуе от устата на всяка баба. Казарил прикри усмивката си. В замъка поне провинкарата управляваше, и още как, по правилата на кодекс, по-стар от този на Шалион. Царството й беше малко, но достатъчно.

Разговорът продължи с не така мрачни теми. Прислугата поднесе кексове, сирена и вино от Бражар. Казарил се беше нахранил до насита, или поне така се надяваше тайничко. Ако в най-скоро време не спреше да се тъпче, щеше да му стане лошо. Но златистото десертно вино едва не го докара до сълзи, както си седеше на масата. Него го изпи неразредено, макар че успя да се ограничи до една-единствена чаша.

В края на вечерята отново прочетоха молитва и преподавателят на Теидез го повлече да продължат заниманията си. Изел и Бетриз бяха отпратени при ръкоделията си. Момичетата изхвръкнаха тичешком от залата, последвани значително по-бавно от ди Ферей.

— Те наистина ли ще седнат да бродират? — попита Казарил провинкарата, загледан в изнизващите се през вратата развени поли.

— Клюкарстват и се кискат, докато ми надуят главата, но иначе наистина са много сръчни с иглата — отвърна тя и сви неодобрително устни, но пък в очите й проблесна топло пламъче.