Казарил преглътна да очисти гърлото си.

— Иста каза, че имало и друг начин.

Отиде при стола и се отпусна тежко. С прекършен глас и с думи толкова прости и ясни, че звучаха почти брутално, Казарил повтори историята, разказана му от Иста — за лорд ди Лютез, царин Иас и нейното видение за богинята. За двете ужасни нощи в тъмницата на Зангре с овързания мъж и ледената вода. Когато завърши разказа си, двамата го гледаха с широко отворени очи и пребледнели лица.

— Мислех… страхувах се… че може би аз съм избраният — продължи Казарил. — Заради нощта, когато се опитах да разменя живота си за смъртта на Дондо. Ужасен бях, че може аз да съм избраният. Изелиният ди Лютез, както ме нарече Иста. Но се кълна пред всички богове, че ако вярвах, че ще проработи, щях сам да ви накарам да ме изведете навън още сега и да ме удавите във фонтана на двора. Два пъти. Но сега вече не мога да се превърна в жертвения агнец. Втората ми смърт ще бъде и последна, защото демонът на смъртта ще отлети с душите ни, моята и на Дондо, и не виждам какво би могло да ме върне в тялото ми след това. — Отри мокрите си очи с опакото на ръката си.

Бергон погледна невястата си, сякаш можеше да я погълне с очи. Накрая рече дрезгаво:

— Ами аз?

— Какво? — възкликна Изел.

— Дойдох тук, за да те спася от това нещо. Нищо не се е променило, само методът е станал по-грубичък, това е. Аз не се боя от водата. Дали да не удавите мен?

Казарил и Изел едновременно отвориха уста да възразят. Казарил махна леко с ръка в знак, че й отстъпва правото да говори.

— Вече са го опитали веднъж. Опитали са и не се е получило. Не смятам да давя никого от двама ви, благодаря! Нито да ви беся, нито някое друго ужасно нещо, което току-виж сте измислили. Не!

— Освен това — вметна Казарил — думите на богинята са били, че един човек трябва да пожертва живота си три пъти за дома Шалион. А не от дома Шалион. — Поне според Иста. Беше ли му повторила тя дословно думите на Пролетната дама? Или бе допуснала някаква коварна грешка в разказа си? Нямаше значение, стига да откажеха Бергон от ужасната му идея. — Не мисля, че проклятието може да се развали отвътре, иначе Иас, а не ди Лютез щеше да се озове във водата. А, боговете да ми простят, Бергон, сега и ти си от вътрешната страна.

— И без това ми звучи някак погрешно — каза Изел и присви очи. — Като някаква измама. Какво ти беше казал светец Умегат, когато си го попитал какво да правиш? Нещо за нормалните задължения?

— Каза, че трябвало да си гледам нормалните задължения, ден след ден, и толкова.

— Значи така и ще правиш. Боговете определено още не са приключили с нас. — Тя потропа с пръсти по масата. — Сега се сещам… майка ми е раждала два пъти за дома Шалион. Така и не е успяла да мине трети път през това изпитание. А раждането определено е нормално задължение, пратено от боговете.

Казарил се замисли за поразиите, които проклятието можеше да сътвори в добавка към естествените рискове на една бременност и раждане, така както беше повлияло на битките, водени от Иас и Орико, и потръпна. Бездетието на Сара беше най-малката от потенциалните беди.

— Богове пет, Изел, май ще е по-добре да ме напъхате в някоя каца с вода.

— Освен това — рече Бергон — богинята е казала „мъж“. Казала е „мъж“, нали, Каз?

— Ъъъ… ако лейди Иста е цитирала правилно думите й, да.

— Свещените казват, че когато боговете говорят за благочестивите задължения на хората, те имат предвид и мъжете, и жените — изръмжа Изел. — Пък и аз съм живяла шестнайсет години с проклятието, без да подозирам. И съм оцеляла някак.

„Но сега то става по-лошо. По-силно“. Смъртта на Теидез му се струваше добър пример за начина, по който действаше проклятието — добродетелите и силните страни на момчето, колкото и да бяха малобройни, се бяха изродили до степен да вършат зло. Изел и Бергон, взети заедно, имаха много добродетели и силни страни. Възможностите на проклятието да извращава нарастваха неимоверно.

Изел и Бергон си стискаха ръцете. Изел потърка ядно очите си със свободната си ръка и вдиша дълбоко.

— Проклятие или не — каза тя, — трябва да напишем писмото до Орико, и то веднага. Така че ди Жиронал да не може да ме обвини в бунт. Ако бях при Орико, знам, че бих могла да го убедя в ползата от този брак за Шалион!

— Орико се поддава на убеждение — сухо призна Казарил. — Трудното е да опазиш убежденията му от поредната промяна.

— Да, а аз и за миг не забравям, че ди Жиронал е с него в Кардегос. Най-големият ми страх е, че когато разбере новината, канцлерът може и да убеди някак Орико да внесе поправки в завещанието си.

— Привлечете достатъчно от провинкарите на Шалион към своята кауза, царевна, и те може би ще ви подкрепят, когато решите да оборите такива късни поправки.

Изел се намръщи.

— Ще ми се да можехме да идем в Кардегос. Редно е да съм до Орико, ако се окаже, че е на смъртно легло. Би трябвало да сме в столицата, когато нещата се променят.

Казарил помълча, после каза:

— Трудна работа. Не трябва да се оставяте в ръцете на ди Жиронал.

— Не смятам да ида там сама. — Усмивката й проблесна мрачно, като лунни лъчи по острието на нож. — Но трябва да се възползваме от всяка законова възможност, както и от всяко тактическо предимство. Добре би било да припомним на шалионските лордове, че цялата законна власт на канцлера му е дадена от царина. И само от него.

Бергон каза притеснено:

— Ти го познаваш по-добре от мен. Смяташ ли, че ди Жиронал просто ще си седи така, когато чуе новината?

— Колкото по-дълго го принудим да си седи и да не прави нищо, толкова по-добре. С всеки изминал ден подкрепата, която получаваме, се увеличава.

— Чули ли сте нещо за реакцията на ди Жиронал? — попита Казарил.

— Не още — отвърна Бергон.

Забавянето заради разстоянията важеше и за двете страни, уви.

— Уведомете ме веднага, ако чуете нещо. — Казарил си пое дъх, приглади един празен лист хартия и взе едно перо. — Така. В какъв стил предпочитате да е писмото?

Проблемът как да се достави това жизненоважно от политическа гледна точка послание беше деликатен, помисли си Казарил, докато пресичаше двора под царските покои с подписания и подпечатан документ в ръка. Не вървеше да го пъхне в чантата на някой куриер, който да го предаде в канцлерството на Зангре. Нужна беше делегация от високопоставени мъже, които да придадат необходимата тежест както на самото послание, така и на Изел и Бергон, а и за да е сигурно, че писмото ще попадне директно в ръцете на Орико, а не в тези на ди Жиронал. Доверените пратеници трябваше да прочетат писмото на умиращия сляп царин дословно, без да променят и една дума, и да дадат политически грамотни отговори на въпросите, които Орико би могъл да зададе за набързо уредената сватба на сестра си. Лордове и свещени — по няколко от двете съсловия, реши Казарил. Вуйчото на Изел би могъл да препоръча подходящи хора, които да потеглят още тази вечер и да не жалят конете. Крачката му се удължи, когато тръгна да търси някой паж или слуга, който да му каже къде да намери ди Баошия.

Под облицованата с декоративни плочи арка, през която се влизаше в двора, Казарил едва не се сблъска с Пали и със самия ди Баошия. Явно и те не се бяха преобличали след банкета.

— Здрасти, Каз! — поздрави го Пали. — Защо те нямаше на обяда?

— Почивах си. Изкарах тежка нощ.

— Хайде де, пък аз можех да се закълна, че от всинца ни само ти си си легнал трезвен снощи.

Казарил остави закачката му без коментар, като вместо това попита:

— Какво е това?

Пали размаха писмата, които стискаше в ръката си.

— Новини от Кардегос, от ди Ярин. Пратил ги е спешно по храмов куриер. Реших, че царевичът и царевната трябва да ги видят веднага. Вчера сутринта ди Жиронал се е метнал на коня си и е напуснал Зангре. Никой не знае накъде е тръгнал.

— Взел ли е войници… не, по-добре да го разкажеш само веднъж. Елате. — Казарил се обърна и ги поведе към стълбите на галерията и оттам в царските покои. Една от слугините на Изел ги въведе и отиде да повика младата двойка в дневната. Докато чакаха, Казарил им показа писмото до Орико и им обясни съдържанието му. Провинкарът кимна замислено и назова неколцина подходящи лордове, които да го отнесат в Кардегос.