Търговецът пръв си възвърна дар словото.

— Но… но тези са най-добрите ми животни!

— Да. Знам. — Той се измъкна от заграждението и остави търговеца да натиска портата пред трите мулета, които упорито се опитваха да го последват, като бутаха дъските и пръхтяха. — Ферда, разберете се за цената. Аз ще ида да полегна в онази прекрасна купа сено.

Неговото муле се оказа здраво, стабилно и отегчено. Нямаше нищо по-добро за тези коварни планински пътечки, ако питаха Казарил, от едно отегчено муле. Жребците с горещ нрав, които Ферда харесваше заради високата им скорост по равното, нямаше да се справят по-бързо по тези спиращи дъха стръмнини, а склонността им да отскачат нервно встрани при всеки по-силен шум ги правеше опасни в теснините. А и бавният ход на мулето не разбъркваше корема на Казарил. Макар че щом богинята беше дала на светеца си мулета, не му беше ясно защо не се беше погрижила и за по-добро време.

Братята ди Гура спряха да си правят майтапи с шапката на Казарил някъде на половината път през прохода над Зъбите на Копелето. Той пусна меките уши и стегна връзките под брадичката си преди лапавицата, пришпорвана от бурните ветрове, да зажили лицата им. Примижа срещу вятъра, вперил поглед между свитите назад уши на мулето, което напрягаше мускули по пътеката, виеща се между камъни и лед, и се опита да прецени колко време им остава преди да се мръкне.

След малко Ферда дръпна юздите на мулето си и изчака да се изравни с Казарил.

— Милорд, дали да не потърсим завет от тази снежна буря?

— Снежна буря? — Казарил бръсна ледените висулчици, образували се по брадата му, и примигна. О, да — зимите в Палиар бяха меки, по-скоро кални, отколкото снежни, а братята не бяха излизали досега от окръга си. — Ако това беше снежна буря, нямаше да виждате ушите на собствените си мулета. Няма страшно. Само е неприятно.

Ферда изопна смутено лице, но стегна по-здраво връзките на качулката си и се приведе срещу вятъра. И наистина, след няколко минути излязоха от лапавицата и видимостта се подобри — високопланинската долина се ширна пред очите им. Няколко струи вяла слънчева светлина се сипнаха през пробойни в сребристите облаци и нашариха като с трапчинки дългите склонове… които се спускаха надолу.

Казарил посочи напред и викна насърчително:

— Ибра!

Когато поеха по дългия път надолу към морския бряг, времето се пооправи, макар че сумтящите мулета се влачеха все така бавно. Назъбените гранични планини отстъпиха пред не така страховити възвишения, изгърбени и кафяви, с широки долини, виещи се между тях. Когато снеговете останаха зад тях, Казарил неохотно се съгласи Ферда да смени прекрасните им мулета за по-бързи коне. След поредица от все по-добри пътища и все по-цивилизовани странноприемници, скоро стигнаха на два дни път до реката, която се спускаше към Загосур. Минаха покрай най-отдалечените от града ферми, прекосиха мостове над напоителни канали, пълни от зимните дъждове.

Речната долина остана зад тях и не след дълго градът се ширна пред очите им — сиви стени, ъгловата мешавица от варосани къщи с покриви от зеленикавите плочи, характерни за този район, крепостта, кацнала като корона на най-високата точка, и прославеното пристанище в нозете й. Нататък се простираше морето, стоманеносиво, безкрайният му равен хоризонт бе опръскан с ивици лазурна светлина. Солената миризма на отлива, довяна към сушата от студения бриз, удари Казарил в ноздрите и той отметна глава назад. Фойкс вдиша дълбоко, очите му светеха замаяни, докато пиеше с тях морето, което виждаше за пръв път.

Писмото на Пали и рицарската принадлежност на братята ди Гура им осигуриха подслон в палатата на Дъщерята на централния храмов площад в Загосур. Казарил прати момчетата да купят, измолят или вземат назаем, според случая, официални одежди на своя орден, а самият той отиде при един шивач. Когато съобщи на шивача, че може сам да назове цената си, стига да изпълни бързо поръчката, това породи невиждана активност, в резултат на която след малко повече от час Казарил излезе от ателието му с поносима версия на шалионско траурно облекло под мишница.

След като се изтърка с гъба и се обля с хладка вода, Казарил се напъха в тежка лавандуленосива туника от брокат с много висока яка, дебели тъмнолилави вълнени панталони и собствените си ботуши, почистени и лъснати. Нагласи колана и меча, който сер ди Ферей му беше заел преди толкова много време, доста износен, но още по-представителен на вид тъкмо по тази причина, и върху всичко това заметна задоволителната тежест на черен плащ от коприна и кадифе. Един от малкото незаложени още пръстени на Изел с правоъгълен аметист успя да пъхне на кутрето си и остана доволен от ефекта, защото самотната му тежест намекваше по-скоро за въздържание, отколкото за бедност. С траурното си дворцово облекло и сивите ивици в брадата, реши, че изглежда достатъчно тежко и официално. Сериозно. Уви в пакетче безценните си дипломатически депеши, пъхна го под мишница, подбра придружителите си, които се бяха преоблекли в спретнати синьо-бели одежди, и тримата поеха по тесните, виещи се улички по склона към леговището на Лисицата.

Външността и обноските на Казарил му спечелиха достъп до кастелана на замъка, а благодарение на писмата и печатите, които му показа, кастеланът без бавене го заведе при личния секретар на царина на Ибра, който го посрещна прав в едно необзаведено варосано преддверие, хладно от постоянната зимна влага на Загосур.

Секретарят беше слаб, на средна възраст и измъчен на вид. Казарил го удостои с лек поклон, като равен към равен.

— Аз съм кастилар ди Казарил и идвам от Кардегос със спешна дипломатическа мисия. Нося писма до царина и царевич Бергон ди Ибра от царевна Изел ди Шалион. — Показа печатите на писмата, но ги дръпна към гърдите си, когато секретарят посегна да ги вземе. — Получих ги от ръката на царевната. Тя заповяда да ги предам лично в ръката на царина.

Секретарят килна замислено глава.

— Ще видя какво мога да направя, милорд, но царинът е затрупан от молби за аудиенция, главно от роднини на бивши бунтовници, които се опитват да измолят милостта му, която е налична в твърде оскъдни количества понастоящем. — Огледа Казарил от главата до петите. — Може би никой не ви е предупредил — царинът забрани на двора да носи траур за покойния Наследник на Ибра, по причина, че бе застигнат от смъртта в състояние на бунт. Само онези, които целят да хвърлят предизвикателството си в лицето на царина, си позволяват да носят подобно траурно облекло, а повечето от тях проявяват достатъчно здрав разум да го правят във, ъъъ, в негово отсъствие. Ако не искате да го обидите, предлагам да се преоблечете, преди да молите за аудиенция.

Казарил вдигна вежди.

— Нима никой не ме е изпреварил с новината? Препускахме бързо, но не вярвах, че ще изпреварим скръбната вест. Не нося тези тъжни цветове за Наследника на Ибра, а за Наследника на Шалион. Царевич Теидез почина преди няма и седмица, внезапно, от инфекция.

— О! — стреснато възкликна секретарят. — Ооо! — После бързо се овладя. — Моля приемете съболезнованията ми към дома на Шалион за тази тежка загуба. — Поколеба се. — Писма от царевна Изел ли казахте?

— Да. — И добави, за всеки случай: — Царин Орико е тежко болен и не е в състояние да изпълнява задълженията си, или поне така беше, когато потеглихме по спешност от Кардегос.

Устата на секретаря се отвори, после пак се затвори. Най-накрая той каза:

— Елате с мен. — И ги въведе в една по-уютна стая, с малък огън, запален в камина в единия й ъгъл. — Ще ида да видя какво мога да направя.

Казарил седна на един тапициран стол до камината. Фойкс се настани на една пейчица, а Ферда закрачи напред-назад, като се мръщеше на стенните драперии.

— Дали ще ни приемат, сър? — попита той. — Да изминем целия този път и да ни оставят да чакаме така на вратата, сякаш сме амбулантни търговци…