— О, да. Ще ни приемат. — Казарил се усмихна леко, когато един задъхан прислужник се появи да предложи на посетителите вино и от малките маслени кексчета с печата на Ибра, които бяха специалитетът на Загосур.

— Това куче защо няма крака? — попита Фойкс: разглеждаше с кръстосани очи вдлъбнатото изображение на съществото, преди да отхапе от кексчето си.

— Това е морско куче. Има плавници вместо крака и лови риба. Излизат на колонии по брега, тук и надолу към Дартака. — Казарил позволи на прислужника да му налее съвсем малко вино, няколко глътки, отчасти от въздържание, отчасти за да не хаби виното — както и беше очаквал, едва си беше намокрил устните, когато секретарят се върна.

Поклони се по-ниско отпреди и каза:

— Последвайте ме, моля, милорд, господа.

Ферда изгълта на един дъх чашата си с тъмно ибрийско вино, а Фойкс бръсна трохите от белия си вълнен плащ. Двамата настигнаха бързо Казарил и секратаря, които поеха нагоре по някакво стълбище, оттам по малък извит каменен мост към една по-нова част на крепостта. След още няколко завоя стигнаха до висока двойна врата с резба в рокнарийски стил, изобразяваща морски животни.

Вратата се отвори и отвътре излязоха един добре облечен лорд, под ръка с друг царедворец, като първият се оплакваше:

— Но аз чаках пет дни за тази аудиенция. Що за глупост…

— Просто ще трябва да почакате още малко, милорд — рече царедворецът и го поведе по коридора, като го стискаше решително над лакътя.

Секретарят покани с поклон Казарил и братята ди Гура да влязат, след което обяви имената и длъжностите им.

Не беше тронна зала, а не толкова официална приемна, обзаведена като за работа, а не за церемонии. Широка маса, достатъчно голяма за географски карти и куп документи, заемаше единия край. На дългата стена отсреща се редяха дузина остъклени врати, през които се излизаше на обточен с бойници балкон, от който пък се откриваше гледка към пристанището и доковете, които бяха сърцето на Загосур, източникът на богатството и славата му. Сребристата морска светлина, разсеяна и бледа, обливаше стаята през многобройните прозорци и отнемаше първенството на свещите, запалени в аплици по стените.

Вътре имаше седем-осем мъже, но Казарил не се затрудни да познае Лисицата и неговия син. Прехвърлил седемдесетте, царинът на Ибра беше жилав и плешив, от червеникавата му на младини коса бяха останали само редки бели кичурчета, обрамчващи в полукръг голия му череп. Но той беше запазил енергията си и снагата му седеше изправена по младежки в тапицираното кресло, без следа от крехката чупливост на връстниците му. Високият младеж, който стоеше до него, имаше правата кестенява дартакийска коса на покойната си майка, макар да проблясваше с червеникав оттенък, когато я лизнеха лъчите на слънцето, подстригана съвсем късо, само колкото шлемът да не му убива. „Поне изглежда здрав. Добре…“ Морскозеленият му плащ беше обшит със стотици перли, като рисунъкът умело пресъздаваше люшнати от вятъра вълни и беше истинска наслада за окото, когато младежът го отметна, обръщайки се към новите посетители.

Мъжът, застанал от другата страна на Лисицата, очевидно беше канцлерът на Ибра, ако се съдеше по служебната верига на врата му. Бдителен и авторитетен на вид мъж, който — според всички източници — беше верен и старателен слуга на Лисицата, а не съперник за властта му. Отличителните знаци на друг от присъстващите мъже го определяха като морски лорд, адмирал от флотата на Ибра.

Казарил се отпусна на едно коляно пред Лисицата, не съвсем тромаво, въпреки схванатото си от дългата езда тяло и другите си болежки, и сведе глава.

— Милорд, нося тъжни новини от Шалион за смъртта на царевич Теидез и спешни писма от сестра му, царевна Изел. — И му подаде пълномощната писмо, което царевната беше написала собственоръчно.

Лисицата счупи печата и плъзна поглед по редовете. Веждите му се вдигнаха високо и той огледа заинтригувано Казарил.

— Много интересно. Станете, милорд посланик — измърмори той.

Казарил си пое дълбоко дъх и успя да се изправи, без да се налага нито да се оттласква от пода с ръка, нито, още по-лошо, да се издърпа от креслото на царина. Вдигна глава и видя, че царевич Бергон го гледа настойчиво, полуотворил устни и сбърчил чело. Казарил примигна, кимна предпазливо и се усмихна. Бергон беше добре сложен млад мъж, с правилни черти, а може би и красив, когато не се въсеше така. Нито беше кривоглед, нито му висеше долната устна — малко набит, но стегнат, а не дебел. И не на четирийсет. Млад, гладко обръснат, но сянката по брадичката му обещаваше, че е достатъчно възмъжал. Казарил си помисли, че Изел ще остане доволна.

Погледът на Бергон стана още по-настойчив.

— Кажете още нещо! — внезапно рече той.

— Извинете, милорд? — Казарил се стресна и отстъпи крачка назад, когато царевичът тръгна към него и го заобиколи, като го оглеждаше от главата до петите; дишането му се учестяваше доловимо.

— Свалете си ризата! — изведнъж настоя Бергон.

— Какво?

— Свалете си ризата, свалете си ризата!

— Милорд… царевич Бергон… — Казарил нямаше как да не си спомни за унизителната сцена, уредена от ди Жиронал с цел да го очерни пред Орико. Но тук, в Загосур, нямаше свещени гарвани, които да го спасят. Сниши глас: — Умолявам ви, милорд, не ме унижавайте пред всички тези хора.

— Моля ви, сър, преди малко повече от година, през есента, не бяхте ли спасен от робство на една рокнарийска галера близо до ибрийския бряг?

— О. Да…

— Свалете си ризата! — Царевичът направо подскачаше от нетърпение и току обикаляше Казарил, на когото едва не му се зави свят. Погледна към Лисицата, който изглеждаше не по-малко озадачен от всички останали, но махна любопитно с ръка, подкрепяйки странната молба на сина си. Смутен и уплашен, Казарил се подчини, разкопча туниката си и я свали заедно с плаща, после прегъна дрехите и ги преметна през ръката си. Стисна челюсти, опитвайки се да запази достойнство и да изтърпи унижението, което щеше да последва.

— Ти си Каз! Ти си Каз! — извика Бергон. От намръщената му физиономия нямаше и помен — бе заменена от налудничава, широка усмивка. О, богове, царевичът беше луд и след целия този изтощителен галоп през равнини и планини излизаше, че не е подходящ за Изел…

— Ами, да, много от приятелите ми ме наричат… — Не успя да завърши, защото царевичът изведнъж го прегърна здраво и само дето не го вдигна във въздуха.

— Татко — радостно извика Бергон, — това е той! Това е той!

— Какво… — започна Казарил, а после, благодарение на някаква промяна в ъгъла и трепване на гласа, разбра. „Момчето е пораснало!“ Отнеми година време и десет сантиметра от ръста, изтрий сянката на наболата брада, обръсни главата, добави някой и друг килограм момчешка мекота и мехури от слънчево изгаряне… — Богове пет! — прошепна той. — Дани? Дани!

Царевичът грабна ръцете му и ги целуна.

— Къде изчезна? Останах на легло една седмица, след като ме доведоха у дома, а когато най-накрая пратих хора да те търсят, ти беше изчезнал. Открих други мъже от кораба, но теб не можах, и никой не знаеше къде си отишъл.

— Аз също бях болен, в болницата на Майката тук, в Загосур. После, ъъъ, тръгнах за Шалион.

— Тук! Бил си тук през цялото време! Ще си умра от яд. Ах! Но аз пратих хора да търсят из болниците — как са могли да те пропуснат? Реших, че си умрял от раните си, толкова бяха страшни.

— А аз бях сигурен, че трябва да е умрял — бавно рече Лисицата, който бе наблюдавал размяната на реплики с неразгадаеми очи. — Щом не дойде да си прибере огромния дълг, който имаме към него.

— Аз не знаех… кой сте, царевич Бергон.

Сивите вежди на Лисицата се стрелнаха нагоре.

— Наистина ли?

— Да, татко — побърза да потвърди Бергон. — На никого не казах кой съм. Използвах галеното име, с което ме наричаше мама, когато бях малък. Прецених, че ще е по-опасно да обявя кой съм, отколкото да остана анонимен. — И добави към Казарил: — Когато наемниците на покойния ми брат ме отвлякоха, не казаха на рокнарийския капитан кой съм. Мисля, че са искали да умра на галерата.