Устните на Лисицата помръднаха, изумление и смут пробягаха по лицето му, както и слаб проблясък на срам и чувство за вина, с които царинът очевидно не беше свикнал и които прикри само след миг. Не можа да удържи обаче краткия изблик на дрезгав смях.
— Богове пет! Момичето има достатъчно ум и безскрупулност да взимам от него уроци по дипломация! Нищо чудно, че ви е дала такива широки пълномощия. Копелето ми е свидетел, че ми е изпратила посланик, който не може да бъде подкупен!
Три неща се стрелнаха през главата на Казарил — първо, че Изел не беше изпратила него поради причината, изтъкната от царина на Ибра, второ, че ако някой й го посочеше, тя щеше да свъси замислено вежди и да запази идеята за бъдещо ползване, и трето, че нямаше нужда Лисицата да научава за първото.
Лисицата отново стана сериозен и се взря настоятелно в Казарил.
— Съжалявам за болестта ви, кастиларю. Нищо смешно няма в нея. Майката на Бергон умря от тумор в гърдата, отиде си съвсем млада — само на трийсет и шест. Цялата скръб, за която се омъжи, когато ме взе за съпруг, не я уплаши, но накрая… е…
— Аз съм на трийсет и шест — не се сдържа да отбележи Казарил, доста тъжно.
Лисицата примигна.
— Значи наистина не изглеждате добре.
— Така е — съгласи се Казарил и взе последния лист от проектодоговора. — А сега, сър, за брачния договор…
В последна сметка Казарил не отстъпи от нито една клауза и получи съгласие за всичките. Лисицата, мрачен и уморен, предложи няколко интелигентни допълнения към клаузите, отнасящи се до непредвидимото бъдеще, с които Казарил веднага се съгласи. Лисицата помърмори малко, колкото да не е без хич, и току подхващаше песента за подчинението, което съпругата дължала на съпруга си — също нетипична черта за новата история на Ибра, както Казарил дипломатично не изтъкна, — и за неестествената самостоятелност на жените, които яздели твърде много.
— Не се притеснявайте, сър — успокои го Казарил. — Целта ви днес не е да спечелите царство за сина си. Съдбата ви е отредила да спечелите империя за бъдещия си внук.
Лисицата се ободри. Дори и секретарят му се усмихна. Накрая царинът му предложи комплекта за игра на замъци и рицари, като сувенир, който да му напомня за срещата им.
— Благодаря, но мисля да откажа — рече Казарил, оглеждайки със съжаление изящните фигурки. После му дойде една по-добра идея. — Но ако наредите да ги опаковат, ще се радвам да ги отнеса с мен в Шалион като ваш личен годежен подарък за бъдещата ви снаха.
Лисицата се засмя от сърце и поклати глава.
— Де да имах и аз приближен, който да ми е толкова верен срещу толкова малко. Наистина ли не искате нищо за себе си, Казарил?
— Искам време.
Лисицата изсумтя със съжаление.
— Това всички го искаме. За него трябва да се обърнете към боговете, а не към царина на Ибра.
Казарил остави без коментар последното, макар че устните му потрепнаха.
— Иска ми се да доживея поне до сватбата на Изел. А това е дар, който наистина можете да ми поднесете, сър, като ускорите нещата от ваша страна. — После добави: — А и наистина е важно Бергон да стане царин-консорт на Шалион преди Марту ди Жиронал да е станал регент на Шалион.
Дори и Лисицата се видя принуден да кимне в съгласие.
Същата нощ, след обичайния банкет, даден от царина, и след като се беше отървал от Бергон, който, понеже не успя да го отрупа с почестите, които Казарил отхвърли категорично, изглежда, беше решил да го отрупа поне с храна, Казарил се отби в храма. Високите кръгли зали бяха тихи и здрачни в този късен час, почти нямаше други богомолци, макар че аплиците по стените и огънят в центъра горяха и двама дякони стояха на разположение. Казарил отвърна на сърдечните им поздрави за добър вечер и мина през арката към двора на Дъщерята.
Имаше красиви молтвени килимчета, изтъкани от девойките и дамите на Ибра — даряваха ги на храмовете като благочестив акт, за да предпазят коленете и телата на богомолците от мраморния хлад на подовете. Казарил си помисли, че ако този обичай се пренесе в Шалион заедно с Бергон, ще повиши значително броя на зимните богослужения. Килимчета с всякакви размери, цветове и десени бяха наредени около олтара на Дамата. Той си избра едно широко плътно вълнено килимче с леко размазани изображения на пролетни цветя и се просна отгоре му. Все пак си напомни, че е дошъл за молитва, а не за пиянски сън…
По пътя за Ибра не беше пропускал случай да се помоли във всяка местна палата на Дъщерята, докато Ферда почистваше конете — молил се бе за живота на Орико, за безопасността на Изел и Бетриз, за утешение за Иста. И преди всичко, уплашен от репутацията на Лисицата, се беше молил за успеха на мисията си. Тази му молитва, изглежда, бе чута предварително. Колко предварително обаче?
Разперените му ръце се плъзнаха бавно по килимчето, тъкано нишка след нишка от търпеливите ръце на някоя жена. А може и да не е била търпелива. Може да е била уморена, или нервирана, или разсеяна, или гладна, или ядосана. Може да е умирала от някаква невярна болест. Но ръцете й са продължавали да се движат, въпреки това.
„Откога вървя по този път?“
Преди проследяваше връзката си с делата на Дамата до една монета, подхвърлена в зимната кал на Баошия от един несръчен войник. Сега съвсем не беше толкова сигурен, че всичко е започнало тогава, и още по-малко беше сигурен, че новият отговор му харесва.
Кошмарът на галерите беше преди монетата в калта. Нима болката, страхът и агонията, които беше преживял там, бяха манипулирани от боговете, за да послужат на целите им? Нима беше само една кукла на конци? Или по-скоро муле с юлар, което се е запрало упорито на пътя и което налагат с пръчка, за да продължи? Даже не чувства удивление или гняв. Замисли се за убедеността на Умегат, че боговете не могат да си присвоят волята на един човек, ако не им я е предложил доброволно. Кога беше сложил подписа си под това?
О!
„Тогава“.
През една гладна, студена, отчаяна нощ в Готоргет, той беше поел на обичайната си обиколка по бойниците. На най-високата кула беше пратил едно полумъртво от глад момче да слезе долу за малко и да си почине и самият той беше застанал на пост. Плъзнал беше поглед по лагерните огньове на врага, които светеха подигравателно по улиците на опожареното село, в долината и по хълмовете околовръст, и нашепваха за щедра топлина, за храна, която къкри над пламъците, за увереност и за всички неща, които липсваха на неговите хора от тази страна на крепостните стени. Замисли се за всичките си планове и стратегии, за опитите си да спечели време, за усилията си да поддържа духа на хората, как запушваше пробойни, отблъскваше атаки, изнамираше нечиста храна, къпеше меча си в кръв край обсадните стълби и, преди всичко, как се молеше. Докато молитвите му не пресъхнаха.
Като младеж в Казарил и той като повечето момчета от знатни семейства, беше станал посветен на ордена на Брата, запленен от историите за рицарски подвизи. По навик беше отправял молитвите си, когато въобще си беше правил труда да се моли, към бога на своя пол, възраст и ранг. Докато стоеше на кулата в мрака, му се стори, че сляпото следване на тази пътека в крайна сметка го е довело дотук, в този вълчи капан, изоставен както от своите, така и от бога.
Не беше свалял от врата си медальона на Брата още от церемонията по посвещаването, когато беше на тринайсет, малко преди да напусне Казарил, за да се присъедини като паж към домакинството на стария провинкар. През онази нощ на кулата, докато по лицето му се стичаха сълзи на умора и отчаяние… и на гняв също, точно така, — той го беше откъснал от верижката му и го беше метнал през бойниците, отричайки се от бога, който се беше отрекъл от него. Златното кръгче беше изчезнало без звук в мрака. А той се бе проснал по очи на каменните плочи, точно както лежеше и сега, и се беше предложил под клетва на който го поиска от боговете, стига хората, които му бяха гласували доверието си, да се измъкнат живи от този капан. Колкото до него — с него беше свършено. Свършено.
