Направиха още две обиколки по плажа, като се връщаха по собствените си стъпки, преди Казарил да довърши разказа си. Слънцето, спускащо се като червена топка, вече почти докосваше равния морски хоризонт и вълните проблясваха в тъмни, чудати цветове, настъпвайки педя по педя към брега с идването на прилива. Казарил не скри нищо от Бергон, както не беше скрил и от Иста, премълча само нейната изповед, разказа му дори и за собственото си обсебване от мъртвия Дондо. Когато стигна до края на разказа си, лицето на Бергон, заруменяло под залязващите лъчи, беше застинало в израз на дълбок размисъл.

— Лорд Казарил, ако това го бях чул от устата на който и да било друг човек, нямаше да го повярвам. Щях да реша, че е луд.

— Лудостта може и да е следствие от тези събития, царевич, но категорично не тя ги е породила. Всичко е самата истина. На моменти ми се струва, че ще се удавя в нея. — Не най-подходящата метафора, но ръмжащото току в краката му море го изнервяше. Зачуди се дали Бергон е забелязал, че при всяка смяна на посоката Казарил гледа царевичът да е между него и плискащите се вълни.

— Имам чувството, че ме гласиш за юнака от някоя детска приказка, който спасява с целувка прекрасната дама от зло чародейство.

Казарил се изкашля да прочисти гърлото си.

— Е, ще е нужно доста повече от целувка, струва ми се. Една женитба трябва да се консумира, за да стане законно обвързваща. И религиозно обвързваща, предполагам.

Царевичът го стрелна с неразгадаем поглед. Направиха още няколко крачки, преди да заговори. После каза:

— Виждал съм почтеността ти в действие. Тя… разшири кръгозора ми. Отгледан съм от баща ми, който е благоразумен, предпазлив човек и винаги търси скритите, егоистични подбуди на хората. Никой не може да го измами. Аз обаче съм го виждал сам да мами себе си. Ако разбираш какво имам предвид.

— Да.

— Беше много глупаво от твоя страна да се нахвърлиш на онзи гаден надзирател, на галерата.

— Да.

— И въпреки това, ако попаднеш при същите обстоятелства, мисля, че би го сторил отново.

— Като знам, каквото знам сега… би ми било по-трудно. Но се надявам… моля се, царевич, боговете отново да ми дарят такава глупост в случай на нужда.

— Каква е тази изумителна глупост, която грее по-ярко от всичкото злато на баща ми? Можеш ли да ме научиш как и аз да бъда такъв глупак, Каз?

— О — промълви Казарил, — сигурен съм, че мога.

Казарил се срещна с Лисицата в хладното утро на следващия ден. Отново го заведоха във високата светла стая с изглед към морето, но този път публика липсваше, бяха само той, царинът и неговият секретар. Секретарят седна в единия край на масата, където го чакаха куп листа, нови пера и щедър запас от мастило. Лисицата седеша на дългата страна и местеше разсеяно фигурките по една дъска за игра на замъци и рицари; фигурките бяха изящно издялани от корал и нефрит, а дъската беше истинско произведение на изкуството от полиран малахит, оникс и бял мрамор. Казарил се поклони, царинът го покани с жест да седне и той се настани на един стол срещу него.

— Играете ли? — поинтересува се Лисицата.

— Не, милорд — със съжаление призна Казарил. — Знам правилата, но умението ми е нищожно.

— Жалко. — Царинът избута дъската леко встрани. — Бергон е силно заинтригуван от вашето описание на тази перла на Шалион. Добре си вършите работата, посланик.

— Надявам се да е така.

Царинът докосна пълномощното писмо, което Изел беше дала на Казарил и което сега лежеше върху полирания плот на масата.

— Удивителен документ. Знаете, че той обвързва царевната към всяко споразумение, което подпишете от нейно име, нали?

— Да, милорд.

— Правото й да ви натовари с такава отговорност е под въпрос, между другото. Стои проблемът с възрастта й и това е само едно от нещата.

— Е, сър, ако й отричате правото да сключи спогодбата за собствената си женитба, то на мен май не ми остава нишо друго, освен да се метна на коня си и да потегля обратно към Шалион.

— Не, не, не казвам, че аз го поставям под въпрос! — В гласа на царина се промъкна добре прикрита паника.

Казарил прикри усмивката си.

— Така е, сър, защото самият факт, че разговаряте с мен, вече е публично признание за правото й.

— Хм. Така, така. Тези младежи, толкова са доверчиви. Точно затова ние, възрастните, трябва да браним интересите им. — Взе другия лист, който Казарил му беше връчил предната вечер. — Разгледах предложените от вас клаузи за брачния договор. Има доста неща, които да обсъдим.

— Извинете ме, сър. Това не са предложения. Посочените клаузи са от задължителен характер. Ако искате да предложите допълнителни точки, ще ви изслушам.

Царинът вдигна вежди и го погледна.

— Как ли пък не! Да вземем тази например — онаследяването преди наследникът им да е навършил пълнолетие, ако боговете ги дарят с такъв. Едно лошо падане от коня и царината на Шалион става регент на Ибра! Няма да стане. Бергон понася рисковете на бойното поле, които не заплашват съпругата му.

— Е, да се надяваме, че няма да я заплашват. В противен случай излиза, че познанията ми по историята на Ибра са твърде неточни, милорд. Мислех, че майката на царевича е спечелила две обсади.

Лисицата се прокашля.

— Във всеки случай — продължи Казарил, — ние твърдим, че рискът е еднакъв и за двамата, следователно и клаузата трябва да важи двупосочно. Изел понася риска на раждането, който Бергон не би могъл да носи по разбираеми причини. Едно седалищно раждане и той може да стане регент на Шалион. Колко от вашите съпруги са ви надживели, сър?

Лисицата си пое дъх, замълча, после продължи:

— А и клаузата за именуването!

Последваха няколко минути на любезен спор, при който се установи, че Бергон ди Ибра-Шалион не звучи по-мелодично от Бергон ди Шалион-Ибра и тази клауза също беше одобрена.

Лисицата нацупи устни и се навъси замислено.

— Разбирам, че вие сте безимотен човек, лорд Казарил. Защо царевната не ви е възнаградила, както се полага на ранга ви?

— Тя ме възнаграждава както реши за добре. Изел не е царина на Шалион — все още.

— Хм. Аз, от друга страна, съм настоящият царин на Ибра и имам властта да раздавам… в големи количества.

Казарил само се усмихна.

Насърчен, Лисицата му описа някаква елегантна вила с изглед към морето и сложи коралова фигурка на замък върху дъската помежду им. Любопитен докъде ще стигне събеседникът му, Казарил не го уведоми колко малко го интересуват гледките към морето. Лисицата се отплесна в описание на прекрасни коне и имение, където да пасат на воля, и колко неподходяща му се струвала третата клауза. Няколко рицаря се появиха до замъка от корал. Казарил измърмори нещо неразбрано. Лисицата подхвърли деликатно за парите, с чиято помощ човек можел да се облече по начин, подходящ за ибрийски ранг, доста по-висок от този на шалионските кастилари и как шестата клауза би могла изгодно да бъде преработена. Нефритен замък се присъедини към умножаващите се фигурки. Секретарят си водеше бележки. С всяко нечленоразделно измърморване от страна на Казарил, както уважението, така и презрението в очите на Лисицата растеше, макар че, докато фигурките се множаха, той отбеляза с известно раздразнение:

— Играете по-добре, отколкото очаквах, кастиларю.

Накрая Лисицата се облегна назад и махна към игралната дъска — приношенията му бяха струпани като на символичен олтар.

— Какво ще кажете за това, Казарил? Смятате ли, че вашето момиченце може да ви даде нещо повече от мен?

Усмивката на Казарил се разшири бодро.

— Какво пък, сър. Смятам, че ще ми подари имение в Шалион, което ще ми служи чудесно. Една стъпка широко и две — дълго, за вечни времена. — Внимателно, така че да никой да не прочете в жеста му обида, нито понесена, нито отправена, той протегна ръка и избута фигурките към Лисицата. — Може би е редно да обясня, сър, че нося в корема си тумор, който скоро ще ме довърши. Тези награди са за живите, ако питате мен. Не за умиращите.