— Стиви Рей? — чу се гласът на Ленобия през пролуката над тях.

Да, тук съм, но не мога да изляза. Покрийте тази част на земята с платнище или нещо друго.

— Ще се погрижим за това. Стой там, където си в безопасност.

— Добре ли си? Да ти донесем ли нещо? — попита Ерик.

Стиви Рей си помисли, че под нещо Ерик имаше предвид

десетина пликчета кръв от хладилника в тунелите, но тя не искаше той да слиза там долу.

— Не! Добре съм. Само донесете нещо да ме покриете от слънцето.

— Няма проблем. Ей сега ще се върнем — отговори Ерик.

Няма да ходя никъде — извика Стиви Рей и после се

обърна към Репхайм. — Ами ти?

Аз ще стоя тук, скрит в ъгъла. Ако не им кажеш, че съм тук, те няма да разберат.

Тя поклати глава.

— Естествено, че няма да им кажа, че си тук. Но какво смяташ да правиш?

— Няма да се върна в тунелите.

Да, идеята определено не е добра. Чакай да помисля. Щом Ленобия и Ерик се махнат оттук, ти ще можеш да се измъкнеш лесно. Червените новаци не могат да те гонят през деня. Освен това е много рано и повечето хора още спят. — Стиви Рей прецени възможностите за избор. Искаше Репхайм да бъде близо до нея. Не само защото трябваше да му помогне да си намери храна и превръзките му бяха ужасно мръсни, но и защото раните му се нуждаеха от още лечение. Тя съзнаваше, че трябва да го държи под око. Той щеше да се почувства по-добре и да стане по-силен, какъв-то беше преди. И тогава какво щеше да направи?

Освен това сега Стиви Рей беше Обвързана с него и й беше неприятно да мисли, че Репхайм е далеч от нея. Странно, но тя не бе изпитвала такова нещо към Афродита.

* * *

— Стиви Рей, чувам ги, че се връщат — каза Репхайм. — Къде да отида?

— По дяволите… Трябва ни някое място наблизо, но да е скришно. И няма да навреди, ако има славата на страшно място и хората го отбягват или поне няма да решат, че е необикновено, ако те видят нощем. — И после тя отвори широко очи и се засмя. — Сетих се! След Хелоуин Зи, групата и аз ходихме да разглеждаме къщи, обитавани от духове в Тулса с един от онези страхотни старомодни трамваи.

— Стиви Рей? Добре ли си там долу? — провикна се Ерик.

— Да, добре съм.

— Разпъваме платнище над пукнатината в земята и дървото. Това ще ти бъде ли достатъчно, за да те измъкнем?

— Само покрийте мястото. Сама ще изляза.

— Добре. Ще ти кажа, когато сме готови.

Стиви Рей отново се обърна към Репхайм.

— Ето какво имам предвид. Последната спирка на трамвая е при музея „Гилкрийз“. Това е в северната част на Тулса. По средата има голяма стара необитаема къща, наричат я „Къщата на страха“. Непрекъснато говорят, че ще я ремонтират, но не могат да съберат пари. Може да се скриеш там.

— А хората няма ли да ме видят?

— Не! Не и ако стоиш вътре през деня. Къщата е порутена… Заключена е и прозорците са заковани, за да не влизат туристи. И най-хубавото е, че е обитавана от духове! Затова беше включена в обиколката. Очевидно господин Гилкрийз, втората му жена и дори деца-призраци редовно витаят там, затова ако някой види или чуе нещо странно… тоест теб… ще се уплаши и ще си помисли, че са духовете.

— Духове на мъртъвци.

Стиви Рей озадачено повдигна вежди.

— Не се страхуваш от тях, нали?

— Не. Разбирам ги много добре. И аз съществувах като дух много столетия.

— По дяволите. Съжалявам. Забравих за…

— Стиви Рей! Готови сме! — извика отвън Ленобия.

— Добре. Ей сега идвам. Но се отдръпнете, за да не паднете, когато уголемя пукнатината. — Стиви Рей стана и се приближи до пролуката в земята, през която вече не проникваше много светлина. — Ще ги разкарам веднага. Ще видиш шосе 244 на изток… Тръгни по него. То завива към ОК 51. Върви на север, докато видиш табелата на музея „Гилкрийз“. Ще бъде вдясно. След това се движи по пътя и ще стигнеш до музея. Тогава най-трудното ще свърши, за-щото там има много дървета да се скриеш по пътя. Шосето може да създаде проблеми. Върви колкото можеш по-бързо и по канавката. Ако се наведеш, всеки, който те зърне, ще те помисли за голяма птица.

Репхайм издаде звук на възмущение, но тя не му обърна внимание.

— Къщата е в средата на двора на музея. Скрий се там и през нощта ще ти донеса храна и вода.

Той се поколеба и после каза:

— За теб не е разумно да ме виждаш отново.

— Ако се замислиш, нищо от случилото се досега не беше разумно.

Тогава вероятно ще те видя през нощта, защото никой от нас, изглежда, не проявява разум, когато става въпрос за другия.

— Е, довиждане до нощта.

— Пази се. Ако не го сториш, аз… Мисля, че може би ще почувствам загубата ти. — Репхайм се колебаеше с думите, сякаш не знаеше как да ги каже.

— Да, същото се отнася и за теб. — Преди да вдигне ръце да отвори земята, Стиви Рей добави: — Благодаря ти, че спаси живота ми. Дългът ти е напълно изплатен.

— Странно, но нямам чувството, че съм се освободил от него — тихо отговори той.

— Да, разбирам какво имаш предвид.

И после, докато Репхайм лежеше свит в земята, Стиви Рей призова нейната природна стихия, отвори земята и позволи на Ленобия и Ерик да я измъкнат.

Никой не се сети да надзърне зад нея. Никой не запо-дозря нищо. И никой не видя съществото, наполовина гарван, наполовина човек, което по-късно закуца към музея „Гилкрийз“, за да се скрие сред духовете на миналото.

— Стиви Рей! Наистина ли си добре? — Стиснах мобилния телефон. Искаше ми се да се телепортирам до Тулса и да се уверя с очите си, че моята най-добра приятелка е жива и здрава.

— Зи! Не се тревожи! Добре съм. Честна дума. Всичко беше една голяма, глупава злополука. Боже, каква съм тъпачка.

— Какво се случи?

— Напуснах късно Дома на нощта. Много съм глупава. Трябваше да остана там и да изчакам до следващата вечер, за да отида в тунелите, но аз тръгнах. И после… стори ми се, че на покрива има някого. Хукнах нагоре, тъй като ре-ших, че някой червен новак се е заклещил там, а вече се разсъмваше. Боже, трябва да си прегледам ушите. Оказа се, че е котка. Грамадна, дебела шарена котка мяукаше на покрива. Наканих се да се върна, но нали съм абсолютно некоординирана и неатлетична, паднах и ударих главата си толкова силно, че изгубих съзнание. Няма да повярваш колко много кръв изтече. Беше много страшно.

Ударила си се на покрива точно преди зазоряване? Изпитах желание да се пресегна през телефона и да я удуша.

— Да, знам. Това не беше едно от най-умните неща, които съм правила. Когато се свестих, слънцето ме беше напекло.

— Изгоря ли? — Стомахът ми се сви. — Имаш ли рани.

— Да, започнах да горя и това вероятно ме събуди. Имам изгаряния, но можеше да бъде и по-лошо. За щастие успях да се добера до дървото близо до покрива. Спомняш ли си

го?

Знаех дървото много добре. Там се беше скрило нещо, което едва не ме уби.

— Да, спомням си го.

— Скочих на дървото, спуснах се по него и помолих земята да ми направи малко скривалище. Все едно се задаваше торнадо, а аз живеех в каравана.

— Там ли те намери Ленобия?

— Да, Ленобия и Ерик. Между другото, той се държа много добре. Не че пак трябва да ходиш с него, но си помислих, че ще искаш да знаеш.

— Добре. Радвам се, че си в безопасност. — Замълчах, защо-то не бях сигурна как да продължа. — Стиви Рей, Афродита също се чувстваше зле и Обвързването ви беше прекъснато.

— Много съжалявам, че тя е изпитала болка.

— Болка? Шегуваш ли се? Помислихме, че Афродита ще умре. Тя гореше заедно с теб, Стиви Рей.

— Мили Боже! А аз не разбрах. ^

— Стиви Рей, чакай малко. — Обърнах гръб на всеки, който би се опитал да послушва разговора ми, и излязох в изумително красивия коридор. Кристалните полилеи със свещи озаряваха с топла мъждукаща светлина тапицерията в кремаво и златисто. Имах чувството, че съм Алиса в Страната на чудесата и минавам през заешката дупка, навлизайки в съвършено различен свят. — Така е по-добре. Тук навън има по-малко уши. Афродита каза, че ти си била хваната в капан някъде. Беше сигурна.