Започнах да дишам учестено и притиснах длани в каменния парапет зад гърба си. В този миг исках да кажа само една дума — да. Знаех какво ще стане, ако я произнеса. Бях преживяла това отстъпление чрез Ая.

Той се изсмя — плътно и самоуверено.

— Хайде, моя изгубена любов. Кажи една дума, „да“, и животът ти ще се промени завинаги.

Калона отмести устни от ухото ми и отново ме погледна в очите. Усмихваше се. Изглеждаше млад и съвършен, властен и добър.

И аз исках да кажа „да“ толкова много, че се страхувах да говоря.

— Обичай ме — промълви той. Обичай само мен.

Съзнанието ми обработи думите му, въпреки страстното ми желание към него, и аз най-после се сетих какво да кажа.

— Неферет.

Калона се намръщи.

— Какво за нея?

— Искаш да обичам само теб, но ти не си свободен. Имаш Неферет.

Част от самоувереността му се изпари.

— Неферет не те засяга.

Сърцето ми се сви и осъзнах, че много ми се искаше той да отрече, че е с нея, и да ми каже, че между тях вече няма нищо. Разочарованието ми вдъхна сили.

— Мисля, че Неферет ме засяга. Последния път, когато я видях, тя се опита да ме убие и това беше, докато ти отказвах, Ако се съглася, Неферет ще изгуби ума си… или онова, което е останало от него. Пак заради мен.

— Защо обсъждаме Неферет? Тя не е тук. Погледни каква красота ни обкръжава. Замисли се какво би било да управляваш това място заедно с мен… да ми помогнеш да възродя древния начин на живот в света, който е станал прекадено модерен.

Той погали ръката ми. Не обърнах внимание на усещанията, които затрептяха по кожата ми, и предупредителните сигнали, крещящи в главата ми при забележката му да възвърне древния начин на живот. Използвах най-добрия си хленчещ тийнейджърски тон:

Сериозно, Калона, не искам повече драми с Неферет. Няма да ги понеса.

Той разпери ръце от отчаяние.

— Защо продължаваш да говориш за Тси Сгили? Заповядвам ти да я забравиш! Тя не представлява нищо за нас.

Веднага щом ръцете му престанаха да ме притискат към камъка, аз се запромъквах настрани, твърдо решена да увелича разстоянието между нас. Трябваше да мисля, а не можех, докато Калона ме прегръщаше.

Той ме последва и този път ме притисна в пролуката между каменните зъби на покрива. Имаше само една подпора, висока до коленете ми. Усетих как хладният вятър докосва гърба ми и развява косите ми. Не беше нужно да поглеждам назад. Знаех, че височината е зашеметяваща и далеч долу ме чака синевата на морето.

— Не можеш да избягаш от мен. — Кехлибарените му очи се присвиха. Видях, че зад прелъстителната му фасада започва да кипи гняв. — И трябва да разбереш, че много скоро аз ще управлявам света. Ще възстановя древните обичаи и ще разделя съвременните хора, като отсея житото от плявата. Житото ще остане при мен, ще расте, ще процъфтява и ще ме храни, а плявата ще бъде изгорена.

Сърцето ми се сви от ужас. Калона говореше поетично, но за мен нямаше абсолютно никакво съмнение, че той описва края на света, който познавах, както и унищожението на безброй невинни… вампири, новаци и човеци. Догади ми се, но наклоних глава назад и го погледнах напълно озадачено.

— Жито? Плява? Съжалявам, не разбирам. Трябва да го преведеш на език, който знам.

Калона дълго мълча и ме гледа, а после сочните му устни се извиха в лека усмивка и той протегна ръка и погали лицето ми.

— Играеш опасна игра, моя малка изгубена любов.

Тялото ми се вцепени.

Ръката му бавно се плъзна от лицето ми надолу към шията, оставяйки диря от студена горещина върху кожата ми.

— Играеш си с мен. Мислиш, че можеш да се държиш като ученичка, коя го не разбира нищо повече от това коя рокля да облече и кое момче да целуне. Подценяваш ме. Познавам те, Ая. Познавам те много добре.

Ръката му продължи надолу и аз рязко си поех дъх, когато се уви около гърдата ми. Калона потърка с палец най-чувствителното място там и в същия миг ме разтърси леден порив на желание. Колкото и усилено да се опитвах, не можех да не потреперя от милувките му. Там, на покрива, в съня ми, е морето зад мен и Калона пред мен, аз бях пленница на хипнотизиращото му докосване и с ужасяваща убеденост осъзнах, че не само спомените на Ая ме привличат към него, а самата аз, моето сърце… моята душа… моята страст.

— Не. Моля те, престани. — Исках да произнеса думите високо и силно, като заповед, на която той не може да не се подчини, но гласът ми прозвуча задъхано и немощно,

— Да престана? — Той се усмихна отново. — Изглежда, ти загуби своята истина и всъщност не искаш да спра. Тялото ти копнее за моето докосване. Не можеш да го отречеш. Затова се откажи от глупавата си съпротива. Приеми мен и мястото си до мен. Ела с мен и заедно ще създадем нов свят.

Наклоних се към него, но успях да промълвя:

— Не мога.

— Ако не се присъединиш към мен, ти ще бъдеш мой враг и ще изгориш заедно с останалата плява.

Докато Калона говореше, погледът му се плъзна към гърдите ми и той сложи ръце върху тях. Кехлибарените му очи омекнаха и се разфокусираха, докато ме галеше и изпращаше ледени вълни на страст из тялото ми и отвращение в сърцето, ума и душата ми.

Разтреперих се толкова силно, че едва говорех,

— Това е сън… само сън. Не е реалност — казах аз, за да убедя себе си.

Сластолюбието му към мен го правеше още по-съблазнителен. Калона ми се усмихна интимно и продължи да милва гърдите ми.

— Да, ти сънуваш, макар че тук има истина и реалност, както и най-съкровените ти желания. Зоуи, в този сън ти си свободна да правиш каквото искаш… Ние може да направим всичко, което ти искаш.

Това е само сън — повтарях си аз. Моля те, Никс, нека силата на следващата истина ме събуди.

— Да, искам да бъда с теб — казах аз и усмивката му беше ожесточено победоносна, но преди да ме грабне в безсмъртните си обятия, добавих: Но истината е, че колкото и силно да те желая, аз съм Зоуи Редбърд, а не Ая и това означава, че в този живот съм избрана да следвам Никс. Няма да изменя на моята богиня, като ти се отдам, Калона! — Докато изричах последните думи, аз се хвърлих назад, излетях от покрива на замъка и се понесох към скалистия бряг далеч долу.

Въпреки писъците си, чух, че Калона вика името ми.

Седнах в леглото и изпищях, сякаш някой ме беше хвърлил в яма, пълна с паяци. Ушите ми кънтяха и тялото ми трепереше толкова силно, че имах чувството, че ще повърна, но някъде в паниката си осъзнах, че не моят глас крещи. Втренчих се в мрака, млъкнах, поех си дъх и се помъчих да се ориентирам. Къде бях, по дяволите? На дъното на морето? Мъртва върху скалите на острова?

Не… не… Намирах се в бенедиктинския манастир… в стаята, определена за мен и Афродита, която лежеше в леглото си… и пищеше като луда.

— Афродита! — извиках аз. — Престани! Аз съм. Всичко е наред.

Тя млъкна, но дишаше учестено и панически.

— Светлина! Светлина! — ужасена извика Афродита. — Нуждая се от светлина! Трябва да виждам!

— Добре… добре. Почакай. Сетих се за голямата свещ на масичката между леглата ни и заопипвах непохватно, до-като намерих запалка. Хванах китката на дясната си ръка с лявата, за да не трепери и да запаля свещта, но въпреки това ми трябваха пет опита, преди фитилът да пламне и топлата светлина да озари мъртвешки бледото лице на Афродита и червените й очи. — Господи! Очите ти!

— Знам! Знам! По дяволите! Все още не виждам — изхлипа тя.

— Не се тревожи… Успокой се… Така се случи и преди. Ще ти донеса мокра кърпа и вода за пиене, както направих и тогава и… — Думите ми заглъхнаха, когато осъзнах какво означават алените й очи и спрях на половината разстояние между леглото и умивалника. — Пак си имала видение, нали?