— Старк? Какво има? — Дарий се приближи до него.

— Зоуи! — успя да извика дрезгаво Старк. — Тя е в беда! — И после силата на чувствата й го накара да залитне. Щеше да падне, ако Дарий не го беше хванал.

— Овладей се! Къде е тя? — Дарий го хвана за раменете и го разтърси.

Старк вдигна глава и видя разтревожените лица на приятелите на Зоуи, които се бяха втренчили в него. Той поклати глава и се опита да разсъждава въпреки ужаса, вцепенил ума му.

— Не мога… Аз…

— Трябва! Помъчи се да не мислиш за нищо. Остави инстинктите ти да надделеят и поемат контрола. Воинът винаги може да намери дамата си.

Тялото му трепереше, но Старк кимна, обърна се, пое си три пъти дълбоко дъх и сетне произнесе една дума:

— Зоуи!

Името отекна като ехо във въздуха около него. Той се съсредоточи върху него, а не върху хаоса в съзнанието си. Мислеше само: Зоуи Редбърд, моята дама.

И сякаш думите се превърнаха в спасително въже и започнаха да го теглят.

Старк побягна.

Усещаше, че Дарий и другите тичат след него. Смътно забеляза изненаданото изражение на пазача, с когото преди малко бе разговарял, но не му обърна внимание. Мислеше само за Зоуи и оставяше силата на клетвата му да го тегли към нея.

Имаше чувството, че лети. Не си спомняше как намери пътеката покрай лабиринта, но по-късно се сети, че под краката му хрущят камъчета, докато надбягваше дори Дарий, благодарение на бързината, вдъхновена от клетвата му.

Но въпреки това закъсня.

Дори да живееше и петстотин години, Старк никога нямаше да забрави какво видя, когато изскочи от завоя на пътеката. Гледката завинаги се запечата в душата му.

Калона и Хийт бяха с гръб и най-далеч от него. Двамата стояха до външната крепостна стена, която опасваше острова и го предпазваше от погледите на жителите на Венеция.

Зоуи беше по-близо до него, само на няколко метра, но и тя като Старк бягаше, а после вдигна ръце и заповяда:

— Дух! Ела при мен!

Калона също вдигна ръце и хвана лицето на Хийт, сякаш да го погали, а сетне с едно-единствено, неудържимо движение низвергнатият безсмъртен завъртя главата му, прекърши врата му и го уби мълниеносно.

С вик, изтръгнат от душата й и изпълнен с толкова терзание, че Старк не я позна, Зоуи изкрещя: Нееее! и хвърли блестящото кълбо на духа към Калона.

Калона пусна Хийт и се обърна към нея. На лицето му беше изписано стъписване. Силата на природната стихия го завъртя във въздуха и го запрати над крепостната стена и към океана. Той нададе отчаян вик. Огромните му криле го повдигнаха над водата и го понесоха в студената нощ.

Но на Старк не му пукаше за Калона, нито дори за Хийт. Той хукна към Зоуи. Тя лежеше свита на земята недалеч от Хийт. Беше по лице и Старк разбра ужасната истина, преди да стигне до нея. Старк падна на колене и нежно я обърна. Очите й бяха отворени и гледаха втренчено, но безизразно.

С изключение на сапфирените очертания на Белега на обикновен новак всичките й други татуировки бяха изчезнали.

Дарий стигна пръв до тях, коленичи до Зоуи и провери пулса й.

— Жива е — каза той, а после проумя какво вижда и възкликна: — Боже, татуировките й! — Дарий нежно докосна лицето й. — Не разбирам. Той озадачено поклати глава и сетне погледна Хийт. — Момчето…

— Мъртво е — отговори Старк, изумен, че гласът му звучи нормално, когато всичко в него крещи.

Афродита и Деймиън дотичаха при тях.

— О, Боже! — извика Афродита и приклекна до главата на Зоуи. — Татуировките й!

— Зоуи! — изкрещя Деймиън.

Старк чу, че Джак и Близначките се присъединиха към тях. Те плачеха. Не можеше да направи нищо друго освен да вземе Зоуи в обятията си и да я притисне до себе си. Трябваше да я защити. Трябваше.

Гласът на Афродита проникна през скръбта му и стигна до него.

— Старк! Трябва да пренесем Зоуи в двореца. Някой там може да й помогне. Тя е жива.

Той погледна Афродита.

Засега диша, но нищо повече.

— Какви ги говориш? Зоуи е жива — упорито повтори Афродита.

— Зоуи видя как Калона убива Хийт и призова духа, за да се опита да му попречи, но закъсня да го спаси. Също както аз закъснях да спася нея — изкрещя съзнанието му, но със спокойния глас на странник, той продължи да обяснява. — Когато хвърли духа срещу Калона, Зоуи знаеше, че е закъсняла, и душата й се разби. Знам го, защото съм свързан с душата й и я почувствах как се разбива. Зоуи вече не е тук. Това е само празната й черупка.

И после Джеймс Старк, воинът на Зоуи Редбърд, наведе глава и се разплака.

Въздъхнах дълбоко и доволно. Спокойствие… Сериозно, не си спомнях да съм се чувствала толкова освободена от напрежение. Боже, денят беше великолепен. Слънцето беше изумително… златно и светло на небето, което беше толкова яркосиньо, че би трябвало да причини болка в очите ми, но не стана така. Това беше странно, защото очите ме заболяваха от ярката слънчева светлина.

Хм.

Е, добре. Все едно.

Ливадата беше прекрасна. Напомняше ми на нещо. Опитах се да си спомня, но реших, че не искам да мисля усилено. Денят беше твърде хубав, за да размишлявам. Исках само да вдъхвам приятния летен въздух и да издишам глупавото напрежение, което се беше свило като пружина в тялото ми.

Тревата се диплеше в краката ми, мека като фини пера.

Пера.

Какво беше това за перата?

— Нищо. Няма да мисля. — Усмихнах се, когато думите ми станаха видими и образуваха искрящи пурпурни фигури във въздуха.

Пред мен имаше редица дървета, окичени с бели цветове, които приличаха на снежинки. Вятърът нежно докосваше клоните им и шумолеше като музика. Започнах да танцувам, да подскачам и да се въртя в горичката, вдъхвайки дълбоко приятното ухание на цветовете.

За миг се зачудих къде съм, но това не ми се стори важно. Или поне не толкова, колкото спокойствието, музиката и танцуването.

А после се запитах как съм се озовала там. Въпросът ме накара да спра. Не, всъщност не спрях, а само забавих крачка.

И тогава чух звука. Дзьн, пльок! Прозвуча ми успокояващо познато, затова тръгнах към него. През дърветата надничаше синьото небе, което този път ми напомни на топаз или аквамарин. Вода.

С щастлив вик аз изскочих от горичката и стигнах до брега на изумително чисто езеро. Дзън, пльок!

Звукът се чуваше от завой на брега на езерото и аз се отправих натам, като тихо си тананиках любимата си песен от „Лак за коса“.

Пристанът беше идеален за риболов. И в края наистина седеше момче и хвърляше въдицата си, която издаваше „дзън и сетне „пльок“, щом цамбурнеше във водата.

Странно. Не знаех кой е той и изведнъж ужасяваща паника нахлу в чудесния ми хубав ден. Не! Не исках да го виждам! Поклатих глава и започнах да отстъпвам назад, но настъпих клонка и звукът го накара да се обърне.

Голямата усмивка на красивото му лице помръкна, когато той ме видя.

— Зоуи!

Гласът на Хийт ми подейства. Спомените ми се възвърнаха. Тъгата ме блъсна в коленете. Той стана, затича се към мен с всички сили и когато ме хвана в прегръдките си, аз паднах.

— Но твоето място не е тук! Ти си мъртъв! — изхлипах аз.

— Зи, мила, това е Другият свят. Не моето, а… твоето място не е тук.

Спомените ме връхлетяха и ме удавиха в отчаяние, мрак и реалност. Светът ми се разби и пред очите ми падна мрак.

TEMPTED: The House of Night Book 6

P. C. Cast, Kristin Cast

Copyright © 2009 by P.C Cast and Kristin Cast. Ail rights reserved.

Изкушена

П. С. Каст, Кристин Каст

Превод от английски език Първо издание

СОФТПРЕС

© Юлия Чернева превод, 2010 Гл. редактор: Димитър Риков Редактор: Слави Димов Коректор: Ива Колева