С Кристин искаме да благодарим на прекрасния ни екип от Сейнт Мартин. Вече ги приемаме за част от нашето семейство и високо ценим техните щедрост, креатив-ност и вяра в нас. Благодарим ви, благодарим ви, благодарим ви:

Дженифър Уайз, Ан Бенсън, Матю Шиър,

Ан-Мари Толберг, Бритни Клайнфелтер, Кати Хершбергер и Сали Ричардсън.

Огромни благодарности и целувки на дизайнерите ни Майкъл Сторингс и Елзи Лайънс.

Благодарим ти, Джени Съливан, за чудесните способности в четенето на ръкописи и стряскащо правилните забележки. Както винаги благодарим на невероятния ни агент и приятел Меридит Бернстийн, която промени животите ни с идеята за „Училище за вампири“. И, разбира се, благодарим на всички наши фенове! Особено на онези от вас, които ни писаха, за да споделят колко силно е докоснала сърцата поредицата „Училище за вампири“.

Нощното небе над Тулса беше осветено от вълшебен полумесец. Ледът, покрил града и бенедиктинския манастир, където преди малко се борихме с низвергнат безсмъртен ангел и зла Висша жрица, трептеше от блясъка му и всичко около мен изглеждаше докоснато от нашата богиня. Загледах се в окъпания в лунна светлина кръг пред пещерата на Дева Мария, енергийното място, където доскоро бяха олицетворени Духът, Кръвта, Земята, Човекът и Нощта и после се бяха присъединили да ликуват над омразата и мрака. Изваяният образ на Богородица, обграден от каменни рози и сгушен в скална ниша високо в пещерата, изглеждаше като маяк за сребристата светлина. Втренчих се в статуята. Изражението на Дева Мария беше спокойно. Покритото й с лед лице блестеше, сякаш тихо плачеше от радост.

Вдигнах поглед към небето. Благодаря ти. Изпратих безмълвна молитва и към красивия полумесец, който символизираше моята богиня Никс. Живи сме. Калона и Неферет ги няма.

— Благодаря ти — прошепнах аз на луната.

Вслушай се…

Думите прелетяха през мен, леки и приятни като листа, разпръснати от летен ветрец, и докоснаха съзнанието ми

толкова леко, че умът ми едва ги регистрира. Въпреки това прошепнатата заповед на Никс се запечата в душата ми.

Смътно съзнавах, че около мен има много хора (монахини, новаци и неколцина вампири). Чувах смесицата от викове, говор, ридания и дори смях, която изпълваше нощта, но всичко сякаш идваше отдалеч. В онзи миг единствените реални неща за мен бяха луната и белегът, който разрязваше едното ми рамо, минаваше през гърдите и стигаше до другото ми рамо. Белегът затрептя в отговор на безмълвната ми молитва, но не от болка, а от познатото и топло тръпнещо усещане, което ме увери, че Никс отново ме е Белязала като нейна. Знаех, че ако надникна под яката на ризата си, ще видя нова татуировка, украсяваща дългия възпален белег с екзотичен, сапфирен филигран… знак, който доказва, че следвам пътя на богинята.

— Ерик и Хийт, намерете Стиви Рей, Джони Бий и Далас… След това проверете периметъра на манастира, за да се уверите, че всички гарвани-демони са избягали с Калона и Неферет! — заповяда Дарий и ме изтръгна от задушевното замъглено молитвено състояние. Стреснах се, сякаш някакъв айпод беше настроен максимално високо. Звук и объркване нахлуха във възприятията ми.

— Но Хийт е човек и някой гарван-демон може да го убие за секунда. — Думите изскочиха от устата ми, преди да успея да я затворя, и това несъмнено доказа, че безумието не е единствената ми тъпа способност.

Както можеше да се очаква, Хийт изпръхтя като настъпена от котка крастава жаба.

— Не съм проклет женчо, Зоуи!

Ерик, вече много висок, напълно развит и нахакан вампир, изсумтя иронично.

Не, ти си проклет човек и това те прави женчо!

— Победихме големите лоши типове и след пет минути Ерик и Хийт вече започват да се разправят. Колко абсолютно предсказуемо! — ехидно се изсмя Афродита, а после се приближи до Дарий. Изражението й коренно се промени,когато насочи вниманието си към воина от Синовете на Еребус. — Здравей, готин. Как си?

— Не се тревожи за мен — отвърна Дарий и я погледна в очите. Привличането между тях беше очевидно, но вместо да отиде при нея, да я сграбчи, както обикновено би направил, и да я целуне страстно, той се съсредоточи върху Старк.

Афродита отмести очи от Дарий и погледна Старк.

— Пфу. Раната на гърдите ти е доста неприятна.

Джеймс Старк стоеше между Дарий и Ерик. „Стоеше“ не е най-подходящата дума. Той се олюляваше и изглеждаше изключително нестабилен.

— Дарий — рече Ерик, без да обръща внимание на Афродита, — може би трябва да заведеш Старк вътре. Аз ще координирам разузнаването със Стиви Рей и ще се погрижа всичко тук да мине гладко. — В думите му нямаше нищо лошо, но тонът му говореше, че той е важната клечка, която командва парада. — Ще позволя дори на Хийт да помогне добави Ерик и този път наистина прозвуча като надут задник.

— Ще ми позволиш да помогна? — възмути се Хийт. — Маша ти ще ми позволи да помогна.

— Хей, Зоуи, кой от двамата ти е гадже? — попита ме Старк. Въпреки че той беше в ужасно състояние, аз го погледнах. Гласът му беше дрезгав и прозвуча страшно немощно, но в очите му блестеше шеговитост,

— Аз! — в един глас се провикнаха Хийт и Ерик.

— За Бога, Зоуи! И двамата са пълни идиоти! — отсече Афродита.

Старк започна да се кикоти, закашля се и изохка от болка. Очите му се изцъклиха и той политна като отсечено дърво. Движейки се с присъщата за Син на Еребус бързина, Дарий го хвана, преди Старк да падне на земята.

— Трябва да го внесем вътре заяви той.

Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Отпуснат в ръцете на Дарий, Старк имаше такъв вид на мъртвец.

— Н-не знам къде е лечебницата — казах заеквайки.

— Няма проблем. Ще помоля някой пингвин да ни я покаже. Хей, ти, монахинята! — провикна се Афродита на една от облечените в черно и бяло сестри, които бяха изтърчали от манастира, след като нощта се беше превърнала в хаотична битка на живот и смърт.

Дарий забърза след монахинята и Афродита го последва. Воинът ме погледна през рамо.

— Няма ли да дойдеш с нас, Зоуи?

— Веднага щом мога — отвърнах аз. Преди да се справя с Ерик и Хийт, познат носов говор зад гърба ми спаси положението.

— Отиди с Дарий и Афродита, Зи. Аз ще погрижа за Тъп и По-тъп и ще се уверя, че наоколо не са останали страшни чудовища.

— Стиви Рей, ти си най-добрата от всички най-добри приятелки. — Обърнах се и я прегърнах. Зарадвах се, че тя е окуражително солидна и нормална на допир. Всъщност Стиви Рей беше толкова нормална, че когато отстъпи назад и ми се усмихна, аз изпитах странна болка, сякаш за пръв път видях пурпурните татуировки, които започнаха от запълнения полумесец в средата на челото й. В мен се прокрадна трепетно безпокойство. Тя изтълкува погрешно колебанието ми.

— Не се тревожи за двамата кретени. Вече свиквам да ги разделям. — Когато видя, че стоя неподвижно и съм се втренчила в нея, лъчезарната й усмивка помръкна, — Хей, нали знаеш, че баба ти е добре? Крамиша я вмъкна вътре веднага щом Калона беше изгонен, и сестра Мери Анджела ми каза, че ще отиде да види как е тя.

— Да, спомням си, че Крамиша й помогна да седне на инвалидната количка. Аз само… — Гласът ми заглъхна. Как можех да изразя с думи обсебващото ме чувство, че нещо не е наред с най-добрата ми приятелка и групата хлапета, с които се беше съюзила? Как да кажа това на най-добрата си приятелка?

— Уморена си и се тревожиш за куп неща промълви Стиви Рей.

Разбиране ли съзрях в очите й? Или нещо друго, по-мрачно?

— Аз ще се погрижа за нещата тук, Зи. Ти трябва да си сигурна, че Старк е добре. Тя ме прегърна отново и леко ме побутна към манастира.