— Какво правехте там? — попитах аз.

— Далас ни каза, че те са дошли оттам — отвърна Шоуни.

— Той каза, че там долу е страхотно и Стиви Рей го е направила — добави Ерин.

— Затова решихме да влезем и да видим — обясни Шоуни.

А ти защо беше там с Близначките? обърнах се аз към Афродита.

Динамичният дует се нуждаеше от защита и, естествено, помолиха мен.

А как се появихте така внезапно? — попита Деймиън, преди Близначките да продължат да бръщолевят.

— Фасулска работа. — Ерин бързо се върна в тунела, носейки свещта, и се обърна с лице към нас, когато стигна няколко крачки по-навътре от мястото, където бях застанала аз. — Тунелът завива рязко наляво ето тук. — Тя стъпи встрани и пламъкът на свещта изчезна, а след това се появи отново. — Затова се видяхме чак в последната секунда.

— Изумително е, че Стиви Рей го е направила рече Деймиън. Забелязах, че той не отиде до шахтата, а остана до фенерчето.

Сестра Мери Анджела се приближи до входа и почтително докосна прясно изкопаната дупка.

— Да, Стиви Рей го е направила, но с божията намеса.

С божията намеса? Искаш да кажеш, че вашата Дева Мария е само форма на Никс? — Ужасният провинциален акцент на Стиви Рей, който се чу от другия край на зимника, накара всички ни да подскочим.

— Да, дете. Точно това исках да кажа.

Не желая да те обиждам, но това е най-странното нещо, което съм чувала. — Стиви Рей се приближи до нас. Беше пребледняла. Долових мирис на нещо странно, но усмивката промени лицето й и тя заприлича на себе си. — Зи, ти ли пищеше така ужасно? ’

— Ами, да. — Не можах да не се ухиля. — Бях в тунела и не очаквах да попадна на Близначките и Афродита.

— Има логика. Афродита е страшилище — отбеляза Стиви Рей.

Засмях се и се възползвах от възможността да сменя темата.

— Като стана дума за страшилища, намерихте ли гарвани-демони, останали там?

Стиви Рей отмести очи от мен.

— Всичко е безопасно. Няма за какво да се тревожиш — побърза да каже тя.

— Радвам се — обади се сестра Мери Анджела. — Тези същества са отвратителни… смесица между човек и звяр. — Тя потрепери. — Изпитвам облекчение, че се отървахме от тях.

— Но вината не е тяхна — неочаквано възрази Стиви Рей.

— Моля? — Монахинята остана озадачена от защитния й тон.

— Те не са искали да се родят такива… Нещата в тях са се смесили поради изнасилване и зло. Те всъщност са жертви.

— Не ги съжалявам — рекох аз и се зачудих защо Стиви Рей говори така, сякаш защитава гарваните-демони.

Деймиън потрепери.

— Трябва ли да говорим за тях?

— Не, разбира се — отсече Стиви Рей.

— Хубаво. Причината да доведа Зоуи тук долу беше да й покажа тунела, който си направила, Стиви Рей. Изумителен е.

Благодаря, Деймиън! Наистина беше страхотно, когато осъзнах, че мога да го направя. — Стиви Рей влезе в дупката, където мигновено бе заобиколена от непрогледния мрак, който се простираше зад нея като вътрешностите на огромна, черна като абанос, змия. Тя вдигна ръце и притисна длани в стените от пръст на тунела и изведнъж ми напомни за сцена от „Самсон и Далила“, стар филм, който гледах с Деймиън преди месец и нещо. И сега сякаш Далила водеше слепия Самсон да застане между масивните колони, поддържащи храма, пълен с ужасни хора, които му се подиграваха. Той си беше възвърнал вълшебната сила, събори колоните и загина и…

Не е ли така, Зоуи?

— Какво? Замигах, обезпокоена от тъжната сцена на самоунищожение, която се разиграваше в съзнанието ми.

— Дева Мария не премести пръстта вместо мен, когато правех тунела. Успях със силата, която Никс ми даде. Господи, ти изобщо не ме слушаш — отговори Стиви Рей. Беше свалила ръце от стените на тунела и ме гледаше така сякаш питаше: Какви мисли се въртят в главата ти?

— Извинявай. Какво казваше за Никс?

Мисля, че Дева Мария и Никс нямат нищо общо. Майката на Иисус определено не ми помогна да преместя пръстта, за да направя тунела. — Тя повдигна рамене. — Не искам да те обидя, сестро, но така мисля.

— Всеки има право на мнение, Стиви Рей — отвърна монахинята, която изглеждаше спокойна както винаги. — Но трябва да знаеш, че ако не вярваш в нещо, това не означава, че то не съществува. ’

— И аз съм мислил за тази хипотеза и не я намирам за толкова странна — обади се Деймиън. — Спомнете си, че в наръчника за новаци Дева Мария е изобразена като едно от множеството лица на Никс.

— Така ли? — учудих се аз.

Деймиън ме изгледа строго, сякаш искаше да каже: Трябваше да си по-добра ученичка, а после кимна и с най-хубавия си учителски глас продължи:

— Да. Документирано е, че по време на проникването на християнството в Европа светилищата на Гея и Никс са били превърнати в светилища на Дева Мария много преди хората да приемат новата религия и…

Монотонното му говорене беше успокояващо, докато надничах в тунела. Мракът беше плътен и гъст. Само на няколко сантиметра зад Стиви Рей не се виждаше абсолютно нищо. Втренчих се и си представих, че там се крият силуети. Някой или нещо може би се спотайваше на няколко крачки от нас, а ние не знаехме, не и ако не искаше да го видим. И това ме уплаши. Е, добре, но идеята е абсурдна! — помислих си аз. — Това е само тунел. И все пак ме обзе нелогичен страх. За жалост това ме ядоса и ме накара да изпитам желание да отвърна на удара. Ето защо, като всяка тъпа русокоса статистка във филм на ужасите, аз пристъпих в тъмнината. Мракът ме погълна.

Съзнанието ми знаеше, че съм само на няколко крачки от зимника и моите приятели. Чувах, че Деймиън бръщолеви за религия и богинята, но не умът ми блъскаше от ужас в гърдите. Сърцето, духът, душата ми… както и да го наречете… беззвучно ми крещеше да бягам. Махай се! Върви си!

Почувствах напрежението на земята, сякаш дупката се запълни, покри ме… задуши ме… и ме затрупа.

Дъхът ми излизаше все по-бързо. Усетих, че се задушавам, но не можех да спра. Исках да се измъкна от тунела, който се виеше под краката ми и чезнеше в мрака, но препъвайки се, успях да направя само половин крачка назад. Не можех да заставя краката си да направят какаото искам. В очите ми заискряха светли петна и ме заслепиха, а всичко останало избледня. И после започнах да падам…

Мракът остана непрогледен. Заслепи не само зрението ми, но и блокира всичките ми сетива. Струваше ми се, че се задъхвам и размахвам ръце, опитвайки се да намеря нещо… каквото и да е, което да докосна, чуя или помириша… за да се вкопча в реалността. Ио нямах никакви усещания, освен че съм обгърната от мрак и лудешките удари на сърцето ми.

Мъртва ли бях?

Не, не мислех. Спомнях си, че се намирам в тунела под бенедиктинския манастир, само на няколко крачки от приятелите ми. Уплаших се от мрака, но това не би ме накарало да падна мъртва.

Страхувах се. Спомнях си, че много се страхувах.

Какво се беше случило с мен? „Никс! — изкрещя съзнанието ми. — Помогни ми, богиньо! Моля те, покажи ми светлина!“

„Слушай с душата си…“

Мисля, че извиках на глас, като чух приятния, окуражителен глас на богинята в съзнанието си, но щом думите отлетяха, остана само безмилостна тишина и мрак.

Как трябваше да слушам с душата си?

Опитах да се успокоя и да чуя нещо, но долових само завладяваща душата черна, празна, абсолютна тишина.

каквато никога не бях преживявала. Нямаше схема, която да ме води, и знаех само, че…

Изведнъж ме осени прозрение и ми се зави свят от разбиране.

Имаше повтаряща се схема. Част от мен беше преживяла този мрак.

Не виждах. Не чувствах. Не можех да направя нищо освен да се обърна към себе си и да потърся онази част от мен. която разбира какво става и може да ме изведе оттам. В главата ми отново нахлуха спомени за времето преди нощта в тунела под манастира. Годините изчезваха наред със съпротивата ми, докато най-после пак започнах да чувствали