— По дяволите! — прошепна тя. — Трябва да е било страховито падане.

Сложи ръце около устата си и се приготви да извика Далас и другите момчета да й помогнат да преместят трупа някъде, когато гарванът-демон трепна и отвори очи.

Тя се вцепени. Двамата се втренчиха един в друг. Червените очи на съществото се разшириха. Изглеждаха изненадани и невероятно човешки на птичето лице. Огледаха я и обходиха мрака зад нея, за да проверят дали е сама. Стиви Рей машинално приклекна, вдигна ръце в отбранителна позиция и се съсредоточи да призове земята да й даде сили.

Тогава гарванът-демон заговори:

— Убий ме! Сложи край на мъките ми — изпъшка от болка той.

Звукът на гласа му беше толкова човешки и абсолютно неочакван, че Стиви Рей спусна ръце и залитайки, отстъпи назад.

— Ти можеш да говориш! възкликна тя.

А после гарванът-демон направи нещо, което крайно я стъписа и необратимо промени хода на живота й.

Той се засмя.

Сухият подигравателен звук завърши със стенание от болка, но беше смях и придаде човечност на думите му.

— Да… — задъхано отвърна той, — Говоря. Кървя. Умирам. Убий ме и да приключим. — Гарванът-демон опита да се надигне, сякаш изгаряше от нетърпение да умре, и движението го накара да извика в агония. Човешките му очи се изцъклиха и той изпадна в безсъзнание на замръзналата земя.

Стиви Рей пристъпи към действие, преди да си спомни дори дали е взела решение. Стигна до него и се поколеба само за секунда. Гарванът-демон се беше свлякъл по лице, затова за нея не беше трудно да отмести встрани крилете му и да го хване под мишниците. Той беше огромен, голям, кол кото едър мъж и тя се подготви, че ще бъде и тежък, но не беше така. Всъщност беше толкова лек, че беше супер лесно да го влачи. Това и направи, докато съзнанието й крещеше: Какви ги вършиш, по дяволите?

Наистина, какви ги вършеше?

Стиви Рей не знаеше. Знаеше само какво няма да направи. Тя нямаше да убие гарвана-демон.

— Ще се оправи ли? прошепнах аз, за да не събудя Старк, но очевидно не успях, защото затворените му клепачи трепнаха и устните му леко се изкривиха в болезнено подобие на самонадеяната му усмивка.

— Още не съм умрял — рече той.

— Не говоря на теб казах аз с много по-остър тон, откол-кото възнамерявах.

— Не бъди избухлива. Владей се, а-вет-cu а-ге-хут-са — нежно ме упрекна баба Редбърд, докато сестра Мери Анджела, игуменката на бенедиктинските монахини, й помагаше да влезе в лечебницата.

Бабо! Ето те и теб! — възкликнах аз, забързах към нея и помогнах на сестра Мери Анджела да я настани на стола.

— Тя се тревожи за мен. Старк отново беше затворил очи, но устните му все още загатваха за усмивка.

— Знам, ци-та-га-а-с-ха-я, но Зоуи се обучава за Висша жрица и трябва да се научи да контролира чувствата си.

Ци~та-га-а-с-ха-я\ Това би ме накарало да се изсмея на глас, ако баба не изглеждаше толкова бледа и крехка и ако аз не бях толкова притеснена.

— Извинявай, бабо. Знам, че трябва да владея чувствата си, но това е трудно, когато хората, които обичам най-много, все умират! — бързо довърших аз и се наложи да си поема дълбоко дъх, за да се успокоя. — А ти не трябва ли да си в леглото?

— След малко, а-вет-си а-ге-хут-са, след малко.

— Какво означава ци-та-га-а-с-ха-я? — Гласът на Старк беше дрезгав от болка, докато Дарий мажеше с гъст крем изгарянията му, но въпреки раната си, прозвуча весело и изпълнен с любопитство.

— Означава петел — отговори баба.

Очите му блеснаха от смях.

— Всички казват, че си мъдра жена.

— Това обаче не е толкова интересно, колкото онова, което всички говорят за теб, ци-та-га-а-с-ха-я — отвърна баба.

Старк се засмя и после изохка от болка.

— Не мърдай! — заповяда Дарий.

— Сестро, нали каза, че има лекар тук. — Опитах се паниката, която изпитвах, да не прозвучи в гласа ми.

Човешки лекар не може да му помогне — заяви Дарий, преди сестра Мери Анджела да успее да отговори. Той се нуждае от почивка, тишина и…

— Почивката и тишината са хубави неща прекъсна го Старк, — но както вече казах, не съм умрял. — Той погледна в очите Дарий, който вдигна рамене и кимна, сякаш донякъде беше съгласен с по-младия вампир.

Не трябваше да обръщам внимание на репликите, разменени между тях, но търпението ми се беше изчерпало преди часове.

— Е, няма ли да ми кажеш?

Монахинята, която помагаше на Дарий, ме изгледа продължително и студено.

— Може би раненото момче трябва да знае, че саможертвата му не е била напразна.

Грубите думи на монахинята ме стреснаха и накараха да изпитам вина, която заседна в гърлото ми и не ми позволи да отговоря на жената със суровия поглед. Саможертвата, която Старк беше готов да извърши, беше да даде живота си за мен. Преглътнах с усилие. Дали моят живот го заслужаваше? Аз бях само хлапе… Наскоро бях навършила седемнайсет. И непрекъснато обърквах нещата. Бях преродената душа на момиче, създадено да хване в клопка паднал ангел, и това означаваше, че дълбоко в душата си не можех да не го не обичам, макар да знаех, че не трябва… и не мога…

Не. Аз не заслужавах Старк да пожертва живота си за мен.

Знам. — Гласът на Старк не потрепери и изведнъж прозвуча силно и уверено. Примигах, за да прогоня сълзите, и го погледнах в очите. — Само си вършех работата. Аз съм воин. Заклел съм се с цената на живота си да служа на Зоуи Редбърд, Висша жрица и любимка на Никс. Това означава, че работя за нашата богиня. Да бъда съборен на земята и да получа леки изгаряния е нищо, ако съм помогнал на Зоуи да победи лошите.

— Добре го каза, ци-та-га-а-с-ха-я — обади се баба.

— Сестро Емили, освобождавам те от задълженията ти в лечебницата до края на нощта. Моля те, изпрати сестра Бианка тук да те замести. Мисля, че трябва да прекараш известно време в тих размисъл над Лука 6:37 — рече сестра Мери Анджела.

— Както желаеш, сестро — отвърна смутено монахинята и бързо излезе от стаята.

— Лука 6:37? Какво е това? — попитах аз.

— „Не съдете, и няма да бъдете съдени; не осъждайте, и няма да бъдете осъждани; прощавайте, и ще бъдете простени.“ — отговори баба и се усмихна на сестра Мери Анджела.

В същия миг Деймиън тихо почука на открехнатата врата.

— Може ли да влезем? Някой трябва да види Старк. — Деймиън погледна през рамо и направи знак „стой там“ на някого зад него. В отговор се чу тихо „Джаф!“, което ми подсказа, че онзи някой е куче.

— Не я пускай вътре. — Старк изкриви лице в гримаса, ко-гато рязко обърна глава, за да види Деймиън на прага. — Кажи на хлапето Джак, че сега тя е негова.

— Не — намесих се аз и спрях Деймиън, когато започна да отстъпва. — Нека Джак доведе Херцогинята.

— Зоуи, не… започна Старк, но аз вдигнах ръка и той млъкна.

— Нека влезе — рекох аз и погледнах Старк в очите. — Имаш ли ми доверие?

Той се втренчи в мен и дълго ме гледа. Ясно видях уязвимостта и болката му, но Старк най-после кимна.

— Вярвам ти.

Пусни ги, Деймиън — заповядах аз.

Деймиън се обърна и измънка нещо през рамо, а после се дръпна встрани. В стаята влезе първо Джак, гаджето на Деймиън. Страните му бяха поруменели и очите му подозрително блестяха. Той направи няколко крачки и се обърна към вратата.

— Ела. Всичко е наред. Той е тук — нежно я придума Джак.

Светложълтият лабрадор тихо влезе в стаята и аз се изненадах колко безшумно се движи за такова голямо куче. Херцогиня спря за миг до Джак, погледна го и размаха опашка.

— Всичко е наред — повтори той, усмихна й се и избърса сълзите, които бликнаха от очите и се стекоха по лицето му. — Той е по-добре сега — добави Джак и посочи леглото. Херцогиня завъртя глава и погледна Старк.