Ерсея взе хапче от шишенцето и се приближи до Афродита. Тръгнах, преди да се усетя какво правя, и хванах китката й.

— Какво ще й даваш?

Ерсея ме погледна спокойно.

— Нещо, което да я успокои и да намали безпокойството й.

Ами ако загуби връзка със Стиви Рей заради хапчето?

— Две мъртви приятелки ли искаш да имаш, или една? Избирай, Висша жрице.

Сподавих писъка си на първична ярост. Не исках да загубя нито една! Умът ми обаче разбираше, че моята най-добра приятелка е на разстояние един океан и половин континент и е абсолютно излишно Афродита да умре заедно с нея. Пуснах китката на Ерсея.

— Вземи, дете. — Тя даде на Афродита хапчето и помогна на Дарий да доближи чашата с ледената вода до устните й. Афродита изпи хапчето и изгълта водата жадно, сякаш беше пробягала маратон.

— Боже, дано е ксанакс — с треперещ глас каза тя.

Реших, че нещата се оправят. Афродита беше престанала да плаче, а останалите бяха насядали по тапицираните кресла в стаята. С изключение на Хийт и Старк. Старк стоеше до мен. Хийт все още държеше ръката на Афродита и двамата с Дарий тихо й говореха. После изведнъж Афродита извика, отскубна се от ръцете на Хийт и Дарий и се сви на кълбо като ембрион.

— Горя!

Хийт ме погледна.

— Не можеш ли да й помогнеш?

Аз насочвам духа. Мога да направя само това. Стиви Рей е в Оклахома. Не мога да помогна и на нея! — изкрещях аз. Отчаянието ми се превърна в гняв.

Старк ме прегърна.

Няма нищо. Всичко ще бъде наред.

— Не знам как. Как ще оцелеят и двете?

— А как е възможно едно лошо момче да стане воин на Висша жрица? — възрази той и се усмихна. — Никс е протегнала ръка и на двете. Вярвай в твоята богиня.

Стоях там, насочвах духа, гледах агонията на Афродита и вярвах в моята богиня. Афродита внезапно изпищя и се хвана за гърба.

— Отвори се и ме предпази!

След това тя се отпусна в обятията на Дарий и зарида облекчено.

Приближих се колебливо до нея и се наведох да видя лицето й.

— Хей, добре ЛИ си? Жива ли е Стиви Рей?

Афродита вдигна към мен обляното си в сълзи лице.

— Всичко свърши. Тя отново е във връзка със земята си. Жива е.

— Слава Богу! — възкликнах аз и леко докоснах рамото й. — А ти добре ли си?

Мисля, че да. Не. Чакай. Не знам. Чувствам се странно, сякаш нещо с кожата ми не е наред.

— Нейната вампирка е пострадала — промълви Ерсея. — Стиви Рей може да е в безопасност сега, но с нея се е случило нещо ужасно.

— Изпий това, мила. — Ерсея напълни отново чашата и Дарий я взе и я поднесе към устните на Афродита. — Ще ти помогне.

Афродита изгълта жадно водата. Беше хубаво, че Дарий й помага да държи чашата, зашото тя трепереше толкова силно, че щеше да я разлее. Афродита се отпусна назад и започна да диша задъхано и повърхностно, сякаш не можеше да си поеме дълбоко дъх, без да си причини силна болка.

— Навсякъде ме боли — прошепна тя на Дарий.

Приближих се до Ерсея, хванах я за китката и я дръпнах настрана, за да не ни чуе Афродита.

— Няма ли тук вампир лечител, когото да повикаш?

— Тя не е вампир, жрице. Нашият лечител не може да й помогне.

— Но е в това състояние заради вампир.

— Това е рискът, който всички консорти поемат. Съдбата им е свързана с техния вампир. В повечето случаи консор-тът умира много преди вампира и това е много тежко. Но тази ситуация не се случва толкова често.

— Стиви Рей не е мъртва — настойчиво прошепнах аз.

— Още не е, но като гледам Афродита, бих казала, че тя е в сериозна опасност.

— Тя й е консорт по погрешка — измънках аз. — Афродита не искаше да става така. Нито Стиви Рей.

— Умишлено или не, те са свързани.

О, Боже мой! — Афродита се надигна и се дръпна от Дарий. Лицето й представляваше маска на шок, която бавно се промени и изрази първо болка, а после отказ да повярва. Накрая тя потрепери толкова силно, че чух как зъбите й изтракаха, закри с ръце лицето си и избухна в сърцераздирателни сълзи.

Дарий ме погледна умолително. Подготвих се да чуя, че Стиви Рей е мъртва, отидох при Афродита и седнах до нея на канапето.

Афродита? — попитах аз и положих безуспешни усилия да не се разплача. Възможно ли е Стиви Рей наистина да е мъртва? Какво ще правя сега, толкова далеч от нея, а тя напълно недосегаема за мен? — Стиви Рей мъртва ли е?

Чух, че Близначките плачат, и видях, че Деймиън прегърна Джак. Афродита вдигна глава и аз се стъписах, като видях предишната й язвителна усмивка през сълзите.

— Мъртва? Не, по дяволите. Стиви Рей не е мъртва. Тя току-що се Обвърза с някой друг.

Земята я погълна и за миг й се стори, че всичко ще бъде наред. Хладният мрак беше облекчение за изгорялата й кожа и тя тихо изохка.

— Червената? Стиви Рей?

Едва когато и заговори, тя осъзна, че все още е в прегръдките му. Стиви Рей се отдръпна от него, но извика от болка, когато допря гръб до пръстта в дупката, която нейната природна стихия беше отворила, за да я предпази, и после отново бе затворила.

— Добре ли си? Н-не те виждам в тъмното — каза Репхайм.

— Мисля, че съм добре. — Гласът й я изненада. Беше слаб и немощен и беше първото загатване, че макар да бе избягала от слънцето, може би не се беше отървала от ефекта му.

— Не виждам нищо.

— Това е защото земята се затвори над нас, за да ме предпази от слънцето.

— Затворени сме тук? — Не беше паникьосан, но не беше и спокоен.

— Не. Мога да ни измъкна оттук, когато поискам — обясни тя, а после размисли и добави: — Земята над нас не е много дълбока. Ако умра, ти ще успееш да се изровиш лесно. А ти как си? Крилото сигурно много те боли.

— Имаш ли чувството, че ще умреш? — попита той, без да отговаря на въпроса й.

— Не мисля. Всъщност не знам. Чувствам се странно.

— Странно? Как?

— Сякаш не съм свързана с тялото си.

— Боли ли те тялото?

Стиви Рей се замисли и се изненада от онова, което откри.

— Не. Нищо не ме боли. — Това обаче беше странно, защото гласът й ставаше все по-слаб.

Изведнъж ръката му докосна лицето й и се плъзна надолу по врата и раменете й.

— Ох! Причиняваш ми болка.

— Изгоряла си лошо. Усещам го. Нуждаеш се от помощ.

Не мога да изляза оттук, защото ще доизгоря — отвърна тя и се зачуди защо земята се върти около нея.

— Какво да направя, за да ти помогна?

— Наметни ме с голяма мушама или нещо друго и ме заведи в кръвната банка в центъра на града. В момента това звучи страхотно. — Стиви Рей лежеше на земята и си мислеше, че никога през живота си не е била толкова жадна. Запита се дали наистина ще умре. Това й се струваше жалко след всичко, което Репхайм преживя, за да й помогне.

— От кръв ли се нуждаеш?

— Да. Кръвта ми дава енергия и това е отвратително, но е факт. Това е истината. Честен кръст. Да пукна. — Тя започна да се кикоти истерично и после стана сериозна.

— Не е смешно. Ако не получиш кръв, ще умреш, така ли?

— Може би — отвърна Стиви Рей и откри, че това всъщност не я интересува твърде много.

Щом кръвта ще те излекува, пий от моята. Аз ти дължа живота си. Затова те спасих от покрива, но ако умреш, няма да мога да ти се отплатя. Ето защо, щом се нуждаеш от кръв, пий от моята — повтори Репхайм.

— Но ти миришеш лошо — изтърси Стиви Рей.

Гласът му прозвуча раздразнено и обидено.

Така казаха и червените новаци. Кръвта ми ви мирише лошо, защото не съм ваша плячка. Аз съм син на безсмъртен. Не съм ваша жертва.

— Хей, аз нямам жертви. Поне вече не.

— Но истината все още е в сила. Аз мириша различно, защото наистина съм различен. Не съм създаден да ви бъда обяд.

— Не съм казала такова нещо. — Стиви Рей искаше думите й да прозвучат рязко и малко отбранително, но гласът й беше слаб и чувстваше главата си някак огромна, сякаш всеки момент щеше да изхвърчи от раменете й и да полети нагоре към облаците като грамаден балон за рожден ден.