— Независимо дали мирише хубаво, или лошо, това си е кръв. Дължа ти живота си. Пий от мен и ще живееш.

Стиви Рей извика, когато ръката на Репхайм отново я намери и я притегли към тялото му. Тя усети как кожата на изгорелите й ръце и рамене сякаш се откъсва и се смесва със земята. Отпусна се върху меките му пера и въздъхна дълбоко. Не би било толкова лошо да умре тук в земята, в гнездо от пера. Не я болеше, когато не се движеше. Стиви Рей осъзна, че Репхайм е разрязал с човката си раната, която Къртис му бе направил. Малката дупка в земята мигновено се изпълни с мириса на гъстата му алена кръв на безсмъртен. Той се размърда отново и притисна кървящото си рамо до устните й.

— Пий. Помогни ми да се отърва от дълга си.

Стиви Рей пи, отначало машинално. Вкусът беше несравним. Кръвта му изобщо не миришеше на него и я изненада. Изпълни устата и душата й с богатата си сложност. Беше съвсем различна от всичко друго, което Стиви Рей бе вкусвала. Репхайм изсъска и ръката му, която я насочваше към рамото му, стисна врата й. Стиви Рей изстена. Пиенето от гарван-демон не можеше да бъде сексуално преживяване, но не беше и напълно лишено от това. За миг й хрумна, че й се иска да има опит и е други момчета освен да се натиска с Далас в тъмното… защото не знаеше какво да мисли за всичко онова, което й минава през ума и прелива в тялото й. Тя се чувстваше добре, разгорещена и възбудена, но не беше като е Далас.

Ала й хареса. И тогава, за миг, Стиви Рей забрави, че Репхайм е смесица от безсмъртен и звяр, създаден за насилие и сластолюбие, и изпита единствено удоволствие от докосването и силата на кръвта му.

И в онзи миг Обвързването й с Афродита беше прекъснато. И Стиви Рей, първият червен вампир и Висша жрица на Никс, се Обвърза с Репхайм, любимия син на низвергнат безсмъртен. Тя се отдръпна от него. И двамата мълчаха. Тишината в малката дупка в земята беше изпълнена само със звуците на задъханото им дишане.

— Земя, пак се нуждая от теб — каза Стиви Рей в мрака. Гласът й отново звучеше нормално. Тялото я болеше. Тя чувстваше изгарянията и охлузванията на кожата си, но кръвта на Репхайм й беше помогнала да започне да оздравява. Стиви Рей разбра, че е била съвсем близо до смъртта.

Земята дойде при нея и изпълни дупката с ухание на пролетна ливада. Стиви Рей посочи най-отдалеченото място от себе си.

— Отвори малка пролука ей там… достатъчно да влезе светлина, но не и да ме изгори.

Природната стихия изпълни желанието й. Земята над тях потрепери, разтвори се и пропусна лъч дневна светлина.

Очите на Стиви Рей привикнаха почти веднага. Репхайм примига изненадано, когато се опита да се приспособи към внезапно появилата се светлина. Той седеше близо до Стиви Рей. Изглеждаше ужасно… окървавен и изранен. Счупеното му крило се беше измъкнало от превръзката и се бе отпуснало безпомощно на гърба му. А после зрението му се проясни и човешките му очи, обагрени в алено, я погледнаха.

— Крилото ти пак е накриво.

Репхайм изсумтя и Стиви Рей предположи, че е съгласен с нея.

— По-добре да го оправя.

Тя понечи да стане, но вдигнатата му ръка я спря.

— Не трябва да се движиш. Почивай си в земята и ще възвърнеш силите си.

— Не. Е, не съм сто процента във форма, но се чувствам много по-добре. — Тя се поколеба и сетне добави: Почувства ли го?

— Защо… — Той млъкна изведнъж и отвори широко очи, когато разбра какво е станало. Как е възможно?

— Не знам, — Стиви Рей стана и започна да размотава изцапаните ивици от хавлии от тялото му. — Не съм мислила, че е възможно, но ето че се случи.

— Обвързване.

— Между нас.

След това и двамата млъкнаха.

Стиви Рей оправи превръзките му

— Ще наглася крилото ти и пак ще го превържа. Ще те боли. Съжалявам. Разбира се, този път и мен ще ме боли.

— Наистина ли?

— Да. Знам как действат тези неща, защото бях Обвързана с човек. Тя знаеше всичко за мен. Сега съм Обвързана с теб, затова ще знам какво става с теб и кога изпитваш болка.

— Още ли си Обвързана с нея?

Стиви Рей поклати глава.

— Не. Връзката ми с нея изчезна. Сигурна съм, че тя ще бъде много щастлива, че вече не е Обвързана с мен.

— А ти? Какво изпитваш?

Стиви Рей го погледна в очите и отговори откровено.

— Напълно съм объркана от случилото се с нас, но изобщо не съжалявам, че вече не съм Обвързана с Афродита. А сега, стой мирно и да приключваме по-бързо.

Репхайм стоя абсолютно неподвижно, докато тя наместваше крилото му. Стиви Рей обаче стенеше и викаше от болка. Тя пребледня и се разтрепери, докато всички свърши.

— По дяволите. Крилото те боли много. Лоша работа.

Той се втренчи в нея.

— Почувства ли го?

— За съжаление да. Беше по-неприятно, отколкото когато бях на косъм от смъртта. Ще се оправи ли?

— Ще зарасне…

— Но? — Стиви Рей усети, че Репхайм има да добави още нещо.

— Но предполагам, че вече няма да мога да летя.

— Това не е хубаво, нали?

— Не.

— Може би крилото ти ще оздравее напълно. Ако дойдеш в Дома на нощта е мен, аз може да…

— Не мога да отида там. — Той не повиши тон, но гласът му беше категоричен.

Тя опита отново.

— И аз си мислех така, но се върнах и те ме приеха. Е, поне някои.

— За мен няма да бъде така и ти го знаеш.

Стиви Рей наведе глава и прегърби рамене.

— Ти уби професор Анастасия. Тя беше свястна. Съпругът й, Дракона, се побърква от скръб по нея.

— Трябваше да го направя заради баща си.

— А той те изостави.

— Аз го разочаровах.

— Но ти едва не умря!

— И все пак той ми е баща — промълви Репхайм.

— Усещаш ли нещо след Обвързването? Или само в мен има промяна?

— Промяна?

— Да. По-рано не чувствах болката ти, а сега мога. Не мога да чета мислите ти, но усещам разни неща за теб. Винаги ще знам къде си и какво става с теб, дори да си далеч от мен. Това е странно. Различно е от връзката ми с Афродита, но определено съществува. В теб промени ли се нещо?

— Чувствам, че трябва да те пазя.

— Ти вече ме предпази да не умра горе на покрива — усмихна се Стиви Рей.

— Това беше отплата. Сега е нещо повече.

— Какво?

— Гади ми се, като си помисля, че ти за малко не умря — призна Репхайм. Гласът му беше обезпокоен и сякаш се оправдаваше.

— Това ли е всичко?

— Не. Да. Не знам! Не съм свикнал с тези неща. — Той се удари с юмрук по гърдите.

— Кои неща?

— Чувството, което изпитвам към теб. Не знам как да го нарека.

— Може би приятелство?

— Невъзможно.

Стиви Рей се усмихна.

— Скоро обяснявах на Зоуи, че нещата, които някога сме смятали за невъзможни, може да не са толкова черно-бели.

— Не са черно-бели, а добро и лошо. Ти и аз сме на противоположните страни в равновесието между доброто и лошото.

— Мисля, че това може да се промени.

— Аз си оставам син на баща си.

— Тогава какви сме?

Преди Репхайм да отговори, през пролуката в земята нахлуха обезумели викове.

— Стиви Рей? Там ли си?

— Това е Ленобия — каза Стиви Рей,

— Стиви Рей! извика друг глас.

— О, не! Това е Ерик. Той познава тунелите. Ако слязат тук, ще настане суматоха.

— Те ще те предпазят ли от слънчевата светлина? попита Репхайм.

— Да, предполагам. Няма да искат да изгоря.

Тогава им се обади. Трябва да отидеш с тях.

Стиви Рей се съсредоточи, махна с ръка и малката пукнатина в отсрещния край на тавана на скривалището потрепери и се разшири. Тя притисна гръб в пръстта, сви ръце във фуния около устата си и извика:

— Ленобия! Ерик! Тук долу съм!

Стиви Рей бързо се наведе и сложи длани върху пръстта от двете страни на Репхайм.

— Скрий го, земя. Не позволявай да го открият. Тя блъсна с ръце и като вода, въртяща се в канал, пръстта зад него се надипли назад и образува преграда, зад която гарванът-демон без желание допълзя.