— Боже! Каква гадост!

Вместо да реагира на изблика й, Дарий остана на мястото си и само я гледаше как се приближава до леглото. Афродита усещаше спокойния му поглед, докато се колебаеше дали да седне, или да легне на леглото. Накрая реши да не прави нито едното, нито другото, защото не й харесваше каква картинка ще представлява в леглото. Вече се чувстваше уязвима и достатъчно разголена, като стоеше там само по тениска и бикини. Тя се обърна с лице към Дарий.

— Какво? — троснато попита Афродита.

Той наклони глава на една страна и ъгълчетата на устните му се извиха в тъжна усмивка. Очите му изглеждаха няколко десетилетия по-стари от останалата част на лицето.

— Родителите ти не могат да обичат, Афродита. Разказвала си ми за тях и мисля, че те не са способни да изпитват това чувство към никого, включително и към теб.

Тя повдигна брадичка и го погледна в очите.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Ти не си като майка си.

Дарий изрече думите нежно, но Афродита имаше чувството, че са ками, които се забиха в сърцето й.

Знам! — Устните й изведнъж станаха студени.

Той бавно тръгна към нея. Движенията му бяха грациозни и изглеждаше силен. Дарий я обичаше? Как? Защо? Не съзнаваше ли каква отвратителна кучка е тя?

— Наистина ли го знаеш? Ти си способна да обичаш, но майка ти не е.

Но способна ли съм да бъда обичана? Афродита искаше да изкрещи въпроса, но не можеше. Пречеше й гордостта, която за нея говореше по-красноречиво от разбирането в очите на Дарий. Вместо да направи онова, което щеше да я накара да се почувства в безопасност, тя зае отбранителна позиция.

— Разбира се, че знам. Но цялата история между нас е абсурдна. Истината е, че ти си вампир, а аз съм човек. Най-много мога да ти бъда консорт, но не мога да бъда дори това, защото вече съм Обвързана с тъпата Стиви Рей… и не мога да се отърва от Обвързването, въпреки че и ти ме ухапа. — Афродита млъкна, като се опитваше да не си спомня нежността, която Дарий бе показал, когато пи от нея, въпреки че за него кръвта й на Обвързана беше замърсена. Тя се опита, макар и безуспешно, да не мисли за удоволствието и спокойствието, които изпитваше в обятията му, при това без да прави секс с него.

— Мисля, че не си права. Ти не си само човек и Обвързването ти със Стиви Рей не влияе върху нас. Приемам го като още едно доказателство колко важна си за Никс. Тя знае, че Стиви Рей се нуждае от теб.

— Но ти не се нуждаеш от мен — огорчено възрази Афродита.

— Нуждая се от теб.

За какво? Ние дори не се чукаме!

— Афродита, защо си причиняваш това? Знаеш, че те желая, но ти и аз сме нещо повече от тела и сладострастие. Ние сме свързани по-силно.

— Не виждам как! Афродита отново беше опасно близо до сълзите и това я ядоса още повече.

Аз виждам. Дарий се приближи до нея, хвана ръката й и коленичи. — Искам да те попитам нещо.

О, Боже! Какво? — Дали той нямаше да направи нещо нелепо, като да я помоли да се омъжи за него?

Дарий сви в юмрук дясната си ръка, сложи я на сърцето си и се вгледа в очите й.

— Афродита, любима пророчице на Никс, моля те да приемеш моята клетва на воин. Заклевам се да те пазя със сърцето, ума, тялото и душата си. Кълна се да принадлежа на теб преди всички други и да бъда твой воин до последния си дъх на този свят и в отвъдния, ако нашата богиня го пожелае. Приемаш ли клетвата ми?

Афродита се изпълни със съкрушителен прилив на радост. Дарий искаше да бъде неин воин! Радостта й обаче беше краткотрайна, когато се замисли за последиците от клетвата му.

— Не може да бъдеш мой воин. Зоуи е твоята Висша жрица. Ако ще полагаш клетва пред някого, трябва да бъде пред нея. Не й беше приятно да изрича тези думи. Още по-неприятна й беше мисълта, че Дарий може да коленичи пред Зоуи.

— Да, Зоуи е моята и твоята Висша жрица, но тя вече има своя воин. Аз бях свидетел на ентусиазма на младия Старк да заеме този пост. Тя няма да се нуждае от друг воин да я пази постоянно. Освен това Зоуи вече ми даде благословията си да положа клетва пред теб.

— Какво?

— Трябваше да обясня на Зоуи какви са намеренията ми.

Тогава това не е импулсивно, а си го обмислил и подготвил?

— Разбира се — усмихна се той. — Искам да те закрилям завинаги.

Афродита поклати глава.

— Не можеш.

Усмивката му помръкна.

— Аз решавам дали да дам клетвата си и това не е пречка. Млад съм, но уменията ми са огромни. Уверявам те, че мога да те закрилям.

— Нямах предвид това! Знам, че си добър… страхотно добър! И точно там е проблемът.

Тя се разплака безмълвно.

— Афродита, не разбирам.

— Защо искаш да положиш клетва пред мен? Аз съм абсолютна кучка!

Усмивката се завърна на устните му.

Ти си неповторима.

Афродита поклати глава.

— Ще ти причиня болка. Аз винаги наранявам всеки, който се сближи с мен.

— Тогава е хубаво, че съм силен воин. Никс постъпи мъдро, че те даде на мен, и аз съм повече от доволен от избора на нашата богиня.

— Защо? — Сълзите се стичаха по лицето й, капеха от брадичката й и мокреха тениската й.

Защото ти заслужаваш някой, който те цени извън богатството, красотата и общественото ти положение, цени те заради самата теб. А сега те питам отново, приемаш ли клетвата ми?

Афродита се вгледа в силното му прелестно лице и нещо в нея се отприщи, когато видя бъдещето си в честния му нетрепващ поглед.

— Да, приемам клетвата ти — отвърна тя.

Дарий извика радостно, изправи се и прегърна своята пророчица, а после нежно я притиска до себе си до залез слънце, докато тя изплакваше възела от тъга, самота и гняв, който отдавна стягаше сърцето й.

Стиви Рей обикновено нямаше проблеми със съня. Е, добре, клишето беше ужасно, но през деня тя спеше като труп. Ала не и този ден. Не можеше да изключи съзнанието си… или може би беше по-вярно да се каже, че не можеше да изключи гузната си съвест.

Какво щеше да прави с Репхайм?

Трябваше да каже на Зоуи. В това нямаше абсолютно никакво съмнение.

— Да, и Зи ще побеснее като дългоопашата котка в стая, пълна с люлеещи се столове — измърмори тя и продължи да крачи напред-назад пред входа на тунела в зимника. Беше сама, но непрекъснато се оглеждаше крадешком, сякаш очакваше, че някой неочаквано ще връхлети върху нея.

Ами ако някой слезеше да я търси? Стиви Рей не правеше нищо лошо. Не можеше да заспи, това беше всичко.

Поне така й се искаше.

Тя престана да крачи и се втренчи в успокояващия мрак на тунела, който неотдавна бе прокарала под земята. Какво да направи с Репхайм, по дяволите? Не можеше да каже на Зоуи за него. Зоуи нямаше да разбере. Никой не би разбрал. Дори самата тя не се разбираше! Само знаеше, че не можеше да го предаде. Но когато не беше край него, не чуваше гласа му и не виждаше човешката болка в очите му, Стиви

Рей беше на ръба на паниката и се тревожеше, че укриването на гарвана-демон само доказва, че е загубила и последната си капка мозък.

Той е твой враг! Мисълта постоянно се въртеше в съзнанието й и пърхаше, и се мяташе неконтролируемо като ранена птица.

Не, в момента той не е мой враг, а ранено същество — каза тя в тунела под земята, която й даваше опора и сили.

Изведнъж й хрумна нещо и очите й се отвориха широко. Именно това, че той беше ранен, бе станало причина за цялата бъркотия! Ако Репхайм беше здрав и нападнеше нея или някой друг, Стиви Рей нямаше да се поколебае да се защити.

Тогава трябва да го заведа някъде, където да оздравее! Да! Това беше отговорът! Не беше необходимо да го закриля. Само не искаше да го предаде и да го убият. Ако го заведеше на безопасно място, където нямаше да го безпокоят, Репхайм щеше да се оправи и да реши какво да бъде бъдещето му. Стиви Рей вече беше решила! Може би той щеше да предпочете да се присъедини към добрите срещу Калона и Неферет. А може би нямаше да го стори. Каквото и да избереше Репхайм, това не я засягаше. Но къде би могъл да отиде?