— Всичко е наред, Зи. — Гласът му беше станал плътен и дрезгав, но и странно успокояващ. — Приятно е. Помисли си колко силна ще станеш. А ти трябва да бъдеш силна. Много хора разчитат на теб. Аз разчитам на теб. Стиви Рей също. И Афродита разчита на теб, макар да си мисля, че е кучка. Дори Ерик разчита на теб… не че на някого му пука за него…

Хийт продължи да ми говори. И през това време се случи нещо странно. Гласът му престана да бъде плътен и дрезгав, а започна да звучи така, сякаш седим там и разговаряме за обикновени неща, а аз не смуча кръв от шията му. И после неусетно чувството, което ме изпълни, се промени от неподправено желание за секс в нещо друго. Можех да го обмисля и да се справя с него. Не ме разбирайте погрешно, все още ми беше приятно, но удоволствието беше примесено с нещо нормално, което означаваше, че мога да го контролирам. И когато се почувствах силна и подмладена, аз съумях да се отдръпна. Близнах кървавата ивица на врата на Хийт и ендорфините в слюнката ми автоматично се превърнаха от коагуланти в антикоагуланти. Кървенето спря и раната започна да зараства. Накрая остана само тънка розова линия, която да издаде на света какво се е случило между нас. Вдигнах глава и погледнах Хийт.

— Благодаря.

— Винаги, когато поискаш, ще бъда до теб, Зи.

— Хубаво, защото трябва да ми напомняш каква съм всъщност.

Той ме целуна нежно, но и чувствено, интимно и изпълнен с желание, което знаех, че потиска, докато ме чака да стана готова да му кажа „да“. Откъснах устни от неговите и се сгуших в обятията му. Чух го, че въздъхна, но не ме пусна и ме притисна до себе си.

Неочаквано вратата на столовата се отвори и двамата подскочихме.

— Зоуи, трябва да дойдеш в общежитието. Чакат те — каза Старк.

— Да, идвам — отвърнах аз, отдръпнах се от прегръдката на Хийт и му помогнах да облече якето си.

— Ще намеря Дарий и другите и ще им дам моята страховита човешка помощ — заяви Хийт,

Като виновни деца двамата тръгнахме към Старк, който с безизразно лице държеше вратата отворена.

— Старк — рече Хийт. — Благодаря ти, че ме изпрати при нея.

Това е част от задълженията ми.

— Е, мисля, че заслужаваш повишение-усмихна се Хийт, наведе се, целуна ме бързо, каза ми довиждане и се отправи към изхода от училището.

Не че тази част от работата ми харесва измърмори Старк.

— Както ти каза, да отиваме в общежитието рекох аз и тръгнах по коридора. Старк ме последва. Настъпи неловко мълчание.

— Това беше гадно — обади се той с напрегнат глас.

Заговорих, преди да помисля, и нелепите думи се изляха

сами от устата ми.

— Да, така беше. Буквално. — И после, колкото и да не е за вярване, се изкикотих.

В своя защита ще отбележа, че се чувствах изумително добре. Кръвта на Хийт ме накара да се почувствам много по-добре от дните, когато Калона изскочи от земята и обърка живота ми.

— Не е смешно.

— Извинявай. Опитах да се пошегувам. — Пак се изкикотих и после си затворих устата.

— Ще се престоря, че не се кикотиш и не изпита всичките онези чувства в столовата.

Въпреки че кръвта ми кипеше, аз разбрах, че за Старк е било адски трудно да преживее емоционалното удоволствие, което ми е донесло друго момче, и да осъзнае колко близки сме с Хийт. Хванах ръката му. Отначало беше студена и скована и не реагира, но докато вървяхме, се стопли. Усетих, че той се отпуска. Точно преди да ми отвори вратата на девическото общежитие, аз го погледнах и казах:

— Благодаря, че си мой воин и че се погрижи да бъда силна, макар че това те нарани.

— Няма проблем, милейди — усмихна се той, но изглеждаше стар и много тъжен.

— Искаш ли бира? — извиках аз през рамо на Старк, който нетърпеливо ме чакаше в тихата и много странна главна стая на общежитието. Казвам странна, защото беше тиха, макар новаците, момичета и момчета, да седяха на малки групи на столове, гледайки телевизорите с плоски екрани, Сериозно. Само седяха и гледаха. Не разговаряха. Не се смееха. Нищо. Вярно, вдигнаха глави, когато Старк и аз влязохме в стаята. Бях убедена, че някои хлапета ни изгледаха с омраза, но пак не казаха нищо.

— Не, благодаря. Вземи си бира и да слизаме долу. — Старк вече вървеше към стълбището.

— Добре, добре. Идвам. Исках само… — В същия миг се сблъсках с момиче на име Бека. Боже, извинявай. Не те видях, защото…

— Да, знам какво правеше. Онова, което постоянно правиш. Заглеждаш се по момчетата.

Намръщих се. Не я познавах добре. Знаех само, че Бека е влюбена в Ерик. А, да, и бях хванала Старк да я хапе и да се мъчи да я изнасили… преди да избере доброто и да положи клетва като мой воин. Разбира се, тя не си спомняше насилието. Помнеше само удоволствието от ухапването, отново благодарение на Старк, който тогава беше отвратителен.

Това обаче не й даваше разрешение да се държи с мен по този нелеп начин, но нямах време да се разправям с нея и честно казано, не ми пукаше дали Бека е досадна ревнивка.

Затова изсумтях като Афродита, заобиколих я, приближих се до хладилника, отворих го и се залових да търся бира.

— Ти направи точно това, нали? Обърка всичко.

Въздъхнах. Намерих бира и се обърнах.

— Ако имаш предвид, че ви отървах от Калона, който не е Еребус, дошъл на земята, а зъл безсмъртен паднал ангел, и изгоних Неферет, която вече не е Висша жрица на Никс, а зла Тси Сгили, която иска да завладее света, тогава, да. Да, направих го с помощта на приятелите си.

— Защо си мислиш, че знаеш всичко?

— Определено не знам всичко. Ако беше така, щях да знам защо все още не можеш да проумееш, че Калона, Неферет и гарваните-демони са зли дори след като убиха професор Анастасия.

— Гарваните-демони я убиха само защото ти ги ядоса, като избяга, а после се бори с Калона, който според някои наистина е Еребус.

— Проумей го, Бека. Калона не е Еребус! Той е бащата на гарваните-демони. Създал ги е, като е изнасилвал жени от племето чероки. Еребус не би направил такова нещо. Това минавало ли ви е през ума?

Тя се държеше така, сякаш не беше чула нито дума от онова, което казах.

— Всичко беше наред, докато теб те нямаше. А сега се върна и отново обърка всичко. Бих искала да заминеш завинаги и да ни оставиш да правим каквото искаме.

— Кои сте вие? Имаш предвид хлапетата в лечебницата, които едва не бяха убити от крилатите ви приятели? Или Дракона, който безутешно скърби за смъртта на съпругата си съвсем сам навън?

— Това се случи само заради теб. Никой не беше нападнат, преди ти да офейкаш.

— Сериозно, не чуваш ли какво ти говоря?

— Хей, Бека. Старк беше застанал на прага на кухнята, точно зад нея.

Тя се обърна, тръсна коси и му се усмихна закачливо.

— Здравей, Старк.

— Ерик е свободен изтърси той.

Бека примига и придоби възмутен вид.

— Той и Зоуи скъсаха — добави Старк.

— О, така ли? — Тя се опита да говори безразлично, но видът й издаде, че е доволна. Бека ме погледна. — Крайно време беше да те зареже.

— Аз го заразях… кучко!

Бека пристъпи към мен и вдигна ръка, сякаш се готвеше да ме удари. Това ме стъписа толкова силно, че дори забравих да призова някоя природна стихия да я събори на пода. За щастие Старк не беше толкова стъписан и бързо застана между нас.

— Бека, сторил съм ти достатъчно зло. Не ме карай да те изхвърля оттук. Просто се разкарай. Той говореше като истински воин и изглеждаше опасен.

Бека мигновено се дръпна назад.

— Е, все едно. Тя не ме интересува толкова много, че да рискувам да си счупя някой нокът. Бека се завъртя и бързо излезе.

Отворих бирата, отпих голяма глътка и отбелязах:

— Това беше много обезпокоително.

— Да. Очевидно се променям. По-рано за нищо на света не бих попречил на хубав момичешки бой.

Завъртях очи.

— Голям мъжкар си, няма що. Хайде, да слезем долу, къ-дето не е такава лудница.