И после, докато гледаше в тунела, тя осъзна идеалния отговор. Решението означаваше, че ще трябва да признае някои от тайните си и Стиви Рей се запита дали Зоуи ще разбере защо ги е криела досега от нея. Трябва да разбере. И на нея й се наложи да вземе някои доста неподходящи решения. Освен това Стиви Рей предполагаше, че Зоуи няма да се изненада от онова, което трябваше да й каже, и вероятно я подозираше от известно време.

Да, тя щеше да каже на Зоуи и да се погрижи мястото, където щеше да изпрати Репхайм, да не се превърне скоро в централна гара за новаци. Той нямаше да бъде съвсем сам и в пълна безопасност, но щеше да се махне от главата й и вече нямаше да бъде нейна отговорност.

Стиви Рей изпита вълнение и леко главозамайване, че е намерила решение на страховития си проблем, съсредоточи се и провери неизменно точния си вътрешен часовник. Разполагаше с малко повече от час до залез слънце. В нормален ден тя никога не би осъществила плановете си, но днес усещаше немощта на слънцето, което безуспешно се опитваше да изгрее през дебелия слой сиви облаци, натежали от лед, сякаш настанили се за постоянно над Тулса. Стиви Рей беше убедена, че няма да изгори, ако излезе навън, и няма да има любопитни монахини да разчистват леда, който все още се сипеше от небето, тъй като всичко извън манастира беше замръзнало и хлъзгаво. Същото се отнасяше и за редовните новаци. Червените новаци бяха най-малкият й проблем, поне от разсъмване до здрач. Всичките бяха в леглата си в мазето. Разбира се, след час те щяха да станат и тъй като добре познаваше Зи, щяха да водят ожесточен спор какъв да бъде следващият им ход. Това означаваше, че Зоуи ще очаква Стиви Рей да присъства.

Стиви Рей нервно зачопли ноктите си. Трябваше да разкрие тайните си на голямо събиране и всички да помислят какво да направят. Боже, тя не очакваше е нетърпение това събиране.

Към нежеланието й се добавяше и това, че Афродита отново бе имала видение. Стиви Рей не знаеше какво е видяла, но чрез Обвързването им усещаше душевния смут, който видението бе причинило на Афродита. Нивото на вълнение се беше повишило и после намаляло и това вероятно означаваше, че в момента Афродита спи дълбоко. Това беше хубаво, защото тя не искаше Афродита да бъде психически будна и да разбере какво е намислила. Стиви Рей можеше само да се надява, че Афродита вече не знае твърде много.

— Е, сега или никога. Жребият е хвърлен — прошепна тя.

Стиви Рей не си даде възможност да се уплаши. Бързо и тихо се качи по стълбите от зимника и отиде в главното мазе на манастира. Всички червени новаци още спяха. Отличителното хъркане на Далас, което се разнасяше из тъмното помещение, я накара да се усмихне.

Тя се приближи до празното си легло и взе одеялото. После се върна в зимника и със свръхестествена увереност тръгна към непрогледния мрак на тунела и без колебание влезе вътре. Миризмата и усещането, че е обградена от пръст, й харесваше. Макар да знаеше, че онова, което се готви да направи, може да е най-голямата грешка в живота й, земята я докосна и успокои, и облекчи обтегнатите й нерви като позната прегръдка на родител.

Стиви Рей стигна до първия лек завой. Спря там и остави одеялото. Пое си три пъти дълбоко дъх и се съсредоточи. Когато заговори, гласът й беше малко по-силен от шепот, но имаше такава мощ, че въздухът около нея потрепери като топлинни вълни над асфалтово шосе през лятото.

— Земя, ти си моя и аз съм твоя. Призовавам те при мен.

Тунелът около Стиви Рей мигновено се изпълни с уханията на окосена ливада и звук на вятър, шумолящ в клони на дървета. Тя усети несъществуваща трева под краката си. Почувства и земята около себе си и почерпи сили от природната стихия като от одушевено, съзнаващо същество. Стиви Рей вдигна ръце и насочи пръсти към ниския таван на тунела.

— Отвори се за мен, моля те.

Таванът потрепери и отгоре се посипа пръст и отначало бавно, а после със звук, наподобяващ въздишка на старица, земята се отвори над Стиви Рей. Инстинктът я накара да отскочи назад в предпазните сенки на тунела, но се оказа права за слънцето. Не го виждаше, нито го усещаше. Дъжд ли валеше? Не. Тя надникна към мрачното небе и няколко капки намериха лицето й. Не валеше дъжд, а суграшица, и то силно, и това беше още по-добре за плановете й. Стиви Рей наметна одеялото на раменете си и започна да се катери по срутената стена на тунела. Излезе недалеч от пещерата на Дева Мария и дърветата в западния край на манастирския двор. Беше толкова тъмно, сякаш слънцето бе залязло, но Стиви Рей смутено присви очи. Не й харесваше, че дневната светлина я кара да се чувства уязвима, въпреки че тя беше филтрирана и практически не съществуваше.

Тя се отърси от безпокойството, бързо се ориентира и видя бараката, където бе оставила Репхайм. Наведе глава, за да се предпази от парещите сачми замръзнал дъжд, и хукна към бараката. Също като предишната нощ, щом докосна резето, Стиви Рей не можа да не си помисли: Моля те, дано е мъртъв… Ще бъде по-лесно, ако е умрял…

В бараката беше по-топло, отколкото тя предполагаше, и миришеше странно. Наред с мириса на косачката за трева и другите градинарски инструменти, съдържащи моторно масло и газ, както и различните пестициди и торове, складирани на лавиците, имаше и нещо друго, от което настръхна. Стиви Рей заобиколи инструментите и бавно вървеше към дъното на бараката, когато осъзна на какво й напомня миризмата. Прозрението я накара да забави крачка и накрая да спре. Бараката, изпълнена с мириса на Репхайм и неговата кръв, миришеше като мрака, който я обкръжаваше, след като уж умря и човечността й беше почти изцяло унищожена. Това й напомни за онзи мрачен период от дни и нощи, когато не изпитваше нищо друго освен гняв и потребност, насилие и страх.

Стиви Рей сподави ахването си, когато установи и останалата връзка с миризмата. Червените новаци, онези другите… за които не искаше да казва на Зоуи, имаха същата миризма. Е, не беше абсолютно еднаква и тя се съмняваше дали нечие друго обоняние, не толкова изострено като нейното, ще долови сходството. Стиви Рей обаче разбра каква е връзката и кръвта й се смрази от лошо предчувствие.

— Отново дойде при мен сама — каза Репхайм.

Думите на Репхайм се разнесоха към нея от мрака. Тя не виждаше чудовището в него, пък и гласът му звучеше обсебващо и сърцераздирателно човешки. Именно това го спаси предишния ден. Човечността му трогна Стиви Рей и сърцето не й даде да го убие.

Днес обаче гласът му звучеше различно и по-силно. Това я успокои и същевременно разтревожи.

Тя прогони безпокойството. Стиви Рей не беше безпомощно хлапе, което тича да се скрие при първия знак за опасност. Определено можеше да срита птичия му задник. Тя изправи рамене. Беше взела решение да му помогне да се махне оттам и точно това щеше да направи.

А ти какво очакваше? Джон Уейн и кавалерията ли? — Стиви Рей се престори на майка си, когато някой от братята й беше болен и хленчеше, и тръгна към гарвана-демон. Тъмните му очертания, свити в дъното на бараката, се фокусираха и тя го погледна сериозно. — Е, не си мъртъв и седиш. Сигурно се чувстваш по-добре.

Той леко наклони глава на една страна.

Кой е Джон Уейн и кавалерията?

— Изразът означава, че добрите идват да те спасят. Но не се вълнувай, защото армията няма да дойде. Имаш само мен.

— Ти не се ли смяташ за една от добрите?

Репхайм я изненада със способността си да води смислен разговор е нея и Стиви Рей си помисли, че ако затвори очи или отмести поглед от него, може да се заблуди, че той е обикновено момче. Разбира се, тя знаеше, че не е така. Никога нямаше да затвори очи в негово присъствие, нито да отмести поглед. Репхайм определено не беше обикновен,

— Да, добра съм, но не съм точно цяла армия. — Тя го огледа. Видът му беше ужасен… осакатен, окървавен и сломен… но вече не лежеше свит на една страна, а седеше, облегнал се предимно на здравата си лява страна на стената на бараката. Беше се завил с хавлиите, които Стиви Рей му остави. Очите му бяха ясни и нащрек и не се отместваха от лицето й. — Е, по-добре ли се чувстваш?