— И ти ще ми липсваш, Зи. Ужасно е, че крих разни неща от теб, но бях много уплашена.

— Знам какво е да криеш тайни. Гадно е.

Меко казано. Хей, нали все още сме най-добри приятелки?

— Винаги ще бъдем най-добри приятелки.

Тя се усмихна, хвърли се към мен и ме прегърна толкова силно, че Нала се събуди и изръмжа, сякаш беше майка на някоя от нас.

Хийт избра точно този момент, за да нахлуе в стаята. Ръцете му бяха пълни с храна. Той спря и се втренчи в нас.

— О, да! Умрял съм и съм отишъл в лесбийски рай!

— О, Боже! — възкликнах аз.

— Хийт, ти си гаден като убит и размазан на шосето… смрадлив, противен опосум посред лято.

— Колко отвратително — съгласих се аз.

— Обаче донесох ядене.

— Добре, простено ти е — казах веднага.

— Хей, само искам да знаеш, че ще спя тук, на старото си легло — каза Стиви Рей. — Ето защо, няма да има натискане и опипване, защото не ми е приятно.

— Знам едно за момичета, които се натискат е гаджетата си, когато в стаята има други момичета това не е хубаво. Затова не се тревожи, че тук ще става нещо такова. Хийт ще бъде добър, защото вече говорихме, че взаимоотношенията ни се основават на нещо повече от секс. Нали, Хийт?

Стиви Рей и аз го пронизахме с погледи.

— Да. Тъжно и трагично е, но е истина — без желание призна той.

— Хубаво. Хайде да ядем, а после ще помогна на Зи да приготви багажа си и най-сетне ще поспим — рече Стиви Рей.

* * *

Тъкмо се унасях в сън, удобно сгушена в силните, познати ръце на Хийт, когато ме осени прозрение той не можеше да дойде с нас.

- Хийт — прошепнах аз. Трябва да поговорим.

— Размислила си за онова да не се натискаме, а?

Сръгах го с лакът.

— Тогава какво? — попита той.

— Не искам да се вбесяваш, но не може да дойдеш с мен в Италия.

— Защо да не може, по дяволите?

— Родителите ти няма да позволят да отсъстваш от училище толкова дълго.

— Сега сме в зимна ваканция.

— Не. Беше принудителна ваканция заради градушката. Бурята преминава. След един-два дни ще бъдеш на училище.

— Ще наваксам, когато се върна.

Опитах друга тактика.

— Трябва да останеш тук и да се съсредоточиш върху оценките си. Това е последният ти срок, преди да отидеш в колежа. Ако си развалиш оценките, може да изгубиш стипендията.

Виж, проблемът не е труден. Спомняш ли си, че в „Счупена стрела“ публикуват домашните и оценките по интернет?

— Как бих могла да забравя нещо абсолютно неприятно като това, че родителите могат да гледат оценките и домашните ми всеки ден? — възкликнах аз и после си затворих устата, защото осъзнах какво съм изрекла.

— Виждаш ли? Ще получавам домашните онлайн и ще бъда в течение. Ти дори може да ми помагаш. Или още по-добре, Деймиън ще помага. Не се обиждай, Зоуи, но мисля, че той е по-добър ученик от теб.

— Знам, но ти изместваш въпроса. Родителите ти няма да те пуснат.

— Не могат да ме спрат. Аз съм на осемнайсет.

— Хийт, моля те. Изпитвам чувство за вина заради кашата, в която те забърках. Не усложнявай нещата за мен, като прецакаш последния си срок в училище, застрашиш отиването си в колежа и изложиш живота си на опасност.

— Казвал съм ти, че мога да се грижа за себе си.

— Добре, нека договорим компромис. Обади се на родителите си, когато се събудим, и ги попитай дали може да заминеш за Италия с мен. Ако се съгласят, ще дойдеш. Ако откажат, оставаш в Тулса и тръгваш на училище.

— Да им кажа ли за Калона и другите щуротии?

— Мисля, че не е разумно обществеността да знае, че низвергнат безсмъртен и смахната бивша Висша жрица се опитват да завладеят света. Не им казвай.

Хийт се поколеба, после добави:

— Е, добре, ще го преживея.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Хубаво, защото ще слушам целия разговор и няма да можеш да ме излъжеш.

— Не трябваше да споменаваш последната дума.

— Добре. Заспивай, Хийт.

Той ме притисна до себе си.

— Обичам те, Зи.

— И аз те обичам.

— Ще те пазя.

Заспах усмихната в обятията му. Последната ми съзнателна мисъл беше колко силен е Хийт и че трябва да му кажа колко храбро се държи.

Следващата ми мисъл беше несъзнателна и абсолютно обезпокоителна.

Какво правя отново на покрива на двореца, по дяволите?

Пак се намирах на покрива на същия замък. Нямаше съмнение в това. Портокаловите дръвчета бяха натежали от големи плодове и хладният ветрец разнасяше уханието им. В средата беше съшият фонтан, оформен като гола жена и от вдигнатите й ръце струеше вода. Щом я видях за втори път, аз осъзнах защо ми се струва позната. Тя ми напомняше на Никс или поне на едно от лицата на богинята, които бях виждала. И после си спомних какво бях научила за двореца… Това беше древното място на първия Висш съвет на вампирите, затова имаше логика фонтанът да прилича на нашата богиня. Изпитах желание да седна до него и да вдъхна дълбоко мириса на цитрусови плодове и море. Не исках да се обърна натам, където ми подсказваше инстинктът… и да видя кой стои зад мен. Но като снежна топка, която се търкаля по планински склон, аз не можех да контролирам лавината в мен и се обърнах в посоката, където ме водеше душата ми.

Калона беше коленичил в края на назъбения покрив на замъка. Беше е гръб към мен и облечен като предишния път — само по дънки и без риза. Черните му крила бяха разперени около него и се виждаха само загорелите му от слънцето рамене. Той беше навел глава и, изглежда, не съзнаваше, че аз съм там. Сякаш не можех да ги спра, краката ми сами тръгнаха към него и щом се приближих, осъзнах, че Калона е коленичил на същото място, където аз стоях, преди да се хвърля от покрива.

Раменете му се сковаха. Крилата му изшумоляха, той вдигна глава и погледна през рамо.

Калона плачеше. Сълзите бяха оставили мокри следи по лицето му. Изглеждаше смазан, съкрушен, напълно сломен, но в мига, в който ме видя, изражението му се промени. Лицето му засия от такава невероятна радост, че дъхът ми секна от несравнимата му красота. Той се изправи, извика щастливо и закрачи към мен.

Мислех, че ще ме прегърне, но в последния момент Калона се въздържа и протегна ръка, сякаш да докосне лицето ми, но пръстите му спряха пред кожата ми, поколебаха се и се отпуснаха до тялото му.

— Ти се върна.

— Сънищата не са реалност. Не умрях казах аз, въпреки че ми беше трудно да говоря.

Царството на сънищата е част от Другия свят. Не подценявай силата на онова, което се случва тук. — Той избърса лице с опакото на ръката си и отново ме изненада, като се усмихна смутено. — Сигурно ти изглеждам глупав. Знам, че ти не умря, разбира се, но беше толкова реално… и познато до болка.

Втренчих се в него, без да знам какво да кажа. Нямах представа как да реагирам на този вариант на Калона, който изглеждаше и се държеше по-скоро като ангел, откол-кото като демон. Напомняше ми на онзи Калона, който се беше предал пред чара на Ая и с готовност бе попаднал в капана на прегръдката й е уязвимост, която още ме обсебваше. Този му облик напълно контрастираше на държането му предишния път, когато ме прелъстяваше, опипваше и…

Присвих очи и го погледнах.

— Как по-точно съм тук? Не спя сама и не съм с приятелка, а в обятията на човешкото момче, с което съм Обвързана. Той и аз определено сме нещо повече от приятели. Ти не би трябвало да си тук — казах аз и посочих главата си.

— Не съм в главата ти. Ти не си ме повикала в съня си. Аз привлякох душата ти при мен. Нахлуването беше мое, без ти да ме поканиш.

— По-рано твърдеше друго.

— Тогава те излъгах. Сега ти казвам истината.

— Защо?

— По същата причина, поради която успях да те привлека тук в съня ти, въпреки че си в обятията на друг. Този път… за пръв път… мотивите ми са искрени. Не се опитвам да те манипулирам, нито да те прелъстя. И ще ти говоря само истината.